«Лечението на Джордж»

П. Г. Удхаус

Лечението на Джордж

В бара на „Въдичарски отдих“ заварих двама мъже. Единият, съдейки по възбудената интонация и ръкомаханията, разправяше на другия някаква история. Дочувах от време на време само по някое „През живота си не бях виждал такова чудо!“ или „Направо не повярвах на очите си“, но в подобно заведение не ми и трябва повече. А когато слушателят, с когото си срещнахме погледите, ми смигна страдалчески, аз не можах да не му се усмихна съчувствено.

В резултат на тази красноречива обмяна помежду ни се установи безмълвно разбирателство, та когато разказвачът привърши да разтяга локума и си тръгна, онзи веднага седна при мен на масата, сякаш го бях канил.

— Някои хора не се чуват, като лъжат — каза добродушно.

— Въдичарите — напомних му аз — са традиционно небрежни към истината.

— Не беше въдичар — поясни той, — а местният лекар. Разказваше ми за последния си пациент. А освен това — потупа ме по рамото — не бива да се поддавате на ширещите се заблуди относно въдичарите. Традицията жестоко ги е онеправдала. Аз самият съм въдичар, но през живота си не съм изрекъл и една лъжа.

Не знам защо му повярвах. Беше нисък, закръглен, доволен от живота мъж на средна възраст, но най-много ме впечатли детинската искреност в очите му. Бяха големи, кръгли и честни. Бих купил от него петролни акции, без да се замисля още тук, на място.

Външната врата към света се отвори и в бара нахълта дребен човечец с пенсне и напрегнато изражение на погнат заек. Преди още да осъзнаем, че е сред нас, той вече бе изгълтал един джин с тоник. След като се ободри, ни изгледа, видимо не на себе си.

— Х-х-х-х-х… — каза.

Ние повдигнахме въпросително вежди.

— Х-х-хубав д-д-д…

Смелостта го заряза насред пътя, той махна отчаяно с ръка и изчезна със същата бързоходност, с която се появи.

— Според мен възнамеряваше да сподели с нас, че днес е хубав ден — предположи моят събеседник.

— Сигурно е ужасно конфузно за човек с подобен дефект да заговаря непознати хора — казах аз.

— По всяка вероятност го прави с лечебна цел. Също като моя племенник Джордж. Разказвал ли съм ви за племенника си Джордж?

Аз му напомних, че току-що сме се запознали и за пръв път чувам за наличието на племенник Джордж.

— Става дума за младия Джордж Мълинър — поясни той. — Ще ви разправя за Джордж, чийто случай е забележителен в много отношения.

Племенникът ми Джордж (започна господин Мълинър) беше изключително приятен младеж, ала от най-ранна възраст бе прокълнат от крайно злокачествено заекване. Ако му се налагаше да си изкарва прехраната, този недъг несъмнено би представлявал сериозна пречка в кариерата му, но тъй като за щастие неговият баща му бе завещал, меко казано, закръглени доходи, Джордж си живееше щастливо и доволно в родното село и блажено прекарваше дните си в обичайните спортове, които се практикуват из английската провинция, а вечер решаваше кръстословици. На трийсетгодишна възраст той знаеше повече за библейските пророци, бога слънце Ра и птицата ему от всеки друг в страната, с изключение, може би, на Сюзан Блейк, щерката на викария, която също се бе посветила на решаването на кръстословици и бе първото момиче в графство Уърстършир, издирило в речника значението на думите „стеарин“ и „перидерма“.

Именно общуването с госпожица Блейк за първи път навело Джордж на мисълта да положи сериозно усилие, за да се избави от своя недъг. Естествено, че при това споделено хоби, младите хора прекарвали немалка част от времето си заедно, тъй като на Джордж току му се налагало да отскача до викарията, за да я пита дали не знае дума от пет букви, означаваща „втория период на палеозойската ера“, докато Сюзан от своя страна често била принудена да се отбива в уютната къщичка на Джордж, озадачена, както нерядко става с момичетата, от петбуквена дума, с която се обозначава „част от пневматични и хидравлични уреди във вид на затворена кутия с цилиндрична стена“. Като следствие от това сноване напред-назад, една вечер, непосредствено след като момичето му било оказало помощ с „циркумва-лационен“, Джордж изведнъж се плеснал през челото и с потрес установил, че Сюзан означава всичко за него или, както си казал той по силата на навика, тя била неговата любима, обична, свидна, възлюбена, обожаема.

Това не му пречело обаче всеки път, когато се опитвал да сподели с нея това свое откритие, да загъргори шипящо, от което полза колкото от едно хлъцване.

Явно трябвало да се предприеме нещо по-драстично и Джордж се обърнал право към най-добрия специалист в Лондон.

— Да? — попитал специалистът.

— А-а-а-а-а-аз… — казал Джордж.

— Не ви разбрах.

— Б-б-б-б…

— Изпейте го — посъветвал специалистът.

— Д-д-д-д-да г-г-г-го и-и…

Тогава специалистът му обяснил. Бил добродушен мъж с проскубани бакенбарди и очи на съзерцателна моруна.

— Много хора — рекъл той, — които не са в състояние да артикулират членоразделно при нормално словесно общуване, са твърде изразителни и звънки, щом избухнат в песен.

На Джордж това много му допаднало. Позамислил се, пък отметнал назад глава, замижал и дал воля на кадифения си баритон.

— Обичам аз девойка красна, девойка красна аз обичам, за мене тя е най-прекрасна, за цял живот аз й се вричам. Самата красота е тя, самата чистота е тя…

— Добре, добре — понамръщил се лекарят.

— Тя е цветенце уханно — не се давал Джордж, — тя е птиченце омайно, тя е мойта устърширска тънкостеблена камбанка.

— А! — проумял специалистът. — Явно момичето си го бива.

И като си нагласил очилата, той се взрял в снимката, която племенникът ми с ловкостта на фокусник измъкнал от левия вътрешен джоб на жилетката си.

Джордж кимнал и отново си поел въздух.

— О, да — запял той, — тя ми е изгора, о, не, кат нея няма втора, о да, тя ми е изгора, о не, кат нея няма втора…

— Чудесно, чудесно — побързал пак да се съгласи специалистът, който за съжаление имал верен слух.

— О, Сюзан, ти не плачи за мен — минал на кънтри Джордж, ала лекарят не издържал и за пореден път му направил знак да си затваря устата.

— Дотук всичко е ясно. Но кое е конкретното ви оплакване? Не — побързал да каже, тъй като Джордж вече си пълнел дробовете, — не го пейте, а го напишете на този лист хартия.

Джордж изпълнил указанията.

— Хм! От това тук разбирам, че желаете да ухажвате, да флиртувате, да задиряте, да занасяте момичето с цел да се ожените, да сключите брак, да се венчаете, да се обвържете за цял живот, но колчем отворите уста, се чувствате неспособен, непохватен, неумел, невеж, негоден и безсилен. Всеки път гласните струни ви изневеряват, не ви се подчиняват, не вършат работа, сдават багажа.

Джордж кимнал.

— Случаят ви не е нищо изключително. Често съм помагал на такива като вас. Въздействието на любовта върху гласните струни дори при нормално красноречивите индивиди е често пагубно. А що се отнася до обикновеното заекване, изследванията доказват, че в деветдесет и седем цяло и шест десети процента от случаите божествената страст свежда пациентите до състояние на повредени сифони, които се опитват да изрецитират „Къде сте вие, полкове незнайни?“. Има само един лек.

— К-к-к-к-к…? — попитал Джордж.

— Ще ви кажа — облегнал се благосклонно назад специалистът и самодоволно сплел пръсти. — Заекването е преди всичко продукт на ума и се причинява от смутителност, която от своя страна се явява в резултат на комплекс за малоценност, причинен от потиснати желания или интровертни инхибиции. Съветът, който давам на всички млади мъже, нахлули тук като апарати за газирана вода, е да излязат навън и целенасочено да завързват разговор с минимум трима непознати на ден. Заприказвайте тези случайно срещнати хора и упорствайте настойчиво, какъвто и идиот да се чувствате. По този начин след няколко седмици ще установите, че малката дневна доза общуване е оказала своето благотворно въздействие. Стеснителността ще се износи, а с нея заедно ще сложите край и на заекването.

И след като със звънък, ясен глас поискал от младия човек хонорар от пет лири, специалистът натирил Джордж навън в широкия свят.