«Епископски гамбит»

П. Г. Удхаус

Епископски гамбит

Още един неделен ден си отиваше, когато господин Мълинър се появи в бара на „Въдичарски отдих“ не с обичайния си изтъркан каскет, а с лъскав цилиндър. Цилиндърът, тъмният костюм и набожният глас, с който си поръча топъл скоч с лимон, ме наведоха на мисълта, че се връща от вечерната служба.

— Добра ли беше проповедта?

— Отлична. Новият курат я прочете. Изглежда добро момче.

— Като казахте „курат“, та се сетих — какво стана с вашия племенник — същия, за когото ми говорихте онзи ден?

— Огъстин ли?

— Онзи, дето изпил тоника.

— Да, Огъстин. Приятно ми е и дори съм трогнат — засия господин Мълинър, — че си спомняте незначителната случка, която ви разказах. В този егоцентричен свят човек рядко попада на такъв внимателен слушател. Чакайте да си спомня — докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо стана секретар на епископа и отиде да живее при него в Двореца.

— А, да. Ще проследим тогава кариерата му един месец след тази дата.

Добрият епископ на Стротфорд имал обичая да започва трудовия си ден в бойко и жизнерадостно настроение. Обикновено влизал в кабинета си, за да прегледа първата поща, с усмивка на лице и куплет от някой весел псалм на уста. Но в утрото, когато започва нашият разказ, всеки по-наблюдателен зрител би забелязал угрижения му, дори навъсен вид. Епископът стигнал вратата на кабинета си, разколебал се, та чак се подвоумил дали да докосне бравата, а сетне с явно усилие на волята се стегнал и я натиснал.

— Добро утро, Мълинър, момчето ми — смутено поздравил той.

Огъстин вдигнал ведър поглед от купчината писма, които отварял.

— Добро утро, епископе. Как е днес лумбагото?

— Болката чувствително е отслабнала, дори фактически не съществува. Благодаря ти, Мълинър. Хубавото време явно ми влияе добре. „Ето зимата вече мина, дъждът преваля, престана, цветя се показаха по земята, настана време за песни и гласът на гургулицата се чува в страната ни.“ Песен на песните, II, 11:12.

— Добре казано. Е, днес пощата не ни е донесла нищо интересно. Викарият на „Свети Биоулф“ иска да знае как стои въпросът с тамяна.

— Кажи му, че няма нужда.

— Добре.

Епископът неспокойно се почесал по брадичката. Сякаш си вдъхвал кураж да пристъпи към някакво неприятно поръчение.

— Мълинър… — започнал той.

— Да?

— Като каза „викарий“, та се сетих за нещо, което се отнася до един въпрос, на който ние двамата се спряхме вчера — става дума за овакантеното място в Стийпъл Мъмъри.

— Да? — попитал Огъстин с блеснал поглед. — Ще ми излезе ли късметът?

Болезнен спазъм изкривил лицето на епископа. Той тъжно поклатил глава.

— Мълинър, момчето ми, знаеш, че гледам на теб като на собствен син и че ако оставят на мен, ще ти дам това място без минутка колебание. Ала възникнаха непредвидени усложнения. Нещастни момко, жена ми нареди да дам мястото на един неин братовчед, който — горчиво добавил епископът — блее като овца и не прави разлика между амвон и олтар.

Много естествено, че Огъстин усетил как разочарованието го боднало за миг, ала той принадлежи на гордия род Мълинър и умее достойно да посреща ударите на съдбата.

— Не мислете повече по този въпрос, епископе — сърдечно възкликнал племенникът ми. — Напълно ви разбирам. Не твърдя, че не съм хранил надежди, но несъмнено в най-скоро време ще ми се предостави друга възможност.

— Нали знаеш как стоят нещата — заоправдавал се шефът му и предпазливо погледнал дали вратата е затворена добре. — „По-добре да живееш в ъгъла на покрива, нежели със свадлива жена в широка къща.“ Притчи, 21:9.

— „Непрестанно капене в дъжделив ден и свадлива жена едно са.“ Притчи, 27:15 — отвърнал Огъстин.

— Точно така. Значи, добре ме разбираш, Мълинър.

— А междувременно — подал му Огъстин едно писмо — ето нещо, което заслужава внимание. Изпраща го някой си Тревър Антуисъл.

— Така ли? Мой съученик. Сега е директор на училището в Харчестър — заведението, в което двамата с него получихме ранното си образование и възпитание. Какво пише?

— Интересува се дали няма да се отбиете за няколко дни да откриете паметника, издигнат в чест на лорд Хемъл от Хемстед.

— И той ми е съученик. Викахме му Трътльо.

— Има и послепис. Казва, че още пази една каса портвайн реколта 1887 година.

Епископът свил устни.

— Подобни суетни мирянски доводи не натежават на везните ми толкова, колкото си въобразява старият Боклук — искам да кажа, преподобният Тревър Ентуисъл. Но както и да е, човек не бива да пренебрегва повика на милото старо училище. Ние, разбира се, ще отидем.

— Ние?

— Да, имам нужда от твоето присъствие. Харчестър сигурно ще ти допадне, Мълинър. Достопочтена развалина, основана от седмия Хенри.

— Познавам го добре. Там учи по-малкият ми брат.

— Така ли? Хм… — замислил се епископът. — Трябва да има двайсетина години, ако не и повече, откак бях за последен път в Харчестър. С какво удоволствие ще посетя отново познатите стари места. В края на краищата, Мълинър, колкото и да се издигаме по обществената стълбица, с каквито и благини да ни обсипва животът, ние никога не изтърваваме завинаги нишката, която ни свързва с милото старо училище. То е нашата алма матер, Мълинър, нежна майка, насочила колебливите ни стъпки към…

— Напълно сте прав — съгласил се Огъстин.

— А като стареем, осъзнаваме, че никога не ще можем да върнем онази безгрижна радост от живота, с която са били обвеяни училищните ни дни. Тогава нищо не беше сложно, Мълинър. През онези ведри години животът бе лишен от проблеми. Не бяхме изправени пред необходимостта да разочароваме своите приятели…

— Ама, епископе! — възкликнал бодро Огъстин. — Още ли се тревожите за моето препитание? Я забравете! Погледнете ме — виждате ли колко съм безгрижен? Същинска птичка.

Епископът въздъхнал.

— Ех, защо нямам твоя слънчев характер и съпротивителни сили, Мълинър! Как го постигаш?

— Ами не забравям да се усмихвам и да вземам по една лъжичка „Живогон“.

— „Живогон“ ли?

— Това е един тоник, изобретен от моя чичо Уилфрид. Истинско чудо.

— Някой ден ще те помоля да ми дадеш да го опитам. Защото, Мълинър, намирам, че животът е, общо взето, възсив. За какъв дявол — продължил епископът заядливо, говорейки главно на себе си — им е потрябвало да издигат паметник на Трътльо? Умът ми не го побира. На един непрокопсаник, който замеряше хората с мастилени топчета. Но както и да е — махнал той с ръка. — Нито му е мястото, нито времето. Щом управителният съвет е преценил, че приносът на лорд Хемъл към добруването на обществото е чак за паметник, наша работа ли е да го правим на въпрос? Пиши на господин Ентуисъл, Мълинър, че приемам с удоволствие.

Макар че от последното му посещение в Харчестър да били изминали цели двайсет години — както споменал пред Огъстин, — епископът за голямо свое изумление открил, че на територията на любимото училище не били настъпили почти никакви промени: всичко — и игрищата, и сградите, та дори и персоналът — било същото като едно време. Имал чувството, че нищо не е мръднало от онзи ден преди четирийсет и три години, когато кракът му за пръв път стъпил там.

Ето я лавката, където като хилав хлапак с щръкнали ключици толкова често се бил блъскал с лакти, за да докопа през междучасието кифлата с мармалад. Ето я банята, петте тенискорта, футболното игрище, библиотеката, физкултурния салон, посипаните със ситен чакъл пътечки, кестените и всичко като преди, когато за епископите знаел само, че на шапките си имат навървени връзки за обувки.

Единствената промяна била, че на триъгълната затревена площ пред библиотеката имало издигнат гранитен пиедестал, върху който се мъдрело нещо безформено, увито в голям чаршаф — статуята на лорд Хемъл, за чието откриване бил пристигнал.