«Джийвс и непредотвратимото бедствие»

П. Г. Удхаус

Джийвс и непредотвратимото бедствие

Беше утрото на деня, в който бях обречен да се явя в имението на леля Агата Улъм Чърси и да излежа цели три нескончаеми седмици. Затова охотно си признавам, че докато сядах на закуска, сърцето ми тежеше като Гибралтарска скала. Ние Устърови сме мъже от стомана, но в онзи ден под мъжествения ми екстериор се гушеше неназоваем ужас.

— Джийвс — рекох, — днес не съм обичайното слънчице на мама.

— Нима, сър?

— Да, Джийвс. Дори никак. Нищо общо с всеизвестното ми лъчезарие.

— Съжалявам, сър.

И той свали похлупака от дъхавите яйца с бекон, а аз се заех мрачно да ги бучкам с вилица.

— Защо? Този въпрос не слиза от дневния ми ред, Джийвс. Защо леля ме покани в провинциалния си зандан?

— Не бих могъл да ви отговоря, сър.

— Да си пада по мен… не си пада.

— Така е, сър.

— Всеизвестен е фактът, че аз съм нейният цирей на врата. Не се наемам да разясня как става така, че всеки път, когато пътищата ни се кръстосат, за мен е само въпрос на време да направя някой колосален гаф и докато човек се огледа, тя вече препуска подире ми с брадва в ръка. В резултат на всичко това е склонна да гледа на мен като на безполезен плазмодий и видна отрепка. Прав ли съм или греша, Джийвс?

— Напълно сте прав, сър.

— А ето, че сега безпрекословно настоява да задраскам всички поети ангажименти и да се юрна през глава към Улъм Чърси. Зад това се крият тъмни сили и зловещи причини, а ние дори не подозираме какво е тяхното естество. Можеш ли при това положение да ме упрекнеш, Джийвс, че сърцето ми е къс олово?

— Не, сър. Извинете, сър, но на вратата се позвъни.

И той изтече като азот от стаята, а аз отново боднах вяло и безжизнено бекона и яйцето.

— Телеграма, сър — обяви Джийвс, възобновил присъствието си.

— Отвори я и ми прочети съдържанието. От кого е?

— Не е подписана, сър.

— Това сигурно ще рече, че в края й не е поставено име.

— Точно това имах предвид, сър.

— Дай да хвърля едно око.

Хвърлих го. Че и две. Меко казано, необичайно послание. Дори бих го определил като крайно нестандартно:

Не забравяй като дойдеш тук жизненоважно да срещнем съвършено непознати.

Ние, Устърови, не сме много надарени в горната част на телосложението, особено рано сутрин на закуска. Незабавно усетих тъпа пулсираща болка между ушите.

— Това пък какво ще рече, Джийвс?

— Не бих могъл да кажа, сър.

— Пише: „като дойдеш тук“. Къде тук?

— Ако обърнете внимание, сър, бихте забелязали, че съобщението е било пуснато в Улъм Чърси.

— Вярно бе! Прав си. Много си наблюдателен. Това вече ни говори нещо, Джийвс.

— Какво, сър?

— Откъде да знам? Дали не е от леля Агата, как мислиш?

— Едва ли, сър.

— Така е. За пореден път си прав. В такъв случай можем да заключим, че според неизвестно лице, пребиваващо в Улъм Чърси, за мен е жизненоважно да се срещам със съвършено непознати. Така ли е, Джийвс?

— Не бих могъл да кажа, сър.

— От друга, страна, погледнато от различен ъгъл, защо пък не? Искам да кажа, защо да не се срещам със съвършено непознати?

— Точно така, сър.

— С две думи цялата история е една неразгадаема мистерия, която единствено времето ще разбули. Ще изчакаме и ще видим, Джийвс.

— Точно така бих се изразил и аз, сър.

Пристигнах в Улъм Чърси към четири часа и заварих леля Агата в леговището й, пишеща писма. Доколкото я познавам, оскърбителни писма с гадни послеписчета. Тя ме изгледа, без от нея да бликне радост.

— А, ето те и теб, Бърти.

— Да, пристигнах.

— Радвам се, че дойде по-раничко, защото исках да поговорим, преди да си се запознал с господин Филмър.

— Кой?

— Господин Филмър, министър в сегашния кабинет. В момента ни гостува тук, в имението. Не е възможно дори ти да не си чувал за господин Филмър.

— А, как да не съм — услужливо излъгах аз. Тъй като съм страшно зает с туй-онуй, не съм много в течение на събитията в политическия свят.

— Изрично настоявам да се напънеш и да направиш благоприятно впечатление на господин Филмър.

— Дадено.

— Не откликвай така лекомислено, сякаш за теб е напълно естествено да правиш добро впечатление. Господин Филмър е крайно сериозен и взискателен, с високи критерии за човешките добродетели, а ти си типичен представител тъкмо на онази категория вятърничави празноглавци, към които той, вероятно, е силно предубеден.

Жестоки думи от родната плът и кръв, но поне не можех да се оплача, че е отбелязала рязък завой в поведението си и вече не е вярна на себе си.

— Затова ще се напънеш, докато си тук, да не се досети колко си кух и лекомислен. На първо място ще спреш да пушиш.

— Ама чакай…

— Господин Филмър е президент на Антитютюневото дружество. И няма да се наливаш с алкохолни стимуланти.

— А, не, един момент…

— И ще бъдеш тъй любезен да изключиш от разговора си всякакво споменаване на барове, билярдни зали и кабарета. Господин Филмър ще съда за теб предимно по приказките ти. Ясно ли е?

Във възникналата пролука успях да промъкна съществения въпрос:

— Ясно ми е, но за какъв дявол трябва да се докарвам пред този Филмър?

— Защото — отвърна моята роднина и ме изгледа кръвнишки — аз настоявам за това.

Не можех да нарека отговора й изчерпателен, но явно друг нямаше да дочакам, така че се изнесох от кабинета й с обляно в кръв сърце.

Запътих се към градината и не щеш ли, първият срещнат там се оказа младият Бинго Литъл.

С Бинго сме споделяли пелени и детство от най-ранните му мигове. Родени сме в едно и също село — именията ни бяха само на няколко мили едно от друго, така че се тътрихме заедно през огъня на детска градина, Итън¹ и Оксфорд. А в по-зрелите си години братски сме споделяли на столичната сцена не един първокласен гуляй. Ако на света съществуваше човек, способен да ме разтовари от ужасите на това триждипроклето гостуване, то този човек бе именно младият Бинго.

Едно не ми стана ясно обаче — как се е озовал тук. Неотдавна се беше оженил за прочутата писателка Роузи М. Банкс и последния път, когато се видяхме, той тъкмо се канеше да я придружи до Америка, където тя имаше насрочени литературни четения. Спомних си как руга без задръжки, понеже заради пустото пътуване щял да изпусне надбягванията в Аскът².

И все пак, колкото и да бе необяснимо присъствието му, пред мен стоеше моят стар приятел Бинго от плът и кръв, така че аз, зажаднял за ведро близко лице, нададох радостен вопъл като зърнала другарчето си хиена.

— Бинго!

Той се извърна към мен и… О, Боже! Лицето му не изразяваше и капка дружелюбие. Бих го нарекъл по-скоро изкривено. На всичкото отгоре взе да размахва ръце като семафор.

— Шшшт! — изсъска. — Да ме погубиш ли искаш? — Ъ?

— Не получи ли телеграмата ми?

— От теб ли беше?