«Благородството задължава»

П. Г. Удхаус

Благородството задължава

Върху иначе безоблачното чело на Симпатягата, който влезе в пушалнята на „Търтеите“, се гънеха бръчки на недоумение. Той прекоси замислено помещението и се насочи към мекото канапе в ъгъла, където гнездеше отбрана компания от Образи и Скици.

— Някой от вас да е в течение на психическата неуравновесеност, която се наблюдава у Фреди Уиджън?

Един от Образите го помоли да поясни.

— Ами преди малко стоеше в бара и пиеше джин с тоник…

— Не виждам нищо неуравновесено в това, най-малко психически.

— Да, но стана дума, че училището, което сме завършили двамата с него, набира средства за нов тенискорт и когато се опитах да го изръся с някакъв принос, той заяви с истерична нотка, че ей-дотук му било дошло от добрите стари училища и че забранявал в негово присъствие изобщо да се споменава понятието „добро старо училище“.

— Странно наистина — съгласи се един Образ.

— След което се изкикоти злокобно — продължи Симпатягата — и добави, че ако някой проявял интерес към бъдещите му планове, да съм го осведомял, че възнамерява да се запише в Чуждестранния легион — този отряд на обречените, където съкрушени мъже се бъхтели и загивали, а в смъртта намирали забвение и покой.

— Контето Уиджън? — силно се впечатли една Скица. — А стига бе!

Симпатягата обаче поклати глава.

— Ще духне под опашката на Чуждестранния легион в мига, в който му разяснят, че това ще означава да пропуска сутрешната си чаша чай. И все пак съм склонен да проявя разбиране към клетника. Животът му е съсипан. Фреди изгуби момичето, което обичаше повече от всичко на света.

— Вече му е време да обръгне на тези загуби.

— Така е, но плюс това му измъкнаха и последната десетара, а като похлупак на всичко вуйчо му, лорд Блистър, окастри наполовина месечната му дажба джобни благини.

— Ах! — изсъчувстваха всички в хор.

— Всичко това се случило в Кан — продължи да разказва Симпатягата. — Лекарите наредили на стария Блистър незабавно да се отправи натам с терапевтична цел, а той забърсал Фреди за компания или по-скоро да го държи под око, че иначе вършел само дивотии, както се изразил дословно. Бляскава перспектива за нашия приятел, тъй като лете няма по-сочно местенце от Южна Франция, пък и вуйчото се нагърбвал с всички разноски. Аз хем го предупредих за опасностите, които ще го дебнат там на всяка крачка, защото ще разполага с неограничени възможности и време да си прояви магарията и да раздразни стария. Все пак това са цели шест седмици плътно съжителство насред чуждестранен курорт. Ала той само се изчерви красиво и смотолеви, че е готов да рискува, тъй като и момичето било в Кан.

— Кое момиче?

— Забравих името й. Друзила не знам си коя. Лично не я познавам, но описанието, набавено ми от Фреди, отговаря на кръстоска между Талула Банкхед¹ и жандармерийски началник. С други думи, забележителен екстериор, влизащ в пълно противоречие с духа на прогресивната съвременна мисъл. Била издънка на редица поколения епископи и архиепископи и пламенна противничка на всички форми на хазарт, тютюнопушене и алкохолопиене. А Фреди й направил отлично впечатление от самото начало благодарение на факта, че никога не залага, не пуши и капка в уста не слага.

— Фреди?! — единогласно се изумиха присъстващите.

— Това твърдял пред нея и ако питате мен, от стратегическа гледна точка е постъпил напълно оправдано. Ако не пуснете малко аванта на нежния персонал в началните етапи на сближаването, какво ще постигнете, питам ви аз?

— Има нещо такова — призна един Образ.

Значи така стояли нещата (продължи разказвачът), когато Фреди пристигнал в Кан. И докато пристъпвал напето по крайбрежния булевард на четвъртия или петия ден от престоя си на Ривиерата, той бил убеден, че по-честито момче от него посред бял ден с фенер не ще откриете. Слънцето припичало, морето синеело, момичето било обещало да пие чай с него в пет часа в Казиното, а на всичкото отгоре съзнавал, че изглежда като две хиляди лири стерлинги на цяло. Знаете какво конте е, ала този ден бил надскочил дори себе си, което, излишно е да ви казвам, вече е подвиг. Безупречно изгладените панталони, искрящата копринена риза, скроеният по мярка син блейзър… Всичко това го превръщало в ослепителна гледка. Венецът на тази опияняваща картина била фантастичната вратовръзка, която ловко успял да свие от гардероба на вуйчо си. Нежнолавандулено и чат-пат по някое червено райе, колкото да не е без хич, на дискретно златист фон. На много момчета, каза той, не би им понесла подобна връзка, но него превръщала в същински Апологей… не, Ахилес… абе нещо гръцко и богоподобно.

Е, като ви кажа, че на десетата минута от разходката му по булеварда към него се приближил някакъв французин и му предложил петстотин франка, за да съдийства на конкурса за най-красиво бебе, който щял да се проведе долу на пристанището, където туземното население празнувало някакъв местен светец, сами ще разберете, че трябва да е представлявал зашеметяващо зрелище. Тези гали разбират от хубаво и няма да си хвърлят парите по разни повлеканци.

Всички вие сте запознати със стария лорд Блистър — този изтъкнат привърженик на еднопосочния джоб, та лесно ще си представите как той системно и методично отказвал да бутне на Фреди дори един мижав франк за текущи разноски. Затова сигурно веднага сте си помислили, че нашият приятел е приел с изплезен език тази тупнала от небето възможност да се зареди с бяла наличност за черни бъднини. Нищо подобно. Веднага след пристигането си той бил телеграфирал на надежден приятел в Лондон да му изпрати една десетачка и тъкмо бил получил уведомлението да очаква сумата със следобедната поща. Затова не изпитвал никаква необходимост от златото, което французчето размахвало пред носа му. Останал доволен обаче от комплимента и обещал на всяка цена да намине да погледа състезанието и да му даде едно рамо с престижа на своето присъствие. След което се разделили в най-сърдечни отношения.

Непосредствено след тази среща до него се приближил някакъв неугледен тип.

Тъй като според часовника наближавал часът и дори минутата на следобедната поща, Фреди избягвал да се отдалечава съществено от „Карлтон“, където бил отседнал с вуйчо си и където освен това пребивавало и момичето на неговите въжделения. Затова провеждал елегантните си маневри почти в непосредствена близост с главния му вход. Изведнъж досами лакътя му проговорил изненадан и възрадван глас, който явно принадлежал на човек, обръщащ се към стар приятел, неочаквано засечен в далечна чужбина:

— О! Кого виждам! Здрасти!

И като се обърнал, Фреди съзрял въпросния неугледен тип. Един такъв висок и мършав.

— Виж ти, виж ти! — продължил същият.

Фреди се заблещил насреща му. Доколкото можел да се осланя на своята памет, през живота си не бил виждал този човек.

— Здрасти — отвърнал, печелейки време.

— Каква среща, а!

— А! — рекъл Фреди.

— Откога не сме се виждали.

— Така си е — отклонил нашият приятел конкретизацията, а челото му взело да влажнее от притеснителни изпарения. Защото ако има нещо, което да кара човек да се чувства същински пън, това е срещата със стари приятели, чието име решително му убягва.

— Виждал ли си някого от старата тайфа? — продължил онзи. — Ами…

— Пръснахме се.

— Така става тя…

— Преди две седмици срещнах Смит.

— Така ли?

— Тобаяс Смит имам предвид.

— О! Тобаяс Смит.

— Да. Не Джими. Чух, че Джими е отпратил за Малайзия. А Тоби върти бизнес в някаква агенция. Доста добре го дава.

— Радвам се за него.

— Ти, като те гледам, също не си за жалене.

— Оправям се криво-ляво.

— Нищо чудно. Още в училище всички знаехме, че от теб ще излезе голяма работа.