«Живогон»

П. Г. Удхаус

Живогон

Певческото дружество на селцето тъкмо бе изнесло представление на „Магьосникът“ от Гилбърт и Съливан¹, постъпленията, от което бяха предназначени за фонда „Нов орган“ на местната църква, та докато седяхме до прозореца на нашата кръчмица „Въдичарски отдих“ и си пушехме лулите, публиката струеше покрай нас надолу по улицата. До ушите ни достигаха откъси от песни и господин Мълинър взе да им припява тихо:

— Горки-и-и-ият аз! Аз бях тогаз сал блед и мла-а-ад курат! — Пееше носово, както всеки аматьор е убеден, че трябва да се изпълняват старите песни. — Странно — въздъхна той. — Как се мени модата дори сред свещениците. В наше време е изключено да видиш бледолик курат.

— Така е — съгласих се аз. — Повечето са яки червендалести здравеняци, все изтъкнати бивши гребци-шампиони на колежанските си отбори. Изобщо не си спомням да съм срещал блед и изпит курат.

— Изглежда не познавате племенника ми Огъстин?

— Нямам това удоволствие.

— Описанието от песента би му прилегнало като кожена ръкавица. Сигурно изгаряте от желание да чуете историята на моя племенник.

По времето, за което става дума (започна господин Мълинър), племенникът ми Огъстин беше курат — много млад и рядко бледолик. Момчето бе наддало повече на височина, отколкото на сила и тегло, и храня основателни подозрения, че в семинарията някои от по-буйните му другари доста са го тормозили, защото, когато постъпи при преподобния Станли Брандън, викарий на Долно Брискет-на-Мидън, Огъстин беше най-овчедушния и мекушав младеж, когото бихте срещнали, ако цял ден търсите овчедушни и мекушави младежи. Косата му беше лененоруса, очите — воднистосини и целият му външен вид напомняше за свята и непорочна, но твърде плаха моруна. Иначе казано — типичен млад курат от осемдесетте години на миналия век, когато този Гилбърт е писал своя „Магьосник“.

Личността на прекия му началник с много малко, да не кажем с нищо не допринасяло за преодоляването на вроденото му малодушие. Преподобният Станли Брандън бил огромен, жилав и як мъжага с лесно избухлив гневен темперамент, а руменото му лице и огнени очи биха смутили и най-коравия курат. Докато следвал в Кеймбридж, преподобният тренирал бокс тежка категория и доколкото разбрах от Огъстин, дори сега бил склонен да внесе в споровете по енорийските въпроси методите, които на времето го прочули на ринга. Спомням си, че веднъж Огъстин ми спомена как се опитал да противоречи на викария по въпроса за църковната украса за предстоящия събор на плодородието и как почти физически усетил готовността на шефа си да разреши спора с дясно кроше под брадичката. При това предметът на разногласието бил относително несъществен — дали тиквата би изглеждала по-добре в апсидата или при прозореца на централния кораб, ако правилно съм запомнил, но по всичко личало, че ще се лее кръв.

Такъв си бил преподобният Станли Брандън. И въпреки това Огъстин Мълинър си позволил да загуби и ума, и сърцето си по дъщерята на този свиреп мъж. Наистина, Купидон прави от всички ни герои.

Джейн била мило девойче и обичала Огъстин също тъй благоговейно, както и той нея. Ала понеже и двамата нямали храбростта да осведомя! баща й за взаимните си чувства, те били принудени да се срещат скришом от всички и най-вече от преподобния. Това дразнело Огъстин, който като всички Мълинъровци е ревностен привърженик на правдата и ненавижда всички форми на измама. Така че един ден, докато двамата се разхождали под тисовите дървета в долния край на градината, той не издържал.

— Скъпа! — казал. — Тази потайност става непоносима. Още сега ще вляза при баща ти и ще поискам ръката ти.

Джейн пребледняла и се вкопчила в ръкава му. Тя много добре знаела, че ако изпълни безумното си намерение, Огъстин ще получи не ръката на дъщерята, а ритника на бащата.

— Не, Огъстин! Не! Не бива!

— Но, мила, това е единственият възможен праволинеен начин.

— По-добре друга вечер. Само това те моля — не днес!

— Защо?

— Защото татко е в лошо настроение. Току-що получи писмо, с което епископът го порицава, задето филонът му е прекалено богато извезан със сърма, и това невероятно го разстрои. Работата е там, че двамата с епископа са съученици и татко отказва да забрави този факт. По време на вечеря заяви, че ако старият Боко Бикъртън си въобразява, че може да се разпорежда с него, той ще да му даде да се разбере.

— А епископът пристига утре за първото причастие! — изохкал Огъстин.

— Да. И имам всички основания да се опасявам, че двамата ще се сдърпат. Много жалко, че над тате не стои някой друг епископ. Той все не може да забрави как го бил фраснал по окото, задето оня му изсипал мастилницата във врата, а това твърде накърнява уважението на баща ми към духовния приоритет на епископа. Нали няма да му кажеш тази вечер?

— Опазил ме бог — уверил я Огъстин и леко потреперил.

— И няма да забравиш да натопиш краката си в гореща вода със синап, още щом се прибереш у дома? Тревата тук е влажна от росата.

— Няма, мила.

— Защото никак не си здрав, знаеш много добре.

— Знам.

— Трябва да започнеш да вземаш нещо за подсилване на организма.

— Може би си права. Е, хайде, Джейн, лека нощ.

— Лека нощ, Огъстин.

И влюбените се разделили. Джейн се шмугнала обратно във викарията, а Огъстин се запътил към уютното си жилище на главната улица. И първото нещо, което се хвърлило в очите му, щом влязъл там, бил колетът върху масата и писмото до него.

Той го разпечатал разсеяно, защото мислите му били погълнати от друго.

„Скъпи Огъстин.“

Племенникът ми обърнал на последната страница да види подписа. Посланието се оказало от леля му Анджела, съпруга на брат ми Уилфрид Мълинър. Сигурно не сте забравили — веднъж ви разказах как двамата се запознаха и ожениха. Тогава неминуемо си спомняте също, че брат ми е виден химик-изследовател, изобретил такива световноизвестни препарати като Мълинъровия крем за лице „Циганска радост“ и Мълинъровия лосион за тяло „Алпийски сняг“. Огъстин никога не се е разбирал кой знае колко с него, но затова пък към леля си питаеше топли чувства.

Скъпи Огъстин, (пишела леля му Анджела Мълинър)

Напоследък често мисля за теб и все си спомням, че при последната ни среща ти имаше твърде болнав вид и очевидно страдаш от недостиг на витамини. Надявам се, че се грижиш за здравето си.

От известно време все си мисля, че няма да е зле да започнеш да вземаш някакво подсилващо средство и по една щастлива случайност Уилфрид изобрети тези дни един тоник, за който твърди, че е най-доброто му творение. Нарекъл го е „Живогон“ — действал направо върху червените кръвни телца. Все още не е пуснат в продажба, но аз успях да отмъкна няколко шишета от лабораторията му и настоявам незабавно да го опиташ. Убедена съм, че е точно това, от което имаш нужда.

Твоя любяща леля

Анджела Мълинър

П.П. Взема се една супена лъжица преди лягане и втора преди закуска.

Огъстин не е излишно суеверен, но все пак доста го поразтърсило съвпадението, че тоникът пристигнал почти едновременно с препоръката на Джейн. Сторило му се, че тази работа не е случайна. Разклатил шишето, отпушил го, сипал си една препълнена супена лъжица, затворил очи и изгълтал лекарството.

Тоникът — както установил с удовлетворение — не бил неприятен на вкус. Ароматът му се оказал твърде остър и пикантен — като на стари стелки от обувки, киснати в чист спирт. А след като погълнал предписаната от леля му доза, той чел известно време теологически трактати, изгасил лампата и си легнал.

Заврял крака между чаршафите, обаче установил с раздразнение, че хазяйката му госпожа Уордъл пак била забравила да пъхне грейката.

— По дяволите! — възкликнал Огъстин.

Много се разстроил. Колко пъти й бил казвал на тази патка, че краката му са вечно студени и ако не бъдат добре затоплени, той изобщо не може да заспи! Скочил от леглото и изтичал до площадката на стълбището.

— Госпожа Уордъл!

Отговор не последвал.