«Сбогом на всички котки»

П. Г. Удхаус

Сбогом на всички котки

Котето на готвача се промъкна в пушалнята на клуб „Търтеи“ и поздрави присъстващите с дружелюбно „мяу!“. Фреди Уиджън, който седеше в ъгъла, стиснал глава между дланите си, се изправи възмутено.

— Предполагах — рече той с хладен, безизразен глас, — че това тук е тихо убежище за джентълмени. Но тъй като виждам, че съм попаднал в менажерия, смятам да се оттегля.

И напусна демонстративно стаята. Пушалнята се изпълни със смут и недоумение.

— Какво му стана? — загрижено попита един Образ. Подобни изблици на неприкрити чувства са твърде редки в клуб „Търтеите“. — Да не са се скарали с котето?

Един всезнаещ Симпатяга поклати отрицателно глава.

— Фреди не е имал спречквания с това конкретно коте — поясни той. — Но откак прекара един уикенд в Мачъм Чешингс, не може да понася котки.

— Какъв Мачъм?

— Чешингс. Потомственото имение на Далия Прендърби в графство Оксфордшир.

— Запознаха ме веднъж с нея — обади се една Скица. — Стори ми се много симпатично момиче.

— И Фреди беше на това мнение. Обичаше я безумно.

— И, разбира се, я загуби?

— Разбира се.

— Знаете ли — промълви един разсъдлив Симпатяга, — обзалагам се, че ако наредим по дължина всички момичета, които Фреди Уиджън е обичал и загубил, редицата сигурно ще се проточи до средата на булевард „Пикадили“.

— Дори по-надалеч — уточни Образът. — Някои от тях бяха доста височки. Това, което аз не мога да проумея обаче, е защо изобщо си прави труда да се влюбва. В последна сметка те, тъй или иначе, го изритват. Спокойно би могъл да не започва. Нещо повече — в спестеното време би успял да прочете някоя поучителна книга.

— Според мен бедата му е там, че в началото винаги набира страхотна скорост — заразказва Симпатягата. — Има приятна физиономия, танцува великолепно, умее да си мърда ушите и в първия момент на момичето му се взема акълът, а това естествено го насърчава. Той твърди, че и с тази Прендърби отначало много му потръгнало. Нещата дори стигнали дотам, че когато го поканила за уикенда в Мачъм Чешингс, той си купил един екземпляр от „Какво трябва да знае всеки младоженец“.

— Много са странни имената на английските провинциални имения — намеси се замислено Скицата. — Мачъм как да е, но откъде накъде Чешингс?

— И Фреди са задавал този въпрос. Но не и след като видял къщата. След това — поне така твърдеше пред мен — разбрал, че по-точно наименование и при най-добро желание не можело да се измисли. Защото цялото семейство на тази Далия било от почитателите на животинския свят и къщата представлявала клокочещ въртоп от безсловесни твари. Накъдето и да обърнеш взор, навсякъде кучета, които се чешели, котки, които чешели тапицираните мебели, и Фреди дори подозирал (макар подозренията му да не се оправдали до последния ден на престоя му), че някъде из къщата имало и шимпанзе, дръгнещо се не по-малко усърдно. Случват се такива работи в дълбоката провинция, а въпросното имение Мачъм Чешингс било доста встрани от центъра на живота и до най-близката гара имало цели шест мили.

Та именно на тази гара Далия Прендърби посрещнала наш Фреди с двуместната си кола и по пътя към Мачъм Чешингс между тях се състоял разговор, който според мен е показателен, тъй като свидетелства за сърдечното естество на отношенията им на този етап от събитията. Горчивите преоценки изскокнали далеч по-късно.

— Искам направо да ги слисаш, Фреди — започнала Далия, след като си побъбрили за туй-онуй. — Някои от момчетата, които съм канила, така ужасно се изложиха. Най-важното е да се харесаш на татко.

— Бъди спокойна — уверил я Фреди.

— Той понякога е доста труден.

— Ти само ме заведи при него — помолил Фреди. — Само това искам от теб — да ме заведеш при него.

— Лошото е, че никак не одобрява съвременните младежи.

— Мен ще одобри.

— Мислиш ли?

— Убеден съм.

— Защо си толкова убеден?

— Защото никой не може да устои на обаянието ми.

— Ами!

— Ами я!

— Ами!

— Ами я!

Тя го ръгнала с лакът, той също я ръгнал, тя се изкикотила, той се изхилил, сякаш някой спраскал надута книжна кесия, тя пак го ръгнала, той пак я ръгнал, тя казала: „Ама че си магаре!“, той рекъл: „Стига пък ти!“ и всичко това показва докъде са били стигнали в отношенията си. Нищо не било решено още, но любовта несъмнено вече пускала корени в моминското сърце.

Естествено, че докато пътувал, Фреди се позамислил за този баща, събуждащ такива тревожни чувства у любимата девойка, затова твърдо решил да не я изложи. Той решил така да привърже стареца към себе си, че онзи да откаже да диша без него. Решил да съсредоточи върху него цялата сила на неустоимото си обаяние и с нетърпение очаквал да се наслади на страхотния си успех.

Затова е излишно да ви казвам, тъй като познавате Фреди не по-зле от мен, че първото, което сторил, щом влязъл в орбитата на стария сър Мортимър Прендърби, било да го халоса по темето с една котка на жълти и черни петна, и то само десет минути след пристигането си в Мачъм Чешингс.

Тъй като влакът му бил закъснял, нямало време за тържествени посрещания и за приветствени слова от рода на „Добре дошъл в Мачъм Чешингс“. Момичето просто го изстреляло в определената за него стая, наредило му да бъде тип-топ за нула време, тъй като вечерята започвала след четвърт час, и хукнало и то да се преоблича. Фреди спокойно се гласял, но когато по едно време се извърнал да вземе ризата си, която бил оставил върху леглото, отгоре й съзрял огромна котка на жълти и черни петна, която я размесвала с лапите си.

Знаете какво значи за един мъж официалната му риза. В първия миг Фреди не повярвал на очите си и останал втрещен. В следващия миг обаче се метнал напред с прегракнал писък, сграбчил животното, изнесъл го на балкона, запратил го в празното пространство и улучил право по темето възрастния джентълмен, задал се откъм ъгъла.

— По дяволите! — възмутил се джентълменът.

От прозореца на долния етаж щръкнала нечия глава.

— Какво има, Мортимър?

— Отгоре се сипят котки.

— Глупости! Небето е ясно — възразила главата и се скрила.

Фреди преценил, че негов дълг е да се извини.

— Извинете — започнал той. — Много съжалявам. Аз бях.

— Не, не бяхте вие. Котка беше.

— Знам. Аз я хвърлих.

— Защо?

— Ами…

— Глупак!

— Извинете — смутолевил Фреди.

— Върви по дяволите! — отвърнал старият джентълмен.

Фреди направил крачка назад, прибрал се в стаята и с това инцидентът приключил.

Обикновено нашият приятел се облича с прилична скорост, но този епизод така го сащисал, че той не само изгубил едно от копчетата на ръкавелите, но и направил на нищо първите няколко вратовръзки. Така че, когато гонгът известил началото на пиршеството, все още бил по риза, а когато най-сетне успял да се измъкне от будоара си, един от лакеите го осведомил, че компанията в трапезарията вече лочела бульона. Той се отправил натам, пльоснал се в празния стол до домакинята и едва успял да се включи в състезанието с две единствени лъжици бульон.

Неудобно, общо взето, но въпреки това се чувствал превъзходно благодарение на освежителната мисъл, че коленете му са под една и съща маса с тези на Далия. Затова след като кимнал любезно на домакина, който впил в него изпепеляващ поглед, Фреди напрегнал сили и подхванал бляскав и остроумен разговор с лейди Прендърби.

— Очарователно имение имате.

Домакинята се съгласила, че тукашните пейзажи се радвали на успех. Била от породата високи, кокалести дами, дето напомнят за кралица Елизабет Първа — с тънки стиснати устни и студени като плодово желе очи. Външният й вид не допаднал особено на Фреди, но — както вече казах — той бил в приповдигнато настроение, така че вдъхновено продължил: