«Приключенията на една автоматична писалка»

Корнел Уулрич

Приключенията на една автоматична писалка

Намираха се в някакъв сутерен, точно трима, през късна нощ. Мястото беше пълно със сенки, и със сенките си те ставаха шестима, по един повече за всеки.

Бяха Мойлън, познат преди всичко като Шефа, Хемънд, един от помощниците му, и някакъв индивид, известен просто като Бурмата — прякори, каквито в престъпния свят често се прикачват с безпогрешна точност.

На кука, забита в мертеците на сутерена, висеше манекен, наподобяващ играч на ръгби, направен с подръчни материали като за витрина. Горе, от лявата му страна, там, където би било горното джобче на обикновен костюм, беше пришита кръпка, нещо като джоб.

Шефа, надвесен над една маса, оглеждаше под лампата два предмета. Те бяха две автоматични писалки, досущ еднакви, с нашарени като мрамор тела, с три златни ивици, които постепенно се стесняваха, а от двата края, отгоре и отдолу, завършваха с украшение във вид на малко златно маймунско лице.

— Точни копия на тая, която Келър винаги носи със себе си — увери Хемънд Шефа. — Узнах отде е купена неговата, поръчах две като нея, после му ги донесох да ги преправи.

Шефа изгледа накриво Бурмата.

— Много се пипкаш — изръмжа той.

— Исках да ги изпипам както трябва — възрази Бурмата с писклив, треперлив глас. — Ти нали каза да не бързам.

— Може и така да е, но не искам междувременно тоя тип да умре от старост. Не е това целта.

— Няма да умре от старост — обеща Бурмата. — Няма, докато не опита някоя от тези. Подай ми едната да ти покажа на какво са способни.

Мойлън бързо размени местата на писалките в ръцете зад гърба си.

— Почакай малко. Не искам да рискувам да се провали работата поради това, че не са еднакви. Избери си една, без да гледаш.

— И двете са еднакви — каза Бурмата. Той потупа Мойлън по дясната ръка, и Мойлън му подаде тази, която беше в нея, а задържа другата.

Бурмата се приближи до манекена, пъхна внимателно писалката в пришитата кръпка, тъй че да стои изправена като в горното джобче на сако.

После грижливо отмести работната маса до най-далечната стена, на колкото се може по-безопасно разстояние.

— Дръпнете се и вие там, до стената — посъветва той.

— Ами другите квартиранти? — попита Мойлън, поглеждайки към тавана. — Да не чуе някой?

— В сградата няма никого освен мен… тя е празна. Затова работя тук. Държа сутерена под наем.

Бурмата показа в ръцете си нещо, което не се виждаше.

— Това е примка от конски косъм — обясни той. — Ще я провра през помпичката, ето така. Тук е опасната част. — Тази работа му отне няколко секунди. — Е, не се тревожете, готово е — успокои ги той.

После извади от джоба си дълъг навит конец. За разлика от конския косъм той беше достатъчно дебел, за да го виждат ясно от мястото си.

— След това връзвам конеца за конския косъм. Нужно е, защото е много дебел и не може да се увие около помпичката, без да я отвори. Готово, вързан е.

Бурмата се заотдръпва заднешком от манекена, като внимателно развиваше конеца, отдалечавайки се, докато се озова почти на същото разстояние, като останалите, в другия край на продълговатия сутерен.

— Много просто — каза той. — Работи на същия принцип, както обикновена запалка за цигари. От вътрешната страна на писалката, където е експлозивът, за помпичката е прикрепено малко колелце от кремък. Дръпнеш ли помпичката, за да вкараш мастило в писалката, се получава искра. Бум. Не остават нито ръце, нито лице. Не остава и туловище, поне като нещо цяло. Помпичката е единственият детонатор. Натискай колкото си искаш с върха на перото — нищо няма да стане. Можеш дори да пуснеш писалката, стига да не се удари много силно — пак нищо. Само когато измъкнеш помпичката от гнездото й…

Пискливото му, ликуващо кикотене и потриването на ръцете бяха безпогрешен симптом на латентна лудост. Но поне за Шефа тя не беше пречка, щом получаваше това, за което си плащаше.

— Остави нотациите — тросна се той. — Важното е действува ли или не.

— Гледайте и ще се убедите. — Бурмата понечи да дръпне конеца, за да повдигне помпичката. — Пазете очите си. Тялото на писалката може да…

Двамата вдигнаха прегънати през лактите ръце като щит, притиснаха се плътно до стената. Бурмата дръпна силно и рязко. Лумна пламък с нетърпим блясък, който озари целия сутерен. Внезапно разтърсеният въздух ги плесна по лицата и за минута запуши ушните им тъпанчета.

След това, едва след това се чу тъп, пулсиращ тътен, който като че ли продължи необикновено дълго, като заглъхваща гръмотевица. За няколко секунди навред притъмня от пушек, който бавно и постепенно се разреди дотам, че да могат отново да се виждат.

За миг се гледаха замаяни през мъглата. Манекенът бе изчезнал напълно. Частици от него се бяха полепили по стените. Куката, на която беше окачен, се люлееше празна. Част от мазилката бе изпадала от тавана, точно оттам, където бе висял манекенът.

Бурмата пръв заговори.

— Доволни ли сте? — запита той тържествуващо. — Има мощност почти колкото на ръчна граната, само че двойно по-сгъстена.

Хемънд кашляше, като че щеше да се задуши, и бършеше кървавото петънце на бузата си, по която го бе пернало едно от парченцата на писалката.

— Да се измъкваме оттук — промърмори Мойлън задавено. — Дай му петстотинте долара и да си вървим!

— И другата ли рита така силно? — запита Хемънд Бурмата.

— И за двете експлозивът е в същите пропорции. Сами видяхте преди малко. А какво положение заема човек, когато пъхне писалката в шийката на шише мастило например и дръпне ръчката на помпичката, за да поеме мастило? Естествено, държи лицето си точно над нея, съвсем наблизо, за да следи поема ли мастило. Е, тогава гръмва. Както ви казах, нищо повече не е нужно…

— Да вървим — подкани Мойлън нетърпеливо. Той вече бе отворил вратата.

Хемънд подаде пачка пари на Бурмата.

— Това е цялата сума. А сега никому нито думица за тая работа. — Той затвори вратата на сутерена, изкачи стълбата подир шефа си и излезе в нощния мрак.

Закрачиха по осеяно с чакъл пустеещо място, където до края на един неравен, незастлан път ги чакаше кола. Качиха се. Хемънд извади ключовете и понечи да запали мотора.

Мойлън го спря, като го тупна тежко с ръка.

— Не бързай. Първо нека поседим тук една минута.

Минута-две стояха мълчаливо и нащрек, взирайки се в мрака наоколо.

— Дано никой да не е чул.

— Никой наоколо не е чул. Навред е само пустош и купища смет.

Размениха си безмълвно поглед, който показваше, че напълно са се разбрали. Хемънд отвори вратичката и пак слезе.

— Послужи си с твоя — посъветва го Мойлън спокойно.

Хемънд изчезна в посоката, отдето бяха дошли преди малко. Мойлън зачака на мястото си, като барабанеше леко с пръсти по волана.

По едно време някъде отдалеч се чу приглушен трясък. Като че ли някой бе изпуснал по невнимание тежък сандък или каса, и толкова.

Изведнъж Хемънд се появи пак до колата, запазил пълно самообладание.

— Чу ли се? — запита той, качвайки се отново.

— Слабо. Нищо особено.

— Затворих вратата на избата, за да се потули. Ето ти обратно петстотинте долара.

Мойлън спокойно ги прибра във вътрешния си джоб.

— Не умря веднага — подхвърли Хемънд небрежно. — Падна и се разкикоти. Попитах го защо се смее. Но само продължи да се кикоти, а накрая хвърли топа.

Хемънд натисна педала за газта и полетяха — двама мъже, току-що купили автоматична писалка.

* * *

Колата пак стоеше неподвижна. Същата кола със същите двама. Бе съмнало вече. Слънчевите лъчи падаха полегато на тротоара, до който беше паркирана колата.

— Ето го, влиза — прошепна Хемънд.