«Целувката на Саломи Джейн»

Франсис Брет Харт

Целувката на Саломи Джейн

Само един изстрел бе даден. Беше отишъл настрана от целта — главатаря на Комитета за бдителност — и Пийт Червения, който го бе дал, бе останал на тяхната милост. Защото ръката му се беше схванала от усиленото препускане, а погледът не можа да се съсредоточи поради неочакваното им нападение и така се стигна до неизбежното. Той мрачно се предаде; другарят му, скитник и конекрадец, се отказа от проточилата се борба с чувство, близко на облекчение. Дори и разгорещените и отмъстителни победители бяха доволни. Бяха хванали жертвите си живи. По всяко време през продължителното преследване можеха да ги повалят с един куршум от пушка, но това щеше да бъде недостойно, против правилата, и щеше да завърши с обикновено сбиване, вместо да послужи за назидание. А колкото за това, съдбата им бе вече решена. Техният край — въже, преметнато на някое дърво, — макар и не санкциониран от закона, щеше поне да претендира за правосъдието. Така Комитетът за бдителност щеше да отдаде дан на реда, който самите му членове бяха пренебрегнали при преследването и залавянето на провинените. И все пак тази странна логика на граничните области ги задоволяваше и придаваше известно достойнство на кулминационната точка.

— Ако имаш да кажеш нещо на твоите хора, кажи го сега, и то без да се бавиш — каза главатарят.

Пийт Червения се огледа. Бяха го хванали пред собствената му хижа на разчистената поляна, където няколко сродници и приятели, повечето жени и деца, бяха наизскачали вън и зяпаха заобиколилите ги двадесетина души от Комитета. Всички бяха свикнали на сцени на насилие, кръвна вражда, преследване и страдания — единственото, което ги бе изненадало, беше внезапността на нападението и бързата развръзка. Те гледаха с изумено любопитство и донякъде разочаровани — не беше имало кажи-речи никаква схватка, никакво зрелище! Едно момче, племенник на Пийт Червения, беше се качило върху бъчвата за дъждовна вода, за да може по-добре да вижда какво става; високо, хубаво, отпуснато момиче от Кентъки — дошла на гости съседка — стоеше облегнато на вратата и дъвчеше дъвка. Само едно жълто ловджийско куче бе озадачено и развълнувано. То не можеше да разбере дали ловът току-що е свършил, или тепърва започва, тичаше възбудено напред-назад и се мяташе ту към преследваните, ту към преследвачите.

Главатарят повтори подканата си. Пийт Червения дръзко се изсмя и погледна жена си.

При този поглед съпругата му пристъпи напред. Изглежда, тя имаше много нещо да каже на главатаря — несвързано, яростно, озверено. Душата му щяла да се пържи в ада заради извършеното този ден. Той се смятал за мъж, един подлец, дето го е страх да се покаже около къща, пълна с жени и деца, освен с глутница други „копои“! Тя трупаше оскърбление връз оскърбление, хулеше ниския му произход, дедите му, съмнителното му раждане и най-после бясно се погаври с болната му жена, бясна нападка на жена срещу жена, докато пребледнялото му лице се скова и единствено западноамериканският фетищ на неприкосновеността на слабия пол не позволи на гърчещите му се пръсти да се вкопчат в спусъка на пушката. Дори и мъжът й го забеляза и с полузаповедническо „Хайде, стига за това, жено“ я потупа по гърба с освободената си лява ръка и така се сбогува с нея. Главатарят, все още блед от жигосващите й думи, рязко се обърна към втория пленник:

— Ти също, ако имаш някого, с когото да се простиш, сега му е времето.

Той вдигна очи. Никой не се помръдна, нито проговори. Не беше от тези места, случаен съучастник на Пийт Червения, намерен от него и непознат на никого. Млад още, но крадец от бездомното си детство, в което бащата и майката бяха само забравена мечта, той, обичаше коне и ги крадеше, приемайки напълно крайграничното смъртно наказание за обсебването на това животно, от което толкова често зависеше човешкият живот. Но разбираше от коне, това личеше и по тоя, който бе яхнал — само допреди няколко дни собственост на съдията Бумпоинтър. Това беше единственото му положително качество.

Неочакваният въпрос го изтръгна за миг от състоянието:

на нехайно безразличие, защото това състояние бе част от неговия занаят. Но може би в този миг той се засегна, че представлява от себе си нещо по-малко от своя другар и злоезичната му жена. Така или иначе, само поклати глава. И когато я поклати, погледът му случайно падна върху хубавото момиче до вратата, което го гледаше. Главатарят също може би се трогна от пълната, му самотност, защото и гой се поколеба. В същото време той видя, че момичето гледаше самотния пленник.

Хрумна му една глумлива мисъл.

— Саломи Джейн, няма да е лошо, ако додеш тук и кажеш „сбогом“ на един умиращ, и то без никой близък каза той.

В това като че имаше скрита нотка на поетичност и ирония, която доловиха и насъбралите се наоколо. Добре се знаеше, че Саломи Джейн не се имаше за каква да е и с небрежно презрение на нимфа държеше местните обожатели на разстояние. Въпреки това тя бавно се отдели от вратата и за всеобщо изумление с морна грация и протегната напред ръка се запъти към пленника. През сивата маска на безразличие на обречения изби руменина, когато дясната ръка хвана неговата лява, току-що освободена от преследвачите. Тогава тя се позабави, в плахите и очи на сърна блесна смелост и тя ги устреми към него. Тя извади дъвката от устата си, избърса червените си устни с опакото на дланта, с внезапен пъргав скок сложи крака си на стремето му, вдигна се на седлото, обгърна шията му с ръцете си притисна устните си към неговите.

Те останаха, така за един смълчан миг — мъжът пред прага на смъртта, младата жена В разцвета на младостт и хубостта, — притиснати един до друг. Тогава хората на около избухнаха в смях — пред дръзката безочливост на момичето те забравиха за близкия край на двамата мъже Тя се хлъзна без да бърза на земята; всичките очи бяха устремени към нея — само към нея! Главатарят видя това и се възползува от този миг. Той извика: „Няма повече време… Напред!“, пришпори коня си до своите пленници и тутакси цялата кавалкада се понесе през поляната към пеещата гора.

Целта им беше Дърварското кръстовище, седалището на Комитета, където съветът още заседаваше и където двамата злосторници трябваше да изкупят престъплението, което съветът вече ги беше намерил виновни. Те препускаха с вихрен, стремглав устрем — устрем, към който, колкото и да е чудно, като че ли се бяха присъединили и пленниците. Може би този устрем не им позволи да забележат странната промяна, настъпила във втория пленник след, епизода с целувката. Руменината му не беше избледняла, тя сякаш беше прегорила маската на безразличие, погледът му беше жив, буден и остър, устата полуотворена, като че целувката на момичето още не бе напуснала устните. А от това препускане всички бяха станали небрежни. Конят на този, който го водеше, се подхлъзна в дупка на суек, претърколи се, хвърли ездача си и дори смъкна вързания и безпомощен втори пленник от любимата кобила на съдията Бумпоинтър. В миг те бяха отново на крака, но в този върховен момент вторият пленник, усети, че въжетата, с които му бяха вързали ръцете, се бяха изхлузили на китките. Той притисна лакти до тялото си и помоли другите да му помогнат да възседне, благодарение на което те не го разбраха. Като яздеше близо до преследвачите си, където върволицата беше най-гъста, той продължи да укрива станалото, но бавно освободи ръцетеси от въжетата.

Пътят им вървеше презгорски пущинак, обрасъл до над коленете с папрати, чиито високи стъбла бръснаха хълбоците на конете при бесния им галоп и заглушаваха пляскането на освободилите се въжета на пленника. Мирната гледка, която подсещаше повече за приношения на нимфи и пастори отколкото за човешки жертви, беше в странно противоречие с вихреното препускане на суровите въоръжени мъже. Залязващото слънце пронизваше здрачната светлина и трептенето на листите с жълти копия, птиците подхващаха песни на сини и гълъбови крила, а от двете страни по пътя на тази търсеща отмъщение вихрушка се чуваше бълболене на скрити и мирни води. След няколко мига те щяха да стигнат откритото било, откъдето се спускаше надолу утъпканият път към Дърварското кръстовище, до което оставаше една миля. Обичаят на завръщащи се кавалкади бе да се спускат по този склон с главоломна бързина, с викове и крясъци, възвестяващи идването им. Този ден те се въздържаха от крясъците, като неотговарящи на тяхното достойнство, но когато излязоха от гората, мълком се понесоха като лавина надолу по наклона. Бяха доста напреднали, когато вторият пленник измъкна дясната си ръка от въжетата и сполучи да хване поводите, увиснали на врата на коня. Едно неочаквано дръпване, типично за местните коняри и понятно за добре обучения кон, го накара да приклекне със здраво забити в склона предни крака. Цялата кавалкада отмина напред, човекът, който водеше коня на пленника с ласо, помисли, че това е пак някое премеждие, и пусна въжето, за да не бъде смъкнат заднишком от седлото. Пленникът се завъртя и в следващия миг се носеше в бесен галоп нагоре по склона.