«Всички да помагаме на Бинго!»

П. Г. Удхаус

Всички да помагаме на Бинго!

Попих и последната страница от ръкописа и се отпуснах назад, изнемощял. Макар че се бях потил неимоверно над този епохален труд, след последното изчитане доволство се разля по целия ми организъм и тъкмо се колебаех дали да не добавя най-отдолу още един абзац, когато на вратата се почука и в стаята се появи Джийвс.

— Госпожа Травърс на телефона, сър.

— О? — разсеяно попитах аз.

— Да, сър. Тя ви поздравява и би искала да знае докъде сте стигнали с материала, който пишете за нея.

— Джийвс, редно ли е да спомена нещо за мъжкото бельо в статия, предназначена за женски вестник?

— Не, сър.

— Тогава й кажи, че съм готов.

— Много добре, сър.

— А сетне, Джийвс, се върни тук. Искам да хвърлиш едно око и да одобриш произведението.

Леля Далия, която е притежателка на женския вестник „Будоарът на милейди“, неотдавна ме сгащи в едно кюше, от което нямаше мърдане, опря дулото на револвера в слепоочието ми и изтръгна от мен обещание да напиша няколко авторитетни реда за страницата „Съпрузи и братя“ на тема „Какво носи добре облеченият мъж“. Аз нямам нищо против да насърчавам достойните лели, тъй като в колекцията ми има къде-къде по-незаслужили от нея, та затова приех. Но си признавам без бой, че ако имах и най-бегла представа на какво се подлагам, дори синовната ми преданост не би ми попречила да я изритам от дома си. Сега вече знам защо всички писатели имат вид на престояла котешка плячка.

— Джийвс — рекох, когато той се върна, — ти случайно да следиш редовно вестник „Будоарът на милейди“?

— Не, сър. Не съм запознат с това периодично издание.

— В такъв случай другата седмица се изръси с шест пенса, защото ще публикуват интересен материал. Устър на тема добре облечения мъж.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. Вложих душата си в това малко бижу. Има и няколко реда, посветени на чорапите, които много ще ти допаднат.

Той взе ръкописа, зачете го внимателно и се заусмихва кротко, одобрително.

— Пасажът, засягащ чорапите, е поднесен твърде вещо, сър.

— Така ли смяташ?

— Да, сър.

Той продължи да чете под моето зорко око и — точно както очаквах — светлината помръкна в погледа му. Стегнах се в очакване на неприятната сцена.

— Да не си стигнал до копринените ризи във вечерното облекло?

— Да, сър — глухо и хладно изрече той, сякаш близък приятел го е ухапал по крака. — И ако ми простите забележката…

— Не одобряваш ли написаното?

— Не, сър. Не го одобрявам. Меки копринени ризи не се носят към официално вечерно облекло.

— Джийвс — произнесох аз твърдо и впих храбър поглед в зеницата му, — в такъв случай е крайно време да се носят. Тук е моментът да добавя, че вече съм поръчал една дузина от „Пийбоди и Симз“ и опитите ти да ме затриеш с поглед са обречени на провал — аз съм непоклатим.

— Ако ми позволите…

— Не, Джийвс — вдигнах аз ръка. — Споровете са излишни. Никой не уважава повече от мен вижданията ти относно чорапите и връзките, та дори и гамашите. Но стигне ли се до официалните ризи, ти направо издишаш. Липсва ти фантазия. Схващанията ти са предубедени и реакционни. В подкрепа на казаното ще изтъкна, че докато бях в Льо Туке, една нощ в казиното нахълта Уелският принц по мека риза.

— Негово кралско височество, сър, може да си позволи известна свобода, докато във вашия случай…

— Не, Джийвс. Безполезно е. Когато ние Устърови сме непоклатими, ние сме… непоклатими с други думи.

— Много добре, сър.

Видях, че е наскърбен, а и цялата схватка бе крайно болезнена, но един мъж не бива да се поддава и трябва да отстоява принципите си докрай. Целият въпрос се свежда до следното: аз крепостен мужик ли съм или какво? След като се наложих, промених темата:

— Точка по въпроса. Сега да те попитам следното. Познаваш ли домашни прислужници?

— Домашни прислужници, сър?

— Хайде, Джийвс, не може да не знаеш какво имам предвид.

— Нима се нуждаете от прислужница, сър?

— Аз не. Господин Литъл се нуждае. Срещнах го преди два дни и той ми каза, че госпожа Литъл обещава злато и скъпоценни камъни на онзи, който й намери прислужница с нежно отношение към сервизите. Сегашната се изживявала като тайфун сред произведенията на изкуството. Така че, ако познаваш някоя…

— Познавам не една, сър. Някои отблизо, други са просто добри познати.

— Тогава се разтърси. А сега шапката, бастунчето и всичко останало. Трябва да връча статията на редакторката.

Редакцията на „Будоарът на милейди“ се намира в една от малките улички около Ковънт Гардън¹ и тъкмо се бях добрал до вратата, след като газих до колене в старо зеле и гнили домати, когато отвътре изхвърча не друг, а самата госпожа Литъл. Тя ме поздрави сърдечно като стар приятел на семейството, макар че от доста време не се бях мяркал в дома им.

— Какво правиш в тази част награда, Бърти? Не съм допускала, че дръзваш да се отклониш на изток от Лестър Скуеър².

— Дойдох да си предам статията, поръчана от леля Далия. Тя е редакторка на един вестник, който се помещава на горния етаж — „Будоарът на милейди“.

— Какво съвпадение! Аз току-що обещах да й напиша нещо.

— Недей — загрижено я посъветвах аз. — Нямаш представа какъв къртовски труд е… Колкото и да си свикнала.

Младият Бинго Литъл, ако си спомняте, се ожени за именитата писателка Роузи М. Банкс, авторка на едни от най-четените романчета на пазара. За нея някаква си там статия нищо чудно да беше фасулска работа.

— Едва ли ще се затрудня особено — потвърди тя. — Леля ти ми подсказа възхитителна тема.

— Чудесно. Между другото, говорих с Джийвс за прислужница. Той ги познава всички до една.

— Много ти благодаря. Утре вечер зает ли си?

— Ни най-малко.

— Тогава ела у нас на вечеря. Леля ти също е канена и се надява да домъкне и чичо ти.

— С удоволствие ще дойда.

Казах го най-искрено. Домакинството на семейство Литъл може да не го бива откъм прислужници, но откъм готвачи го дава без грешка. Госпожата на Бинго беше успяла неизвестно откъде и как да изрови един французин, който направо нямаше равен на себе си. Дъртият Бинго сложи пет кила, откак въпросният Анатол пое грижата за менюто му.

— Значи в осем.

— Дадено. Благодаря за поканата.

И тя заприпка по улицата, а аз се качих да връча ръкописа, както се изразяваме ние литераторите. Леля Далия беше затънала до фуркетите в хартии и бумаги от всякакво естество.

Като цяло не си падам особено по моите роднини, но леля Далия е приятно изключение. Тя се омъжи за родния ми чичо Томас, който — между нас казано, си е надут пуяк, в годината, когато Блуботъл спечели надбягванията в Кеймбриджшир. Още не бяха излезли от църквата, когато си казах: „Тази жена е прекалено добра за дъртия“. Леля Далия е едра и жизнерадостна душа, а естественото й поприще е ловният простор. Прекарала е по-голямата част от живота си на кон, но тъй като чичо Том категорично отказва да живее в провинцията, тя посвети цялата си немалка енергия на своето вестниче.

Когато влязох, леля изплува на повърхността и ме замери радостно с първата попаднала книга.

— Здрасти, Бърти. Да не би да си свършил статията?

— До последната запетая.