«Джийвс и духът на Коледа»

П. Г. Удхаус

Джийвс и духът на Коледа

Писмото пристигна на шестнайсети декември със сутрешната поща, докато още закусвах. Тъй като бях подкрепил донякъде тялото и духа с кафе, яйца и бекон, реших да не протакам повече, а да цапардосам Джийвс с новината. Както е казал Шекспир, ако ще се прави нещо, да се прави без много размотаване. Верният ми служител щеше да бъде разочарован, ако не и огорчен, но в края на краищата малко разочарование никому не е навредило. Нека проумее, че животът не е само низ от удоволствия и изобщо не е шега работа.

— Джийвс!

— Да, сър?

— Получих писмо от лейди Уикъм. Кани ме за коледните празници в имението си Скелдингс. Така че имай грижата за необходимото. Ще отпратим на двайсет и трети. Повечко официално облекло, Джийвс, и няколко радващи окото и селския пейзаж вълнени костюми за през деня. Предполагам, че ще поостанем там по-дълго.

Мълчание. Усетих смразяващия му поглед върху тила си, но забучих очи и лъжица в конфитюра и отказах да му го върна.

— Доколкото бях разбрал лично от вас, сър, вие възнамерявахте да отпътувате за Монте Карло непосредствено след Коледа.

— Знам, но това пътуване се отменя. Промениха се плановете.

— Много добре, сър.

Тъкмо тогава звънна телефонът и сложи точка на един твърде лепкав за мен момент. Джийвс вдигна слушалката.

— Да?… Да, госпожо… Много добре, госпожо. Ето го господин Устър. — И той ми подаде инструмента с думите: — Госпожа Спенсър Грегсън, сър.

Понякога си мисля, че с годините всепризнатият ум на Джийвс започва да дава фира. В разцвета на силите си за нула време би съобразил да уведоми леля Агата, че не съм си вкъщи. Изпепелих го с поглед и поех слушалката.

— Ало! Да? Ало? Ало? Бърти на телефона. Ало? Ало? Ало?

— Стига с това „ало“! — сряза ме кръвната роднина с обичайния си безпрекословен тон. — Не си папагал. За което много съжалявам, тъй като ако беше, щеше да имаш поне малко мозък в главата.

Крайно погрешен подход към един джентълмен рано сутрин, но какво можех да направя?

— Бърти — продължи тя, — разбрах от лейди Уикъм, че те е поканила в Скелдингс за Коледа. Ще отидеш ли?

— И още как!

— Тогава ще те помоля да се държиш прилично и да не ме излагаш. Лейди Уикъм е моя стара приятелка.

Не съм привърженик на подобни телефонни излияния. Очи в очи как да е, но по жицата — и дума да не става.

— Аз, естествено, ще се постарая, лельо Агата — отвърнах сковано и високомерно, — да се държа по начин, подобаващ на един английски джентълмен, гостуващ…

— Какво каза? Стига си мънкал! Научи се да говориш като хората!

— Казах добре.

— А така! Само да съм чула нещо… Има и друга причина, поради която настоявам да обуздаеш природното си скудоумие, доколкото това е във възможностите ти, поне докато си в Скелдингс. Там ще бъде и сър Родерик Глосъп.

— Какво!

— Не реви така! Щеше да ми спукаш тъпанчето!

— Добре ли чух… Сър Родерик Глосъп?

— Добре си чул.

— Да нямаш предвид Тъпи Глосъп?

— Имам предвид сър Родерик Глосъп. Това е единствената причина, поради която казах сър Родерик Глосъп. А сега, Бърти, искам да ме слушаш внимателно. Чуваш ли ме?

— Чувам.

— Тогава слушай. Най-сетне сполучих — след невероятни усилия и въпреки множеството неопровержими доказателства за противното — почти да убедя сър Родерик, че не си безнадеждно умопобъркан. Така че той е готов да отложи произнасянето на присъдата си до следващата среща с теб. Затова от твоето поведение в Скелдингс…

Ала аз затворих телефона. Раздрусан до основи. Да. До корена на основите си.

Нека ви припомня фактите, свързани с въпросния Глосъп. Той е страховит чичка с плешива глава и вежди като тропически лес, а в професионално отношение лекува откачалки. Психиатър с други думи. И до ден днешен не мога да обясня как стана така, че веднъж най-неочаквано се оказах сгоден за дъщеря му Хонория — бъкащо от жизнена сила момиче, което ми цитираше Ницше на закуска и ме събаряше на пода със смеха си. Щастливото събитие бе предотвратено благодарение на поредица от събития, които непоклатимо убедиха татко й, че не съм с всичкия си. Оттогава насам той неизменно ме слага начело на списъка си „Откачалки, с които съм обядвал“.

Така че не ме обвинявайте за глождещото предчувствие, че дори по Коледа, когато духът на всеопрощение и доброжелателност към ближния е повсеместен, една моя повторна среща с този човек едва ли би ми се разминала безболезнено. Ако не беше основателната причина, поради която държах на пребиваването си в Скелдингс, направо щях да зачеркна мероприятието от дневния ред.

— Джийвс — рекох, — разбра ли? Сър Родерик Глосъп също ще гостува на лейди Уикъм.

— Много добре, сър. Ако сте привършили със закуската, ще разчистя масата.

Студен и недостъпен. Нито капка съчувствие. Нито следа от притичването на помощ, което така обичах да наблюдавам у него. Както и предполагах, новината, че няма да ходим в Монте Карло, го бе пронизала право в сърчицето на прикрит комарджия. Зад непроницаемата повърхност на Джийвс се крие спортен дух и аз много добре знаех колко го сърбят ръцете да се пробва на рулетката.

Но ние Устърови умеем да си наденем маската на мъжествената непоклатимост и да се оправяме и без хорската отзивчивост.

— Да, Джийвс, ако обичаш — казах гордо. — И ще те помоля да побързаш.

Отношенията ни продължиха да бъдат обтегнати през цялата следваща седмица. В начина, по който ми носеше сутрин чая в леглото, не можех да не забележа хладна сдържаност и дори безразличие. Докато ме откарваше с колата в Скелдингс, беше крайно резервиран и неприветлив. А когато в края на деня стягаше официалните ми дрехи за вечеря, от вниманието ми не се изплъзнаха насечените високомерни движения, с които надяна копчетата на ръкавелите. Всичко това бе твърде болезнено за чувствителната ми душа и затова реших, докато се излежавах в леглото сутринта на двайсет и четвърти, да проведа с него един задушевен разговор и да се оставя в ръцете на вроденото му здравомислие.

Същата тая сутрин се чувствах направо порозовял от доволство. Всичко беше минало като по ноти и масло… така ли се казваше? Както и да е. Домакинята, лейди Уикъм, беше притежателка на орлов нос и телосложение, което прекалено болезнено ми напомняше за леля Агата, за да се чувствам уютно в нейно присъствие, но иначе ме посрещна с подчертана доброжелателност. А щерка й Робърта (Боби) ме поздрави с радушие, от което, няма защо да крия, сърчицето ми запърха лекокрило. Дори сър Родерик Глосъп ми се видя просмукал от духа на Коледа в краткия миг, в който го зърнах. Ъгълчето на устата му трепна като при усмивка и той дори ми рече: „А! Млади момко!“ Не че беше кой знае какво, но от неговата уста беше равнозначно на лъв, доброжелателно близнал сладко агънце.

Така че животът в това декемврийско утро бе изпълнен с ласка и надежда и аз реших да си избистря отношенията с Джийвс.

— Джийвс — започнах, щом той се появи с изпускащата пара чаша.

— Да, сър?

— Искам да кажа нещо за повода, който ни докара тук. Смятам, че имаш право да чуеш фактите.

— Да, сър?

— Виждам, че анулираното пътуване до Монте Карло те изпълни с униние.

— Ни най-малко, сър.

— Така е, знам. Знам, че сърцето ти копнееше да изкараме зимата в добрата стара столица на греха и порока. Видях как ти грейнаха очичките, когато споменах, че ще заминем. Ти изпръхтя и пръстите ти зашаваха конвулсивно. Знам, знам. А сегашната промяна в набелязаната програма е като нажежен шиш през спортната ти душа.

— Ни най-малко, сър.

— Така е, така е. Не съм сляп. Затова искам да ти внуша, Джийвс, че актуализацията на дневния ни ред не е в резултат на моя лекомислена прищявка. Не съм приел поканата на лейди Уикъм, защото съм повърхностен търсач на леки удоволствия, а понеже седмици наред със зъби и нокти съм се опитвал да я изкопча. За което имам не една уважителна причина, а цели две. Преди всичко нека те попитам — усеща ли човек духа на Коледа в едно леговище на покварата и греховността, каквото е Монте Карло?