«Граф или бръснар»

П. Г. Удхаус

Граф или бръснар

Първа глава

Гледката, разкриваща се през френския прозорец на дневната на Лангли Енд, провинциалното седалище на Антъни, пети граф Дройтуич, в Уорчестършър, бе аранжирана така, че да грабне и милва окото на всеки, интересуващ се от гледки. Зад добре заравнената чакълена алея, губеща се от поглед след завоя край рододендроновите храсти, се простираше ливада с вид на най-качествено кадифе, поена, подрязвана и плевена от генерации усърдни градинари. След ширене на воля на не малко разстояние тя предаваше щафетата на китно малко езеро, отвъд което пък по отсрещните хълмове започваше да се дипли необезпокояван от просеки масленозеленият килим на вековен лес. Болшинството от хората, пристъпващи за първи път в споменатата дневна, тутакси се залепяха за някой от прозорците и благоговейно попиваха с очи прекрасния пейзаж.

Но не и Чарлс, прислужникът на лорд Дройтуич. За него гледката беше рутинна. (Той я беше гледал, гледал, та чак му беше втръснала.) Всъщност и да искаше, въпросният индивид не можеше да се наслаждава на пейзажа, защото говореше по телефона. Звънът на инструмента прекъсна основното му занимание, което го беше довело в дневната, а именно сервирането на приборите за следобедния чай.

— Ало? — отзова се Чарлс. — Да, тук е Лангли 330. Вие кой сте? Кой?

Слингсби, икономът, който влезе малко след него, го изгледа неодобрително. Като всички икономи, той смяташе, че приемането на телефонни обаждания е задача, която изисква умение и такт, надхвърлящи възможностите на прост прислужник.

— Ало… Ало…

Неодобрителният израз се разпростря по цялото овално като пълна луна лице на Слингсби.

— Какво си мислиш, че правиш, млади момко? — пожела да узнае той. — Изпълняваш партия от хора на ловците ли?

— Междуградски разговор с Лондон, господин Слингсби. Някой иска да говори с Негова светлост.

— Кой някой?

— Не можах да чуя, господин Слингсби. Линията много пращи.

— Дай ми слушалката.

Икономът долепи солидното си ухо до слушалката с вида на човек, решен да не търпи никакви глупости.

— Кажете, моля?… Говорете по-високо. Приближете устата си до… О, „Дейли Експрес“?

— „Дейли Експрес“? Какво смятате, че искат?

Слингсби не беше от хората, които одобряват сладките приказки с нисшестоящите. Той размаха авторитетно палец и Чарлс сви гребен и се оттегли.

— Не — каза Слингсби, отговаряйки на своя далечен събеседник, — не съм лорд Дройтуич. Аз съм икономът на Негова светлост… Негова светлост е в гаража и не може да бъде безпокоен… Нито мога да отговарям на въпроси, касаещи личните дела на Негова светлост. Ако това отговаря на истината, Негова светлост без съмнение ще уведоми всички вестници за…

До този момент тонът на иконома по нищо не се отличаваше от тона на чуждестранен посланик, поканен на ауденция при кралицата. Внезапно обаче той захвърли тържествената си помпозност като ненужна огризка и възприе изумително човешка интонация.

— Хей! — викна Слингсби. — Не затваряй. Кой спечели в два и половина?

Неочакван звук зад него го накара да погледне неспокойно назад. Една жена в началната фаза на така наречената средна възраст бе прекрачила през френския прозорец. Той разпозна в нея без особено въодушевление лелята на своя работодател — лейди Лидия Басинджър. Лейди Лидия бе накипрена като за празнична сбирка или фестивал. Всъщност, за да бъдем съвсем конкретни, тя тъкмо се връщаше от местното изложение на цветя.

— Кой се обажда, Слингсби?

— От „Дейли Експрес“, милейди. Лондонски вестник. Обаждат се, за да разберат дали има някаква истина в слуховете, които се носят из метрополията, че Негова светлост се е сгодил.

— Какво!

— Да, милейди.

— Аз ще говоря с тях — отсече лейди Лидия.

Тя грабна слушалката от здравата хватка на иконома.

— Здравей, Фреди — каза тя, след като отне инструмента на Слингсби.

— Здрасти — отвърна й безупречно облечен млад мъж, който влезе в стаята в този момент. Той отиде до масата и взе вечерния вестник. — Някой се обажда ли?

— Да. Дейли… Ало? Там ли сте?… Какво? — Израз на изненада, примесена с възмущение, се изписа върху лицето на лейди Лидия. Тя се обърна за помощ и подкрепа към своя племенник. — Тук един лунатик на другия край на линията не престава да ме нарича Малката с блестящите очи.

— Предполагам, че е станало преплитане на линиите, милейди — обади се Слингсби с вида на човек, изпаднал във временно умопомрачение. — Ако Нейна светлост ми позволи…

Лейди Лидия устоя на опита му да си възстанови владението върху слушалката. Тя отново я доближи до ухото си и се заслуша. В резултат на това мълчаливо бдение скоро в очите й, които заби в попрегърбилия се иконом, проблесна мрачен пламък.

— О?… Разбирам… — Тя покри слушалката с ръка. — Нещо говори ли ти това, Слингсби, че Малката с блестящите очи е спечелила състезанието от два и половина в Гатуик? Домат — втори, Срамежливия янки — трети. Ти на какво заложи?

Икономът преглътна скръбно.

— На Плодова салата, милейди.

— Ама че идиот! Тя изобщо не се е класирала.

— Да, милейди.

— Кой ненормалник ти го каза?

— Мастър Фредерик, милейди.

Почитаемият Фреди Чок-Маршъл вдигна поглед от вестника.

— Съжалявам, Слингсби. Случват се такива неща.

— Заслужаваш си го — смъмри го лейди Лидия строго, — като вярваш на всичко, което ти говори мастър Фредерик. Надявам се да си загубил доста.

— Да, милейди — потвърди Слингсби и напусна помещението, за да остане насаме с мъката си.

Лейди Лидия се обърна отново към своя лондонски събеседник.

— Ало… Там ли сте?… Простете за прекъсването. Говорех с иконома си. И така, да преминем към същността на въпроса. Трябва да ви информирам, че говорите с лейди Лидия Басинджър, лелята на лорд Дройтуич. Съпругът ми беше настойник на лорд Дройтуич до навършване на пълнолетие. А? Какво? Не, не мисля така. Сигурна съм, че ако той бе предприел тази сериозна стъпка, би я споделил с мен. Живея с лорд Дройтуич от десет години, след смъртта на неговите родители и… Ало… О, затворихте ли? Е, добре, довиждане.

Тя затвори телефона и потъна в една кресло.

— Небеса! — изпъшка тя — Разтапям се.

Фреди погледна към градината, над която трептеше лятна мараня.

— И аз предполагах, че ще ти се стори малко горещо — каза дълбокомислено той. — Как беше веселбата?

— Както обикновено. Изказахме похвала за калцеолариите.

— Три пъти ура — каза Фреди — и два пъти хип-хип. Що за птица е тая калцеолария?

— О, просто едно от онези цветя, които приличат на калцеолария. Никога не съм можела да различавам едните от другите.

— Ясно. Май се върнахте малко по-рано отколкото трябваше.

— Ами върнахме се! — потвърди с раздразнение лейди Лидия. — Чичото ти започна да мрънка, че му се виело свят. Реши, че е получил слънчев удар. Ето го и него — лъжеца.

В стаята току-що бе нахлул мъж с около десетина години по-възрастен от лейди Лидия, чието лице бе удивителна кръстоска между зрял домат и конска муцуна. Неговият великолепен костюм и лъщящ като калайдисан бакър цилиндър изтръгнаха от устните на Фреди възклицание на възхвала и благоговение.

— Мили Боже! — изхълца той. — О, повелителю на всички любовници през вековете! Ти си съвършен като Дон Жуан!

Лейди Лидия погледна димящия си съпруг с възмущение.

— Влез, шарлатанино! — каза тя.

Сър Хърбърт Басинджър избърса потното си чело.

— Изобщо не съм шарлатанин! Казах ти, че ми се виеше свят. И на кого няма да му се завие, когато е принуден да се цъкли в някакви си проклети треволяци в официално облекло и цилиндър? Едва дишам. Честно ти казвам, щях да пукна. Сигурно беше петдесет градуса на сянка.