«Всепречистваща любов»

П. Г. Удхаус

Всепречистваща любов

Има един гаден момент всяка година, когато Джийвс, лентяят му с лентяй, настоява да си вземе отпуска и отпрашва за две седмици за някой морски курорт, а мен ме зарязва заседнал на плиткото. Този момент беше настъпил и ние с него обсъждахме какво ще прави сам младият господар.

— Бях останал с впечатлението, сър — рече Джийвс, — че възнамерявате да приемете поканата на господин Сипърли да му погостувате в неговото имение в Хампшир.

Аз се изсмях — горчиво и прегракнало.

— Точно така, Джийвс! Но съдбата се смили над мен и аз успях да разгадая пъкления кроеж на Сипи. Знаеш ли какво се оказа?

— Не, сър.

— Моите шпиони ми докладваха, че годеницата на Сипи, госпожица Мун, също ще бъде там. Както и братчето й, младият господин Мун. Прозираш ли потресаващата подлост, скрита под формата на покана? Проумяваш ли гадните помисли на така наречения ми приятел? Явно задачата ми щеше да се състои в това да правя компания на старата госпожа Мун и на малкия Себастиан Мун, докато Сипи и годеницата му най-приятно си се размотават из прохладните лесове и си гукат глупости. Бях направо на косъм от страшна участ. Спомняш ли си малкия Себастиан Мун?

— Да, сър.

— Помниш ли оцъклените му очи? А златните му къдри?

— Да, сър.

— Не знам защо, но никога не съм издържал на подобна гледка — златокъдро момченце. Щом ми се изпречи пред погледа, и изпитвам непреодолимо желание да го стъпча или да пускам отвисоко върху него тежки предмети.

— Много по-силни натури от вашата изпитват същото, сър.

— Така че, Сипи отпада от календара ми. Май някой звъни.

— Да, сър.

— Значи, някой чака на прага.

— Да, сър.

— Най-добре иди да видиш кой е.

Миг по-късно ми донесе телеграма. Аз я отворих и по устните ми заигра кротка усмивка.

— Удивително как нещата се уреждат като по поръчка, Джийвс. Това е от леля ми Далия — кани ме на гости в имението си.

— Твърде задоволително, сър.

— Да. Как пропуснах да се сетя за това убежище! Идеалният заместител на родния дом. Живописни околности, домашно вино и най-добрият готвач в цяла Англия. Нали не си забравил Анатол?

— Не, сър.

— И най-важното, Джийвс, при леля Далия ще се усеща пълен недостиг на деца, чумата да ги тръшне дано! Вярно, синът й Бонзо сигурно ще е там, защото сега е сезонът на ваканциите, но аз нямам нищо против Бонзо. Хайде, тичай да й изпратиш телеграма, че приемам поканата.

— Добре, сър.

— А след това напъхай в куфара най-необходимото, включително стиковете за голф и тенис-ракетите.

— Много добре, сър. Радвам се, че въпросът се уреди тъй благоприятно.

Струва ми се, че вече е ставало дума за това, че леля ми Далия няма равна на себе си в целия зловещ батальон от лели, които имам злощастието да притежавам, тъй като е надарена с жизнерадостен нрав и бодър спортсменски дух. Тя е същата моя леля, ако си спомняте, която се омъжи за стария Том Травърс и с помощта на Джийвс задигна Анатол, готвача-французин на госпожица Бинго Литъл. Така че да й гостува човек, е винаги удоволствие. Обикновено заварвам при нея весели компании и няма да се нацепите на разни глупости като например ранно ставане за закуска — нещо, което за жалост е твърде разпространено из провинциалните английски имения.

Ето защо преливах от жизнерадост, когато паркирах двуместния си автомобил в нейното имение Бринкли Корт, и заприпках през градината и тенискорта към къщата, за да докладвам за пристигането си. Тъкмо пресякох моравата пред къщата и от пушалнята надникна някаква глава, която засия насреща ми по най-дружелюбен начин.

— А, господин Устър! Ха-ха!

— Хо-хо! — отвърнах аз, да не остана назад.

Потрябваха ми една-две секунди, за да се сетя чия е главата. Беше на едно проядено от молците старче на име Анстрътър — стар приятел на покойния баща на леля Далия. Бях го срещал веднъж-дваж в лондонската й къща. Приятно деденце, но предразположено към нервни кризи.

— Сега ли пристигнахте? — все тъй сияйно продължи старчето.

— Току-що — отвърнах аз, без да му отстъпвам по сияйност.

— Мисля, че ще откриете прекрасната ни домакиня във всекидневната.

— Ясно!

Аз го дарих с още няколко сияйни усмивки и продължих пътя си.

Леля Далия наистина се оказа във всекидневната и ме посрещна с радващ душата възторг. Урожаен излезе денят откъм сияйни усмивки.

— Здравей, грознико! — поздрави ме тя. — Ето те и теб. Слава богу, че можа да дойдеш.

Удоволствие е да чуеш такъв тон — бих искал да чувам същия и от други членове на семейните среди, а по-точно от леля ми Агата.

— Винаги е удоволствие да се наслаждавам на гостоприемството ти, лельо Далия — сърдечно откликнах аз. — Очаквам да прекарам великолепно и да си почина. Виждам, че и господин Анстрътър ти гостува. И кой още?

— Познаваш ли лорд Снетишъм?

— Виждали сме се по конни надбягвания.

— И той е тук с жена си.

— И Бонзо, разбира се?

— Да. И Томас.

— Чичо Томас?

— Не, чичо ти е в Шотландия. Братовчед ти Томас.

— Да нямаш предвид гнусното синче на леля Агата?

— Разбира се, кой друг? Колко братовчеди имаш на име Томас, тиквенико? Агата замина за Хамбург и ме насади да й гледам потомството.

Аз видимо се разстроих.

— Ама, лельо! Даваш ли си сметка с какво си се нагърбила! Имаш ли представа каква зараза си внесла в дома си? И най-силните мъже се скапват в компанията на младия Томас! Англия не познава по-голям изверг в човешки облик. Няма дивотия, която да не е по силите му!

— Всичко това ми е добре известно — съгласи се моята сродница. — Но точно сега, да го вземат мътните, той се държи като илюстрация към наръчник по етикеция. Работата е там, че горкият стар господин Анстрътър напоследък е с много крехко здраве и щом узна, че се е озовал в къща, съдържаща цели две невръстни хлапета, той реагира светкавично. Учреди награда от пет лири за онзи от тях, който се държи най-добре по време на престоя му тук. В резултат на това, на Томас му поникнаха от лопатките големи бели крила. — Сянка премина през лицето й. Явно беше силно огорчена. — Продажно диване! — възнегодува тя. — Не съм виждала друго дете да се държи толкова примерно — направо да ти се доповръща! Можеш да се отчаеш от човешкия род!

Нещо не бях в състояние да следя полета на мисловния й процес.

— Ама ти не си ли доволна?

— Не съм!

— Не виждам защо. Нима един примерен, лъскав Томас не е за предпочитане в къщата пред един развилнял се Томас, представляващ истинска заплаха за обществото?

— Нищо подобно! Разбираш ли, Бърти, тази награда за най-добро поведение ужасно усложни нещата. Едното доведе другото. Спортната кръв на Джейн Снетишъм кипна до такава степен, че тя настоя да се хванем на бас кой от двамата ще спечели.

Ослепителен лъч светлина освети съзнанието ми. Взех да проумявам.

— Аха! Сега вече разбирам! Всичко ми стана ясно! Значи, тя заложи на Томас?

— Да. И аз, разбира се, понеже толкова добре го познавам, реших, че печалбата ми е в кърпа вързана.

— Естествено.

— Просто не виждах начин да загубя. Господ ми е свидетел, че не храня никакви илюзии за милия ми Бонзо и едва ли някой знае по-добре от мен, родната му майка, че той си е жива напаст още от пелени. Но да заложа на него в едно състезание за добро поведение, когато на противниковата страна се съревновава не друг, а самият Томас, беше въпрос на секунда.

— Естествено!

— Като пакостник Бонзо е една редовна, бих казала стандартна напаст. Докато Томас е класическо изчадие адово.