«През огън и вода»

П. Г. Удхаус

През огън и вода

Току-що бе приключил тазгодишният традиционен концерт, изнесен от членове на „Търтеите“ в пушалнята, и единодушната присъда на малката, но качествена групичка, стекла се след това в бара за по чашка, бе, че бисерът на програмата несъмнено се явява изпълнение номер шест — умопомрачителният хумористичен диалог, изнесен от Сирил (Барми) Фотърингей-Фипс и Реджиналд (Понго) Туисълтън-Туисълтън. Както Сирил с великолепната червена брада, така и Реджиналд с още по-ефектните зелени бакенбарди се бяха показали, по мнение на всички присъстващи, на върха на превъзходната си форма. С искрящите си остроумия и енергични артистични средства те от самото начало бяха сграбчили публиката за сърцата.

— Всъщност — каза един Образ — смело мога да твърдя, че надминаха дори себе си от миналогодишния концерт. Номерът им се е задълбочил и е станал по-зрял.

Замислена Скица кимна разсеяно с глава.

— И аз останах с това впечатление. Работата е там, че неотдавна двамата преминаха през изпитание, което остави дълбоки следи в тяхната душевност. Да не говорим, че за една бройка да им провали номера. Не знам дали някой от вас си дава сметка, но по едно време те бая се замисляха дали да не плюят на всичко и изобщо да зарежат сцената.

— Какво!

— Честна дума. Бяха на косъм от решението да духнат под опашката на вярната си публика. Пагубни чувства се бяха зародили помежду им. Да ви кажа правичката, те дори не си говореха.

Слушателите откровено не му повярваха. Те не пропуснаха да го оборят с довода, че между двамата артисти винаги е съществувало такова… какво му се вика. Един начетен Симпатяга дори спомена, че били неразделни като онзи, как му беше името, и другия, забравих как се казваше.

— Въпреки това — настоя Образът, — говоря самата истина и се позовавам единствено на факти от официалното комюнике. Преди не повече от две седмици, ако Барми бе попитал Понго: „Коя беше дамата, с която те видях вчера на улицата?“, Понго не би му отвърнал: „Не беше дама, а собствената ми жена“, а само би повдигнал високомерно вежди и би се извърнал демонстративно.

Хармоничните им отношения (продължи Образът) бяха стъпкани в прахта от жена, както сами се досещате. Анджелика Бриско й е името, щерка на преподобния П.П.Бриско, духовен пречиствател на селячеството в едно населено място, наречено Мейдън Егсфорд в графство Съмърсетшир. Селцето е на пет-шест мили от прочутия курорт Бридмут-на-морето, където Барми и Понго я зърнали за пръв път в бакалията на господата Торп и Уиджъри.

Намирали се в Бридмут отчасти, за да поиграят голф, но главно за да останат насаме, отдалечени от всякакви столични изкушения, та да могат да се съсредоточат върху репетициите и да излъскат комичния диалог, на който преди малко станахме свидетели. Сутринта, когато започва разказът ми, те се отбили в бакалията на Торп и Уиджъри да се позапасят с някои стоки от първа необходимост. А там едно момиче — тъй прелестно, че те се втечнили на място — тъкмо пазарувало пушен бекон. Докато двамата стояли и се зверели, девойката заръчала на мъжа зад тезгяха:

— Това е всичко. Изпратете покупките на госпожица Анджелика Бриско във Викарията на Мейдън Егсфорд.

И си тръгнала, а Барми и Понго, и двамата подвластни на необоримо вътрешно убеждение, че са били тряснати от гръм и мълния, си купили замислено няколко консерви риба и напуснали магазина.

Остатъка от деня прекарали, без да разменят и дума, а след вечеря Понго се обърнал към Барми:

— Такова… Барми… А Барми рекъл:

— Ъ?

А Понго казал:

— Барми… таквоз… много ми е неприятно, но се налага да отскоча за ден-два до Лондон. Внезапно си спомних, че има една работа, която само аз мога да свърша. Нали няма да се сърдиш, ако останеш известно време сам?

Барми едва-едва обуздал радостта си. Само две минути след като зърнал момичето, вече бил взел твърдото решение, че е наложително да измисли начин да се отправи незабавно към Мейдън Егсфорд и да я опознае по-отблизо. Проблемът, който го дразнел през целия ден, бил къде да дене трупа на Понго.

— Ни най-малко — сърдечно откликнал той.

— Ще се върна при първа възможност.

— Недей да бързаш — загрижено го заубеждавал Барми. — Ако искаш да знаеш, нашият номер само ще спечели от няколко дни отдих. Всеки професионалист ще ти каже, че няма нищо по-страшно от пререпетирането. Затова върви и остани там колкото си искаш.

И така, на другата сутрин (денят бил събота) Понго се качил на влака, а по обяд Барми си стегнал багажа и отпратил към „Гъската и Скакалецът“ в Мейдън Егсфорд. А след като си набавил стая и метнал багажа си вътре, с любовна светлина в очите и изплезен от жажда език се запътил право към бара на долния етаж, където първото нещо, изпречило се пред погледа му, бил Понго, беседващ с барманката.

И двамата не останали доволни от срещата.

— Здрасти — казал Барми.

— Здрасти — казал Понго.

— Тук ли си?

— Да. А ти?

— И аз.

— О! — казал Понго.

Пауза.

— Значи не си отишъл в Лондон? — попитал Барми.

— Не — казал Понго.

— О! — казал Барми.

— Ти май не си останал в Бридмут — забелязал наблюдателният Понго.

— Не — казал Барми.

— О! — казал Понго.

Пауза.

— Гледам, че си дошъл тук — казал Понго.

— Да — казал Барми. — Гледам, че и ти си дошъл тук.

— Да — казал Понго. — Странно съвпадение.

— Много странно.

— Е, наздраве — казал Понго.

— Наздраве — казал Барми.

И като пресушил чашата, той се опитал да демонстрира лекокрил непукизъм, ала настроението му било погребално. Като всеки проницателен мъж и той съумял да събере две и две и да пресее уликите, поради което му станало пределно ясно, че Любовта е докарала Понго в това селце и той, Барми, никак не одобрил това. Всъщност, както сподели с мен, именно в този момент у него се зародило първото мъгляво намерение да плюе на комичния диалог. Направо му се доповръщало при мисълта, че ще се наложи да попита такъв гаден гадник като Реджиналд Туисълтън-Туисълтън дали обича пуяк със зеле и да го халоса с чадър по главата, щом чуе отговора, че харесва приятеля си всякак.

След горния не особено комичен диалог разговорът им чувствително повехнал и не след дълго Понго се извинил сковано и се качил горе в стаята си. И докато Барми изслушвал разсеяно откровенията на барманката относно пораженията, които краставиците нанасяли върху храносмилателната й система, в заведението влязъл млад мъж и Барми незабавно мернал с набитото си око, че от врата му висяла вратовръзката на доброто старо училище.

Е, знаете как реагира човек на обществено място, щом зърне непознат, закичен с родната вратовръзка. Закриваш веднага с ръка своята и маневрираш рачешката към изхода, преди онзи да е установил идентичността на вратните украшения. Барми ловко извършвал всички тези препоръчителни процедури, когато барманката изрекла следните паметни слова:

— Добър вечер, господин Бриско.

И Барми спрял, замаян и бездиханен. Обърнал се към барманката и попитал с пелтечещ шепот:

— Бриско ли казахте?

— Да, сър.

— От Викарията?

— Да, сър.

Барми се раздрусал като недожелирана мерлуза. Мисълта, че е извадил неописуемия късмет да открие в брата на любимото момиче стар училищен другар, направо го обезсилила. В края на краищата, казал си той, докато свалял ръка от вратовръзката, нищо не скрепява дружбата по-силно от доброто старо училище. Срещнеш ли някого от доброто старо училище на непознато обществено място, казал си той, редно е веднага да се лепнеш за него и да започнеш да се побратимяваш.

С тази цел в ръка той се заприсламчвал към масата на новодошлия.

— Таквоз — започнал разговора. — Виждам, че носите…