«Чичо Джим и чичо Били»

Франсис Брет Харт

Чичо Джим и чичо Били

Те бяха съдружници. С титлата чичовци бяха удостоени от Кедровия стан вероятно в знак на почит към улегналото им в известен смисъл добродушие, съвсем различно от спазмадичните буйни настроения на другите членове на стана, и може би към онова, което за младежките възприятия на другите се виждаше като напреднали години, които сигурно бяха не по-малко от четиридесет. Двамата бяха създали навици дори и в прахосничеството си, редовно всяка вечер губеха един на друг неизчислими и неизплатими суми на карти, всяка събота не пропускаха да прегледат за повреди улеите си за промиване на злато, но никога не ги поправяха. Дори бяха заприличали един на друг, както става със стари съпрузи или по-скоро както в семейните съжителства, така и у тях се проявяваше господството на по-силния характер, макар в техния случай май женственият чичо Били — възторжен, надарен с въображение и словоохотлив — да беше този, който командуваше мъжествения, разсъдлив и практичен чичо Джим. Те живееха в стана от основаването му в 1849 година и сякаш нямаше причина да не останат там до неизбежното му прерастване в миньорско градче. По-младите можеше да го напуснат поради неспокойни стремежи или жажда за промяна и разнообразие; чичо Джим и чичо Били не страдаха от такива дребнави желания. И въпреки всичко един ден Кедровия стан с изненада узна, че чичо Били щял да замине.

Дъждът ръмеше върху настлания с дървесна кора покрив на хижата с приглушено трополене като някакъв шум, долитащ през сън. Югозападният пасат бе топъл дори и на тази височина, което се усещаше през отворената врата, макар че в кирпиченото огнище мъждееше огън от борови кори и палеше ответни пламъчета по свежо лъснатите съдове на грубата полица, които чичо Джим бе почистил същата сутрин с обичайното си сериозно прилежание. Най-хубавите им дрехи, които ставаха и на двамата и които те носеха по ред в тържествени случаи, висяха на стени, покрити с грубо корабно платно вместо летви и мазилка и разнообразени с картинки от илюстровани списания и петна от влага. Две легла, подобни на моряшки койки — едно горно и едно долно, — заемаха стената към стряхата в това единствено помещение, а на дюшеците от грубо зебло, напълнени със сух мъх, бяха грижливо подредени съответните им одеяла и възглавници. Това бяха единствените предмети, които не се използуваха общо и частното притежание на които се зачиташе.

Чичо Джим, който седеше пред огъня, се изправи, когато едрата ъгловата фигура на съдружника му се появи на вратата с наръч дърва за през нощта. По това той позна, че е девет часът; от шест години насам чичо Били редовно внасяше дървата в този час, а чичо Джим също толкова редовно затваряше вратата подир него и нареждаше върху единствената маса тесте омазнени карти, които вадеше от чекмеджето, бутилка уиски и две тенекиени канчета. Към това се добавяше оръфан бележник и огризка от молив. Двамата мъже придърпаха столчетата си към масата.

— Чакай малко — рече чичо Били.

Съдружникът му остави картите, а чичо Били извади от джоба малка кутийка, отвори я и с важен вид лапна едно хапче. Това бе явно нещо ново за редовното всекидневие, защото чичо Били беше винаги в отлично здраве.

— Това за какво е? — малко пренебрежително попита чичо Джим.

— Против треска.

— Че ти нямаш треска — каза чичо Джим с увереността на човек, напълно осведомен за здравословното състояние на съдружника си.

— Ама е много силно предпазно! Хинин! Видях я тая кутийка в дюкяна на Райли и му изръсих двайсет и пет цента за нея. Можем да я оставим тука, за по-удобно, за вечерно време. Много успокоява след като човек е отработил тежък ден край реката. Лапни и ти.

Чичо Джим изтежко взе едно хапче, глътна го и върна кутийката на съдружника си.

— Ще я оставим на масата, като за гости, ако рече да се отбие някой от момчетата — каза чичо Били и взе картите. — Е, докъде сме?

Чичо Джим погледна в бележника.

— Ти ми дължиш шейсет и две хиляди долара от последната игра, а лимитът е седемдесет и пет хиляди!

— Я гледай ти, я! — възкликна чичо Били. — Я дай да видя.

Той прегледа бележника, направи слаб опит да оспори сборовете, но без да стигне до крайния резултат.

— Трябвало е да сложим лимит сто хиляди — каза той сериозно, — седемдесет и пет хиляди е дребна работа за игра като нашата. Ами сметна ли и моя периметър при Ейнджъл? — продължи той.

— Сметнах ти десет хиляди долара за него — отговори чичо Джим също така сериозно, — а то е фантастична цена.

Понеже въпросният периметър беше непроучен планински склон на десет мили, който чичо Джим никога не бе виждал, вероятно това изявление не беше далече от истината; въпреки това чичо Били отвърна със същия тон:

— Човек никога не знае какво може да изкара. Ами че ей тая сутрин наобиколих Източния връх, дето го знаеш, че е набъкан с кварц и злато, и без да искам си помислих колко много прилича на стария ми периметър при Ейнджъл. Трябва да отделя един ден да отида там и да направя някоя копка, ей тъй, за късмет. — Изведнъж той позамълча и добави: — Не е ли чудно, че тъкмо тая вечер ми заговори за тоя периметър? И това ако не е странно!

Той остави картите и загледа съдружника си с тайнствен вид. Чичо Джим прекрасно знаеше, че чичо Били вече много години редовно веднъж на седмица заявява за окончателното си решение да отиде при Ейнджъл, за да проучи периметъра си, и въпреки това наполовина прие твърдението на съдружника си, че има нещо тайнствено в тази работа, и в очите му се мярна безсмислено учудване. Но той се задоволи само да забележи предпазливо:

— Ти го спомена пръв.

— Това е още по-чудновато — доверително промълви чичо Били. — И съм го мислил и един вид съм се виждал там целия ден. Малко е чудно! — Той стана и затарашува между няколко изпокъсани и останали без корици книги в ъгъла. — Къде ли е отишъл тоя проклет съновник?

— Момчетата на Карсън го взеха назаем — отговори чичо Джим. — Без друго твойто не е било сън… само нещо като видение, а съновникът не се занимава с видения — Все пак той загледа съдружника си с известно съчувствие и добави: — Това ме подсеща, че оная нощ сънувах, че съм във Фриско в един малък хотел с купища пари и цялото време ми беше някак страшно и объркано.

— Ами! — учуди се съдружникът му с интерес, но и с упрек. — Че ти нищо не си ми казал за това! Много чудно е, че си изпитвал такива чувства, защото и аз съм ги изпитвал. Ей на, и тая вечер, като се връщах от извора, видях две гарги да подскачат на пътеката и си рекох: „Ако видя още една, ще е на късмет, положително!“. И ти ще си помислиш, че лъжа, ама като отидох до дръвника, ето че там имаше трета, кацнала на една цепеница — видях я така, както те виждам теб. Ще кажеш, че хората ще ми се смеят, ама това е точно каквото Джим Филдж е видял вечерта преди да направи голямата си находка!

Двамата се усмихваха, но все пак със стаена вяра и сериозност, толкова необикновено жалки, колкото и несъвместими с тяхната възраст и умствени способности. Нямаше обаче нищо чудно, че при тяхното занятие и при обстановката, в която живееха — всеки ден в атмосфера на надежда, очакване и случайност, надявайки се всяка сутрин на сляп удар с мотиката, който може да ги направи богати, — те виждаха поличби в природата, и чуваха мистични гласове в заобикалящите ги непроходими гори. Още по-малко за чудене бе това, че те бяха особено чувствителни към по-явните прищевки на случая и бяха комарджии, които залагаха на едно обръщане на картата, както се уповаваха на онова, което можеше да им открие една лопата изкопана пръст.