«Епископски гамбит»

П. Г. Удхаус

Епископски гамбит

Още един неделен ден си отиваше, когато господин Мълинър се появи в бара на „Въдичарски отдих“ не с обичайния си изтъркан каскет, а с лъскав цилиндър. Цилиндърът, тъмният костюм и набожният глас, с който си поръча топъл скоч с лимон, ме наведоха на мисълта, че се връща от вечерната служба.

— Добра ли беше проповедта?

— Отлична. Новият курат я прочете. Изглежда добро момче.

— Като казахте „курат“, та се сетих — какво стана с вашия племенник — същия, за когото ми говорихте онзи ден?

— Огъстин ли?

— Онзи, дето изпил тоника.

— Да, Огъстин. Приятно ми е и дори съм трогнат — засия господин Мълинър, — че си спомняте незначителната случка, която ви разказах. В този егоцентричен свят човек рядко попада на такъв внимателен слушател. Чакайте да си спомня — докъде бяхме стигнали?

— Тъкмо стана секретар на епископа и отиде да живее при него в Двореца.

— А, да. Ще проследим тогава кариерата му един месец след тази дата.

Добрият епископ на Стротфорд имал обичая да започва трудовия си ден в бойко и жизнерадостно настроение. Обикновено влизал в кабинета си, за да прегледа първата поща, с усмивка на лице и куплет от някой весел псалм на уста. Но в утрото, когато започва нашият разказ, всеки по-наблюдателен зрител би забелязал угрижения му, дори навъсен вид. Епископът стигнал вратата на кабинета си, разколебал се, та чак се подвоумил дали да докосне бравата, а сетне с явно усилие на волята се стегнал и я натиснал.

— Добро утро, Мълинър, момчето ми — смутено поздравил той.

Огъстин вдигнал ведър поглед от купчината писма, които отварял.

— Добро утро, епископе. Как е днес лумбагото?