«Неподражаемият Джийвс»

П. Г. Удхаус

Неподражаемият Джийвс

1

ГОЛЕМИЯТ МОЗЪК

— Добро утро, Джийвс — казах аз.

— Добро утро, сър — отвърна Джийвс и постави на масичката до леглото ми първата за деня чаша животоспасяващ чай. Отпих една глътка. Без грешка, както винаги. Нито прекалено врял, нито много сладък, нито излишно силен, нито ненужно слаб, нито една капка, разлята по чинийката. Какво явление е този Джийвс! Всичко знае, всичко му иде отръки. Казвал съм го преди и пак ще го повторя без задръжки. Ще ви дам един елементарен пример. Всички други прислужници преди него (а такива Бог дал), с пукването на зората нахълтваха в покоите ми като ято настъпени хипопотами, та ми вкисваха деня, преди още да е започнал. Но не и Джийвс. Шесто чувство безпогрешно му нашепва кога съм се пробудил и той се плъзва беззвучно в спалнята две минути след първото ми стълкновение с новия ден.

— Как е времето, Джийвс?

— Изключително благоприятно, сър.

— Какво ново във вестниците?

— Неизменните търкания на Балканите, сър. Иначе нищо интересно.

— Знаеш ли, Джийвс, снощи в клуба един приятел ме посъветва да заложа и последната си риза на Прайвътиър в днешните надбягвания в два часа. Какво ще кажеш?

— Не бих ви препоръчал този кон, сър. Потеклото му по бащина линия ми вдъхва известни опасения относно неговата благонадеждност.

Това ми стига. Джийвс знае. Откъде — представа си нямам, но знае. Навремето след подобно негово изказване се подсмихвах снизходително и вършех каквото си бях наумил за голяма радост на посредниците по залаганията. Но вече да имат да вземат.

— Като казах риза, та се сетих — продължих аз. — Доставиха ли ми моравите ризи, които си бях поръчал?

— Да, сър. Върнах ги обратно.

— Как така ги върна?

— Върнах ги, сър. Нямаше да ви отиват.

Докривя ми, защото от доста време предвкусвах ефекта, който щях да произведа с тези нежнопатладжанени копринени ризи, но се преклоних пред по-висшия разум. Мекушав ли ме нарекохте? Може. Повечето ми приятели са склонни да ограничават дейността на прислужниците си до гладенето на панталони, без да ги допускат до високите ешелони на властта. Джийвс обаче е друга работа. Откакто е при мен, аз гледам на него като на душеприказчик, наставник и приятел.

— Преди няколко минути се обади господин Литъл, сър. Аз го уведомих, че още не сте се събудили.

— Заръча ли да ми предадеш нещо?

— Не, сър.

Не бих казал, че съобщението ме хвърли в трепетно очакване. Бинго Литъл ми е съученик от едно време и аз често се радвам на неговата компания. Пада се племенник на стария Мортимър Литъл, дето неотдавна се оттегли на заслужен отдих с една възтлъста сума в банката. (Не може да не сте чували за Мазилото на Литъл — ТО СМАЗВА ВАШИТЕ СТАВИ.) Та по тази причина Бинго се пилее из Лондон с тъпкани джобове и води завидно обезпечен живот. Така че вероятността обаждането му да е било предизвикано от нещо жизненоважно беше, меко казано, нулева. Предположих, че е открил някоя нова марка цигари и няма търпение да ми се похвали. Затова не допуснах тревожна мисъл да помрачи закуската ми.

След като хапнах, запалих цигара и отидох до отворения прозорец да проверя деня. Действително се оказа един от най-сочните, които бях виждал.

— Джийвс!

— Да, сър?

Той тъкмо прибираше остатъците от закуската, но при звука на господарския глас чинопоклонно заряза заниманието си.

— Ти излезе прав. Утрото е пръстите да си оближеш.

— Да, сър.

— Както е казал поетът, Джийвс, пролет мила, животворна и тям подобни.

— Такива са и моите впечатления, сър.

— Тогава, Джийвс, пълен напред! Давай джентълменските одеяния, най-жълтите ми обувки и любимата зелена шапка. Отивам в парка да се отдам на пасторални танци.

Не знам дали и вас не са ви обземали подобни настроения в края на април и началото на май, когато небето е ясносиньо, тук-таме се мяркат облачета като вакли агънца, а откъм запад повява свежина. Усещаш как пърхаш две педи над земята. Настройваш се романтично. Аз не съм от онези, на които им потичат лигите при вида на жена, но тази сутрин ми се прииска да налетя на някое омайно създание, което да ме моли на колене да го спася от банда убийци. Затова може би се почувствах като спукан балон, когато вместо на омайно създание налетях на Бинго Литъл с вид на последна грижа, или по-точно казано, провесил на врата си най-отблъскващата цикламена връзка на големи конски подкови, която съм виждал извън очертанията на хиподрума.

— Здрасти Бърти — каза Бинго.

— Божичко! — задавих се аз. — В-в-връзката! З-з-защо? Защо, господи!

— А, връзката! — Той се изчерви. — Ами… таквоз… подарък ми е.

Видът му беше задръстен, затова тактично не задълбах в темата. Продължихме из парка и приседнахме на два стола до езерото.

— Джийвс ми каза, че си ме търсил за нещо.

— Ъ? — стресна се Бинго. — Какво рече? А да.

Изчаках да чуя изложението му, но не биде. Разговорът не потръгна. Бинго гледаше пред себе си със стъклени очи.

— Слушай, Бърти — обади се все пак след десет минути.

— Ъ?

— Харесваш ли името Анабела?

— Не.

— Как така — не?

— Ей така — не.

— Не?!

— Не!!

— Че ти глух ли си? Не чуваш ли музиката в това име, подобна на полъх, галещ нежно върховете на тополите?

— Не.

Той понечи да се огорчи, но после живна.

— Откъде да чуеш? Винаги си бил безчувствено дебелокожо магаре.

— Щом казваш. Коя е тя? Започни от началото.

Защото вече ми беше ясно, че любовта за пореден път не е простила на Бинго. Откакто го познавам, а то ще рече от първо отделение, той не пропуска и най-слабото предизвикателство, за да се влюби — най-често напролет, която му действа безотказно като английска сол. В училище никой не можеше да се мери с неговата колекция от снимки на филмови звезди, а докато следвахме в Оксфорд, беше дошъл до гуша на всички с романтичната си натура.

— Ела да обядваме заедно, ще те запозная с нея — покани ме той и си погледна часовника.

— Дадено. Къде ви е срещата? В „Риц“?

— Близо до „Риц“.

В географско отношение не излъга. На петдесетина метра източно от „Риц“ се помещава една от множеството скверни закусвалните които омърсиха Лондон. Именно в нея, ако щете вярвайте, се шмугна младият Бинго и преди да съм хлъцнал, той вече се беше разположил на неудобен стол пред маса, изплескана с трохи и кафе.

Имах чувството, че съм влязъл в киносалона по средата на прожекцията и не съм в състояние да следя сюжета. Бинго не е милионер, но никога не е страдал от недостиг на налични. Освен постъпленията от чичо му, които ежемесечно му тъпчат джоба, той завърши успешно тазгодишния сезон на надбягванията с препятствия. Защо тогава ще дава обяд на любимото момиче в подобна кочина?

Точно в този момент към нас се приближи сервитьорката. Хубаво момиче.

— Няма ли да чакаме…? — започнах аз, защото много ми дойде. Не стига дето води момичето по такива неназоваеми места, ами е готов да започне и да се тъпче, преди то да се е появило. Ала зърнах топографията му и си затворих устата.

Очите му бяха оцъклени. Лицето му бе обагрено от красиво зарево. Ако Пикасо имаше Розов период, той много би се зарадвал на Бинго.

— Здравей, Анабела — рече приятелят ми, след като преглътна мъчително.

— Здрасти — каза момичето.

— Анабела, да ти представя Бърти Устър, мой стар приятел.

— Много ми е приятно. Какъв хубав ден.