«Възходът на Мина Нордстрьом»

П. Г. Удхаус

Възходът на Мина Нордстрьом

В „Малкото бижу“ — киното на главната улица — даваха последния филм с Мина Нордстрьом и нашата чувствителна барманка госпожица Посълтуейт, присъствала на премиерата, беше силно развълнувана.

— Хубав ли е филмът? — заинтересувахме се ние, тъй като в бара на „Въдичарски отдих“ всички се осланяхме изцяло на мнението на госпожица Посълтуейт по въпросите на белия екран. Присъдата й не подлежеше на обжалване.

— Чуден е! — увери ни тя. — Разголва душевността на една жена, готова на всичко за своята голяма любов. Тази остра и въодушевена драма е взета от живота такъв, какъвто е, и пречиства чувствата чрез средствата на съпреживяването и ужаса.

Един Ром с мляко се обади, че ако филмът наистина е толкова добър, той, току-виж, щял да рискува девет пенса за билет. Шерито до мен замислено се запита колко ли плащат на актриса като Мина Нордстрьом. А Портвайнът до прозореца издигна равнището на разговора над практичните низини, в които заплашваше да затъне, като зададе риторичния въпрос как кинозвездите стават звезди.

— Искам да кажа — поясни той мисълта си, — дали киностудията си поставя за цел да я направи звезда, или пък внезапно констатира: „Брей! Ето една звезда! Здрасти!“

Сухото мартини, което се отличаваше с цинизма и многознайството си, заяви, че всичко било въпрос на връзки.

— Ако имахме възможност да проверим — каза той, — бихме установили, че тази Нордстрьом е всъщност жена на някой от шефовете.

Господин Мълинър, който до този момент сърбаше разсеяно горещия си скоч с лимон, вдигна поглед и попита:

— Стори ми се, че споменахте името Мина Нордстрьом?

— Спорехме как е станала кинозвезда. Аз твърдя, че е имала връзки и е упражнила натиск.

— В известно отношение — рече господин Мълинър — сте прав. Тя наистина упражни натиск. Той обаче се дължеше изключително на личната й инициативност и находчивост. Имам роднини и близки в Холивуд, както вече знаете, и от тях научавам много подробности за задкулисния живот в киностудиите. По една случайност ми е известно, че Мина Нордстрьом се е издигнала до сегашното си величие единствено благодарение на личната си изобретателност и решимост. Ако госпожица Посълтуейт ми забърка още един топъл скоч с лимон, като този път наблегне повече на уискито, аз с удоволствие ще ви разкажа цялата история.

Когато хората говорят със затаен дъх за Холивуд (започна господин Мълинър), често се оказва, че става дума за Джейкъб 3. Шнеленхамер, небезизвестния президент на корпорацията „Перфекто-Зицбаум“. Защото малко имена са почитани като неговото.

Попитайте например за финансовия му нюх, и почитателите му веднага ще ви изтъкнат голямото сливане, за което той единствен има заслуга, а именно сливането на собствената му компания „Колосал-Ексквизит“ с другите два огромни концерна „Перфекто-Фишбайн“ и „Зицбаум-Целулоид“. Поискайте доказателства за артистичния му гений, за неговия нюх да разпознава неоткрити таланти, и вие незабавно ще ги получите. Той именно откри Мина Нордстрьом. Днес, когато интервюиращите го журналисти споменават името на световноизвестната кинозвезда, той само скромно се усмихна.

— Отдавна бях забелязал младата дама — казва господин Шнеленхамер. — Но по една или друга причина намирах, че още не е узряла за дебют. След това доведох до успешен край епохалното сливане, както имате добрината да го наричате, и по този начин се сдобих с възможността да предприема решителната стъпка. Колегите ми не бяха уверени дали е уместно да издигам в ранг „звезда“ едно съвсем неизвестно момиче, но аз бях непоколебим. Виждах, че друг изход няма.

— Имали сте нещо като пристъп на прозорливост?

— Точно така.

Всъщност единственото, което господин Шнеленхамер имал вечерта, когато започва тази история, било силно главоболие. Завръщайки се в луксозния си дом на Бевърли Хилс след един безкраен трудов ден в студията и отпускайки се като пребит в креслото, той бил убеден, че не би натрапил живота на президент на филмова корпорация дори на случайно срещнато куче.

Тъжна мисъл естествено, но не и лишена от основание. Най-лошото в съществуването на един такъв човек е фактът, че всеки случайно срещнат ти играе етюди. Холивуд е изцяло населен с индивиди, които се опитват да докопат роля в киното и които твърде логично са убедени, че най-добрият начин да постигнат целта си е като привлекат окото на шефа и си изпълнят номера.

Откак бил излязъл от къщи сутринта, господин Шнеленхамер бил подложен на една неспирна серия от етюди. Пръв бил портиерът на студията, който, след като му отворил вратата, се опитал да му докаже на какво щял да бъде способен, ако му поверели някоя по-голяма роля. След това дошъл ред на секретарката му, на двамата литературни агенти, на сервитьорката, която му поднесла обяда, на един застрахователен агент, на представителя на филмовия седмичник и на бръснаря. На тръгване, след приключване на работния ден, трябвало да се наслади отново на играта на портиера — този път в лека комедийна роля.

Нищо чудно тогава, че докато се добере до дома си, слепоочията му вече пулсирали и душата му плачела за нещо подкрепително с високо алкохолно съдържание.

Като увертюра към последното той натиснал звънеца и в стаята влязла камериерката Вера Пребъл. В първия момент господин Шнеленхамер се изненадал, че не вижда иконома си. Но после се сетил, че го бил уволнил, задето онзи му издекламирал „Гънга Дин“ с поднасянето на бекона с яйцата.

— Какво желаете, сър?

— Нещо за пиене.

— Много добре, сър.

Момичето изчезнало и след минута се появило отново с шише и газирана вода. При тази гледка господин Шнеленхамер леко живнал. Той много се гордеел с избата си и знаел, че шишето съдържа течен балсам. Във внезапен прилив на доброжелателност погледнал одобрително приносителката на настоящото и си помислил: „Какво приятно момиче.“

До този миг нито бил задържал погледа си върху Вера Пребъл, нито изобщо се бил сещал за нея. Когато няколко дена по-рано постъпила при него на работа, той естествено забелязал ефирната й хубост. Но, от друга страна, всяко момиче в Холивуд се отличава или с ефирна красота, или със закачлива момчешка хубост, или с мургава и тайнствена привлекателност, свидетелстваща за скрити страсти.

— Сложи ги тук на малката масичка — посочил господин Шнеленхамер и си облизал устните.

Момичето го послушало. После се изправило, отхвърлило внезапно назад глава и я стиснало в изблик на безнадеждна мъка.

— Ох-ох-ох! — застанало то.

— Ъ? — изумил се господин Шнеленхамер.

— Ах-ах-ах!

— Нищо не разбирам — объркал се работодателят й.

А тя го гледала с безумен, отчаян поглед.

— Ако знаете как ми е омръзнало всичко това. До гуша… до гуша ми е дошло… блясъкът… разкошът… Всичко е тъй пусто, тъй безплодно! Искам да се махна от всичко… от всичко… Ха-ха-ха!

Господин Шнеленхамер се оттеглил за всеки случай зад канапето. В този смях се долавяла неуравновесена нотка. С други думи, не му допаднал. И тъкмо решил да продължи заднишком към вратата, когато момичето — затворило очи и полюляващо се напред-назад като обладано от вътрешна болка — също тъй внезапно се успокоило.

— Сама го измислих — за да ме видите в драматична роля — пояснило то. — А сега гледайте. Ще изразявам различни душевни състояния. — Усмихнало се. — Радост. — Стиснало устни. — Мъка… — Зашавало с уши. — Ужас. — Вдигнало вежди. — Омраза. — После взело нещо от подноса. — А тук, ако имате добрината да погледнете, съм приготвила няколко снимки. Ето го лицето ми в покой. Нарекла съм снимката „Мечтателност“. Ето ме по бански костюм… на кон… по време на разходка… тук пък галя куче. Ето още една, която много се харесва на приятелите ми — като Клеопатра, войнствената императрица на Египет, снета по време на бала на газопроводчиците в Посадена. На нея се вижда най-голямото ми достойнство — носът ми в профил.

По време на това изказване господин Шнеленхамер просто стоял и тежко дишал. За известно време откритието, че камериерката, за която току-що е мислил доброжелателно, се е оказала допълнителна змия в пазвата му, го лишила от дар-слово. Ала сега вече парализата го напуснала.

— Вън! — изревал той.

— Моля? — не разбрало момичето.

— Вън, и то още сега! Уволнена си!