«Време за коктейли»

П. Г. Удхаус

Време за коктейли

1

Веригата от събития, довела до публикуването на романа „Време за коктейли“, който при цена дванайсет шилинга и половина щеше да породи тук-таме безпокойство и отчаяние на доста по-голяма стойност, бе задвижена в пушалнята на клуб „Търтеите“ в един ранен юлски следобед. Денят беше петък. Един Образ и един Симпатяга тъкмо храносмилаха обяда си на каничка кафе, когато към тях се приближи Понго Туисълтън в компанията на висок кльощав мъж с вид на офицер от Кралската гвардия, трийсетина години по-възрастен от него. Движеше се с бойка стъпка и носеше пурата си като полково знаме със сърмен пискюл.

— Йо-хо — рече Образът.

— Йо-хо — поздрави и Симпатягата.

— Йо-хо — отвърна Понго. — Познавате вуйчо ми, лорд Икнъм, нали?

— Че как иначе — каза Образът. — Йо-хо, лорд Икнъм.

— Йо-хо — допълни Симпатягата.

— Йо-хо — отвърна лордът. — Всъщност ще отида и по-далеч: Йо, страшно много хо! — при което на Образа и Симпатягата им стана ясно, че пред тях стои човек, който е хванал Господ за пеша и който, ако носеше шапка, би я килнал на тила си. Човек можеше да си помисли, че ей сега ще се пръсне от добро настроение.

И действително лорд Икнъм се чувстваше точно толкова благоразположен, колкото изглеждаше. Денят бе чудесен, небесата сини с фронтове от високо атмосферно налягане, простиращи се над по-голямата част от Обединеното кралство. Той току-що бе научил новината, че кръщелникът му Джони Пиърс най-сетне е успял да намери наемател за прословутата си къща Хамър Лодж, събираща паяжини вече от години, и въз основа на новото си положение се е сгодил за очарователна девойка, а това винаги са приятни новини за един любящ кръстник. На всичкото отгоре съпругата му като никога го бе пуснала да дойде в Лондон за мача Итън-Хароу.¹ През по-голямата част от годината лейди Икнъм го държеше здраво в провинцията, за да й бъде неотлъчно под око — политика, горещо аплодирана от всички, които го познаваха, и в частност от Понго.

Лордът седна, приведе се, за да избегне бучка захар, която дружеска ръка бе запокитила от съседната маса, и демонстрира великолепната си усмивка на младите си приятели. Ако го питаха, под слънцето царяха мир и сладост. Ако сега при него дойдеше поетът Браунинг и речеше, че чучулигата е на клона, охлювът е на тръна, Господ е на небето и всичко е наред със света, той би одобрил с радостен възглас: „Добре го каза, скъпи приятелю! Колко си прав.“

— Мили Боже — рече той, — днес се чувствам като хиляда лири стерлинги на цяло. Очите светят, страните пламтят, а жизнените соковете пулсират във вените. От лондонския въздух е. Винаги ми действа така.

Понго подскочи като ужилен не защото втора бучка захар го бе уцелила зад ухото, тъй като в пушалнята на „Търтеите“ човек не обръща внимание на тези неща, а защото в думите на възрастния мъж бе доловил злокобно предзнаменование. Още от крехка детска възраст бе ставал чест свидетел на изпълненията на своя вуйчо, а сега, вече зрял мъж, бе по-убеден от всякога, че пропускайки да го включат в своите редици, определен тип здравни заведения пропускаха рядък клиничен случай. Ето защо се сви като уплашена яребица, чувайки как лондонският въздух карал жизнените соковете да препускат из вените на дъртото чудовище. В това изказване се долавяше намек, че неговият роднина възнамерява за сетен път да даде воля на игривата си самобитна натура, а когато Фредерик Алтамонт Корнуолис Туисълтън, пети граф на Икнъм, даваше воля на своята природа, силните мъже — а Понго бе един от тях — започваха да трептят като камертони.

„Бедата с Понговия вуйчо Фред — отбеляза веднъж дълбокомислено един Симпатяга — и по-точно онова, което кара Понго да гледа като гръмнат заек и да търчи към бара за поне две бързи чашки, е, че макар и на преклонна възраст, с пристигането си в Лондон той от раз се превръща на толкова години, на колкото се чувства, и морето му става до колене. Сякаш, бидейки запрян целогодишно в провинцията, лишен от всякаква възможност да изразходва по предназначение енергията си, той акумулира, ако правилно се изразявам, запаси от щуротия, които се разразяват със страшна и разрушителна сила при редките му посещения в метрополията. Не съм сигурен дали ви е познат терминът «ексцесия», но тъкмо това е, в което вуйчото на Понго неминуемо изпада, щом ноздрите му доловят живителния столичен въздух. Питайте някой път Понго да ви разкаже за незабравимия ден, който двамата са прекарали на кучешките надбягвания.“

Нищо чудно тогава, че слушайки своя родственик, младият Туисълтън се намираше в плен на безотчетен страх, макар и душата му все пак да хранеше крехка надежда, че днешният обяд ще премине без старият проклетник грубо да погази обществения ред. Щеше ли тази надежда да се окаже попарена?

Тъй като бе първият ден на мачовете между Итън и Хароу, разговорът потече, естествено, в тази посока, при което една Скица и един Образ, получили притежаваното от тях образование край бреговете на Темза², се изказаха крайно презрително за шансовете на противника. На ония от Хароу, предричаха те, им предстоял кофти уикенд, след който щели да се довлекат вкъщи с изплезени езици и подвити опашки.

— Като говорим за Хароу — рече Скицата, — онова братовчедче на Барми Фипс пак е в отбора. Току-що го видях да нагъва студен пай със свинско и бъбречета и да се налива с лимонада.

— Имаш предвид братовчеда на Барми Егбърт от Хароу?

— Точно той. Същият, дето стреля бразилски лешници.

Лорд Икнъм наостри уши. Той винаги се радваше на всяка възможност да обогати мирогледа си и да встъпи в крак с прогресивната съвременна мисъл. Голямото преимущество да се храниш в „Търтеите“, казваше често той, е, че срещаш такива интересни млади хора.

— Стрелял бразилски лешници, казвате? Звучи любопитно и дори интересно. Навремето самият аз съм стрелял яребици, фазани, пъдпъдъци, тигри, антилопи гну и дори веднъж, като момче, улучих с въздушна пушка една своя леля в седалището на практичната й рокля от туид, но никога не съм стрелял по бразилски лешник, фактът, че ако правилно ви разбирам, този юноша упражнява по такъв начин стрелковото си умение, още веднъж доказва, че по тая земя ходят хора всякакви. Както са на самото дърво ли ги цели?

За Скицата бе очевидно, че старият джентълмен пропуска същността на проблема.

— Имам предвид, че стреля със бразилски лешници — обясни той.

— Поставя ги в прашка и събаря шапките на хората — допълни за по-голяма яснота Образът. — И между другото, рядко пропуска. За него всеки лешник е шапка. Ние тук много го тачим.

— Че защо?

— Как, та това си е талант.

— Глупости — рече лорд Икнъм. — Детинска работа. Неща, които човек научава още в скута на майка си. Доста години минаха, откакто самият аз притежавах прашка и в спортните среди бях известен като Британския отговор на Вилхелм Тел, но ако сега ми падне, мога да ви гарантирам, че всички шапки в Лондон са мои. Смятате ли, че детето, което споменахте, носи в момента у себе си въпросното оръжие?

— Трябва да е у него — отвърна Скицата.

— Никъде не мърда без прашката си — рече Образът.

— В такъв случай предайте му моите почитания и го попитайте дали не би ми я заел за минутка. И ми набавете един бразилски лешник.

Мигновена тръпка разтърси Понго от изрядния път на косата до последната шарка на чорапите му. Обликът на нещата, от който тъй се бе опасявал, започваше да се оформя пред очите му. Тъкмо в този момент, ако думите на вуйчо му означаваха онова, което изглеждаше, че означават, той отново се готвеше за едно от своите безобразия, неведнъж потрисали обществото и посребрявали косите на неговите близки и роднини.

И тъй, той потрепери и в добавка към това от гръдта му се изтръгна остро квакане на негодувание и болка като паток, който, разхождайки се съзерцателно край своето езерце, неволно е стъпил върху счупено лимонадено шише.

— Рече ли нещо? — осведоми се любезно лорд Икнъм.

— Не, наистина, вуйчо Фред! Искам да кажа, зарежи тая работа, вуйчо Фред! Тоест, наистина, искам да кажа, вземи да я зарежеш!

— Не съм уверен, че съвсем добре те разбирам, момчето ми.

— Нали няма сега да вземеш да замеряш шапки?