«Джийвс и съученичката»

П. Г. Удхаус

Джийвс и съученичката

През есента на годината, когато ноемврийските надбягвания в Манчестър бяха спечелени от Йоркширския Пудинг, съдбата на моя стар приятел Ричард (Бинго) Литъл, изглежда, бе достигнала своя щастлив… е, де… как беше оная дума? Иначе казано, всичко му вървеше като по ноти. Хранеше се добре, спеше още по-добре, имаше щастлив брак, а тъй като чичо му Уилбърфорс най-сетне хвърли топа насред всеобщо уважение, Бинго се оказа на всичкото отгоре и наследник на солидни доходи и имение в провинцията на трийсет мили от Порич. След като му бях погостувал известно време, аз се прибрах у дома убеден, че ако някога някой е бил тип-топ от горе до долу, то този някой е тъкмо Бинго.

А у дома ми се наложи да се завърна, защото семейният съвет ме изстреля в Хароугетските минерални бани да съпровождам чичо Джордж, чийто черен дроб отново му играеше номера. Но, докато закусвахме с Бинго в деня на моето отпътуване, аз охотно приех поканата му да се върна и да продължа гостуването си веднага щом успея да се отърва от чичо и да се прибера отново в лоното на цивилизацията.

— Да дойдеш навреме за надбягванията в Лейкънъм — заръча Бинго, докато си препълваше за пореден път чинията с наденици и бекон — винаги си е бил лакомичък, а чистият въздух явно действаше насърчително на апетита му. — Ще отидем с колите и ще си натъпчем кошниците с храна.

Тъкмо да кажа, че няма да пропусна такова събитие, и госпожа Бинго, която четеше кореспонденцията си зад чаша с кафе, внезапно нададе доволен писък.

— Олеле, писанче! — изквича тя.

Сигурно си спомняте, че преди женитбата си госпожа Б. се подвизаваше като прочута писателка на име Роузи М. Банкс и затова й остана навикът да се обръща към втората половина от домочадието си по този отблъскващ начин. Предполагам, че това е неизбежно, след като цял живот си съчинявал сърцераздиращи писания за масите. Впрочем Бинго нямаше нищо против. Според мен, след като му е известно, че женицата му е автор на такива изтъкнати бълвочи като „Мървин Кийн“ и „Момичето от фабриката“, той се благодари, че не е нещо по-страшно.

— Маци-писанко — продължи тя. — Това е ужасно сладуресто!

— Кое?

— Лора Шайк иска да ни дойде на гости.

— Таз пък коя е?

— Толкова пъти съм ти разказвала за Лора! Моята най-близка и любима приятелка от училище. Аз направо я обожавах! Какъв бистър ум! Иска да отседне у нас за една-две седмици.

— Дадено.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Разбира се, че не. Щом ти е приятелка…

— Пиленцето ми! — изпрати му тя въздушна целувка.

— Ангелче! — не й остана длъжен Бинго и отново зарови нос в наденичките.

Ужасно сладко, ако питате мен. Уютна домашна сценка. Жизнерадостна размяна на нежности и тям подобни. Споменах това на Джийвс още щом потеглихме.

— В тези тревожни времена, Джийвс, когато съпругите само гледат как да се изявят на какви ли не поприща, а съпрузите им естествено не пропускат възможността да свърнат зад ъгъла и да вършат онова, дето хич не бива да го вършат, докато семейното огнище, така да се каже, е обвито в пламъци, ужасно е приятно да попаднеш на сплотена, любеща двойка.

— Напълно сте прав, сър.

— Имам предвид Бингови — господин и госпожа.

— Именно, сър.

— Какво беше казал поетът за двойки като Бингови?

— „Два разума с едничка мисъл, две тупкащи в едно сърца“, сър.

— Страхотно описание!

— Да, сър. Доколкото ми е известно, всички са доволни от него.

А всъщност, макар и през ум да не ми минаваше онази заран, бях дочул първите глухи тътени на наближаващата буря. Невидима, там нейде зад кулисите. Съдбата вече си е надявала безмълвно боксовите ръкавици.

Успях сравнително бързо да се отърва от чичо Джордж и като го оставих да се въргаля из лековитите калища и да се налива с минерални води, побързах да телеграфирам на Бингови и да оповестя пристигането си. Пътят не беше кратък и затова се появих в имението им доста късно — имах време колкото да се преоблека за вечеря. Бях нахлузил официалния си костюм и тъкмо предвкусвах аперитива и богата трапеза, когато вратата се отвори и на прага застана Бинго.

— Здрасти, Бърти — поздрави ме той. — А, Джийвс!

Думите му прозвучаха някак вяло и затова, докато си връзвах вратовръзката, метнах към Джийвс един многозначителен поглед. От израза му подразбрах, че това, което ми бе направило впечатление, не е убягнала и на него — а именно, че нашият домакин не беше никак ведър. Челото му бе набраздено, очите — изгубили обичайния си блясък, а общият му вид напомняше на труп, престоял няколко дена във водата.

— Какво има, Бинго? — разтревожено попитах аз приятеля си от детинство. — Имаш плесенясал вид. Да не те е сполетяла някаква чума?

— Сполетя ме.

— Кое?

— Чумата.

— Какво значи това?

— Значи, че чумата е вкъщи. — И Бинго се изсмя неприятно, кудкудякащо, като че си бе изгубил едната сливица.

Нищо не разбрах. Старото другарче ми задаваше гатанки.

— Имам чувството, старо другарче, че ми задаваш гатанки. Ти нямаш ли същото чувство, Джийвс?

— Да, сър.

— Имам пред вид онази Шайк — поясни Бинго.

— Каква шайка?

— Лора Шайк. Не си ли спомняш…

— А, о, ами да, разбира се. Съученичката. Още ли е тук?

— Да, и няма намерение да си тръгва. Роузи направо е откачила по нея. Слуша я със зейнала уста.

— Значи, обаянието на отминалите години още държи топло?

— Ти го каза — съгласи се Бинго. — Тия женски училищни приятелства направо ме изумяват. Те сякаш се хипнотизирват една друга. Не го разбирам това. Ние, мъжете, не сме така. Ето, и ние с теб, Бърти, бяхме съученици, но — Боже мой! — не бих могъл да гледам на теб като на някой Айнщайн.

— Нима?

— И не смятам всяко твое възклицание за бисер на мъдростта.

— Защо не, ако смея да попитам?

— А ето че тази Шайк е нещо голямо за Роузи. Жена ми е като мека глина в ръцете й. Ако се интересуваш как едновремешната първокласна райска градина е била погубена от машинациите на Змията, огледай се около себе си.

— Добре де, какво толкова е станало?

— Лора Шайк — заобяснява Бинго с невиждано озлобление — е побъркана на тема храна, гръм да я тръшне дано! Заяви, че сме се тъпчели прекалено много и прекалено бързо, след като изобщо не било нужно да ядем, а само да закусваме леко с ряпа и други такива гнусотии. А Роузи, вместо да й скръцне със зъби и да й каже да си гледа работата, я зяпа с обожание и попива всичко с порите си. В резултат, кухнята ми е в руини и аз денонощно гладувам. Като ти кажа, че трапезарията ми не е виждала баница с месо от една седмица, сигурно ще ме разбереш.

В този момент удариха гонга за вечеря.

— И за какъв дявол продължават да го блъскат това нещастно желязо? — продължи да се оплаква Бинго. — Напълно е излишно. Да не забравя, Бърти, искаш ли едно аперитивче?

— Как да не искам!

— Искаш, ама няма! Вече не поднасяме аперитиви. Приятелката обяви, че разяждали стомашните клетки и разбълниквали храносмилателните сокове.

Аз се стъписах. Не бях допуснал, че злото е добило такъв размах.

— Ама как, никакви аперитиви?!

— Никакви. И бъди благодарен, ако вечерята не е постна.

— Бинго! — възкликнах аз, разчувстван и потресен до дън душа. — Трябва да действаш! Трябва да се наложиш! Трябва да тропаш с крак! Трябва да заемеш твърдо становище! Трябва да им покажеш, че ти си господарят в тази къща!

Той ме изгледа продължително и много особено.

— Женен ли си, Бърти?

— Много добре знаеш, че не съм!

— И без това щях да се досетя. Хайде, тръгвай.