«Стрихнин в супата»

П. Г. Удхаус

Стрихнин в супата

Още щом Наливната бира влезе в бара на „Въдичарски отдих“, на всички ни стана ясно, че човекът не е на себе си. С изопнато и измъчено лице той се настани в най-отдалечения ъгъл, свеси глава и с нищо не допринесе за интересния разговор, който — съсредоточен около господин Мълинър — протичаше край камината. При това от време на време дълбоко въздишаше.

Един изпълнен със съчувствие Джин и тоник си остави чашата на масата, отиде при страдалеца и сложи благосклонна ръка на рамото му.

— Какво има, старче? Да не си изгубил някой приятел?

— По-лошо — въздъхна отново Наливната бира. — Изгубих криминалния си роман. Тъкмо го преполових на идване и взех, че го забравих във влака.

— Същото се случи веднъж и с моя племенник Сирил, Дето завърши вътрешна архитектура — обади се господин Мълинър. — Хората често забравят книгите си.

— А сега — тъжно продължи Наливната бира — няма да мога да мигна цяла нощ и все ще се питам кой е отровил баронета¹ сър Джефри Тътъл.

— Нима баронетът е бил отровен?

— Да. Ако питате мен, това е работа на викария. Бил известен с интереса си към екзотичните отрови.

Господин Мълинър се усмихна снизходително.

— Не е викарият. Случайно съм чел „Мистерията в имението Мърглоу“. Убиецът е водопроводчикът.

— Какъв водопроводчик?

— Онзи, дето се появява във втора глава, за да поправи душа. Сър Джефри се отнесъл зле с леля му през 1896 година и затова той прикрепил с лепило отровна змия към тръбата на душа. Когато баронетът пуснал топлата вода, лепилото се размекнало, змията се плъзнала надолу, ухапала го по крака и изчезнала в канала.

— Не е възможно! — възрази Наливната бира. — Между втора глава и убийството има няколко дни.

— Водопроводчикът си забравил змията вкъщи и трябвало да се върне да я вземе — поясни господин Мълинър. — Надявам се това разкритие да смъкне камък от душата ви.

— Чувствам се като нов — призна Наливната. — Цяла нощ не мигнах все се чудех как е станало убийството.

— Напълно ви вярвам — същото се случи с племенника ми Сирил. В наше време няма нищо по-забележително — продължи господин Мълинър, като отпи от топлия си скоч с лимон — от начина, по който криминалните романи завладяха обществеността. Истинският поклонник на тази литература няма да се спре пред нищо, за да си набави желаното четиво. Той е като наркоман, лишен от дневната си дажба кокаин. Племенникът ми Сирил…

— Няма да повярвате какви неща си забравят хората по влаковете — започна една Малка халба. — Чанти, чадъри, дори препарирани шимпанзета. Онзи ден ми разказаха как…

Племенникът ми Сирил (не се даде господин Мълинър) беше най-запаленият и страстен читател на криминални романи, когото аз лично познавам. Отдавам това на факта, че като повечето вътрешни архитекти и той беше такъв един крехък, деликатен младеж, изключително податлив на всякакви заболявания. Всеки път, когато се заразяваше от поредния грип, заушки или шарка, той прекарваше възстановителния период на легло в четене на криминални романи. А тъй като апетитът идва с яденето, по времето, когато започва тази история, той се бе превърнал вече в истински наркоман — не само поглъщаше всеки роман от този тип, който можеше да докопа, но и присъстваше на всяко театрално представление, в което от бюфета най-неочаквано изскачат костеливи ръце, а публиката недоумява, ако светлината не угасва поне веднъж на всеки десет минути.

Та именно докато гледал „Сивият вампир“ в театър „Сейнт Джеймс“, Сирил се озовал до Амелия Басет — момичето, което заобичал с целия събуден плам на мъж, който до този момент предпочитал, общо взето, да се измъква на пръсти от присъствието на нежния пол.

Впрочем той не знаел, че името й е Амелия Басет. Виждал я за пръв път. Ала не се съмнявал, че е срещнал съдбата си, и по време на цялото първо действие се чудел как да предизвика запознанство. Когато запалили светлините в залата, за да оповестят края на първо действие, остра болка в десния крак го извадила от дълбокия му размисъл. Тъкмо се питал дали не е хванал подагра или ишиас, когато при по-обстоен преглед установил, че просто съседката му, погълната от напрегнатото действие на сцената, най-разсеяно била загребала шепа от плътта му и в момента я извивала в екстаза на моминското си вълнение.

Това се сторило на Сирил подходяща изходна точка.

— Извинете — започнал той.

Момичето се обърнало към него. Очите му горели, а връхчето на носа му още потръпвало.

— Моля?

— Кракът ми — пояснил Сирил. — Ако сте си свършили работата, мога ли да си го получа обратно?

Момичето погледнало надолу. И се сепнало.

— Ах, извинете! — пребледняло то.

— Няма нищо. Ще съм доволен, ако съм ви помогнал с него.

— Увлякла съм се.

— Очевидно обичате криминалните пиеси.

— Обожавам ги!

— Аз също. А криминалните романи?

— О, да!

— Чели ли сте „Кръв по парапета“?

— Разбира се! Хареса ми повече от „Прерязани гърла“.

— Споделям вашето мнение. Далеч по-добър. И убийствата са по-сочни, и детективите са по-изтънчени, и следите, оставени от убиеца, са къде-къде по-интелигентни… Във всяко едно отношение е по-добър.

Двете сродни души впили поглед една в друга. Няма по-непоклатима основа за едно красиво приятелство от споделения литературен вкус.

— Аз се казвам Амелия Басет — представило се момичето.

— А аз — Сирил Мълинър. Басет ли казахте? — Той смръщил леко вежди. — Къде съм чувал това име?

— Може би сте чували за майка ми — лейди Басет. Тя е прочут ловец на диви животни и изследовател на Африка. Постоянно се скита из разни джунгли. Сега излезе във фоайето да изпуши една цигара. Впрочем — момичето се поколебало, преди да продължи, — ако ни свари да разговаряме, бихте ли й споменали, че сме се запознали у Полтърудови?

— Напълно ви разбирам.

— Защото мама не обича хората да се заприказват, без да са били официално представени. А когато мама не обича някой, тя е склонна да го цапардоса с тъп предмет по главата.

— Ясно — кимнал Сирил. — Също като човекоподобната маймуна в „Прободен с рога“.

— Точно така. Кажете — сменило момичето темата, — ако бяхте милионер, какво бихте предпочели — да ви намушкат с нож в гърба, или да ви открият мъртъв без никаква следа от насилие, загледан с изцъклен поглед в нещо неописуемо ужасно?

Сирил тъкмо да отговори, когато — поглеждайки зад рамото на Амелия — съзрял с изцъклен поглед нещо неописуемо ужасно. В стола до момичето се била отпуснала пълна жена с невероятна внушителна фигура и го съзерцавала изпитателно през лорнета си.

— Твой познат ли е това, Амелия? — попитала тя.

— Това е господин Мълинър, мамо. Запознахме се в Полтърудови.

— Нима?

И тя отново заразглеждала Сирил през лорнета си.

— Господин Мълинър — заключила най-сетне — ми напомня малко за вожда на Долно Иси — макар че онзи имаше по-тъмен цвят на кожата и халка на носа. Прекрасен човек беше — отдала се тя на възпоминания. — Само че ставаше фамилиарен под въздействието на джина. Получи куршум в крака.

— Ъ-ъ… извинете… защо? — заинтересувал се Сирил.

— Не се държеше като джентълмен — целомъдрено пояснила лейди Басет.

— Обзалагам се — възкликнал впечатленият Сирил, — че след лечението, на което сте го подложили, би могъл да напише книга по етикеция.

— Той това и направи — безгрижно додала лейди Басет. — Защо не ни посетите някой следобед, господин Мълинър? Името и адресът ми ги има в телефонния указател. А ако се интересувате от човекоядни пуми, ще ви покажа главите на няколко великолепни екземпляра.