«Майка на пет деца»

Франсис Брет Харт

Майка на пет деца

Тя беше майка — и то майка за пример — на пет деца, при все че самата бе едва деветгодишна. Две от тези деца бяха близначета и тя обикновено говореше за тях като „децата на господин Амплач“, като имаше предвид един извънредно почтен господин от съседното селище, който, както имам основание да вярвам, никога не беше зърнал нито нея, нито тях. Близначетата напълно естествено, си приличаха, понеже в предишното си съществуване са били две кегли и все още в дългите рокли имаха малко неопределен и недоразвит вид надолу от ниските си рамена, но бяха също така солидни и топчести в главите и не липсваха хора, които твърдяха, че забелязват в това безпогрешна прилика с предполагаемия им баща. Другите деца бяха кукли с различна възраст, пол и състояние, обаче за близначетата може да се каже че бяха несъмнено нейни собствени рожби. Въпреки това майчинското й отношение бе толкова чудесно и безпристрастно, че тя никога не правеше разлика между тях. „Децата на господин Амплач“ бе по-скоро описание, отколкото отличие.

Самата тя бе останалото без майка дете на Робърт Фаукс, работлив, но с широка ръка кочияш на експресния дилижанс между Големия завой и Рено. Всекидневните му задължения, когато тя не беше с него в колата, довеждаха понякога до положението самата тя и потомството й да се пръснат по пътя и по крайпътни станции между тези две точки. Но семейството обикновено се събираше от груби, но добри ръце, свикнали вече да се занимават с нейните деца. Много живо си спомням Джим Картър да влиза тежко в една кръчма, след като бе трамбовал пет мили във виелицата с едно от децата на Амплач в джоба.

— Нещо трябва да се направи — изръмжа той, — че да накараме Миери да внимава малко повече с тия деца на Амплач. Дигнах едно от снега на една миля оттатък Големия завой.

— Я гледай! — сепнато вдигна глава един случаен пътник. — Аз пък не знаех, че господин Амплач е женен. Джим заговорнически ни намигна над чашата си.

— Нито пък аз — отвърна той мрачно, — ама де да ги знаеш какво вършат тия почтени дърдорковци, дето знаят само да пеят псалми.

Като се разправи така с репутацията на Амплач, сетне, когато остана насаме с Мери или „Миери“, както го произнасяше той, този нехранимайко я разчувствува с разказа за страданията на невръстния Амплач във виелицата и с едва чутите му вопли „Миери! Миери!“ до такава степен, че истински сълзи избиха на очите на Мери.

— Това да ти е обица на ухото — заключи той и сръчно измъкна кеглата от джоба си, — защото ми дотрябва горе-долу цяла бутилка от най-силното уиски, за да свестят детето.

Мери не само твърдо му повярва, но и седмици наред след това държа „Джулиан Амплач“ — това нещастно близначе — в спящо положение в колата, понеже смяташе, че е придобило безпътни навици в резултат на това героично лечение.

Многобройната й челяд бе създадена само за две години и последва първото й дете, което бе донесено срещу значителни разноски от Сакраменто от някой си господин Уилям Дод, също кочияш, за седмия й рожден ден. С рядката изобретателност, срещаща се само в детския речник, тя веднага я кръсти „Мизерия“ — вероятно комбинация на „Миси“, както самата тя е била по-рано наричана от разни хора, и „Мисури“ — родният й щат. Отначало това беше една извънредно голяма кукла — господин Дод беше се погрижил да получи нещо, което да си струва цената, — но времето и може би прекалените майчински грижи бяха поправили този недостатък и тя много бързо отслабна и изгуби известни неизползувани части от крайниците си. След това обемът й се намали още от падането под пощенската кола и минаването на целия впряг и дилижанса отгоре й, но колкото и да е странно, измършавяването й личеше най-много в главата и рамената — лицето й се обели в дебел слой, а сетне изчезна и подложката на тази изключителна по състава си смес. Това продължи докато главата и рамената станаха твърде малки дори за намалялото й тяло и всички хитрини на детското шапкарско изкуство — шал, закрепен с добре заковани кабърчета, и шапка, която се килваше ту назад, ту напред и като че никога не оставаше под един и същ ъгъл — не сполучваха да възстановят симетрията. Докато една ужасна сутрин, след неблагоразумна баня, изчезна цялата горна надстройка и останаха два отвратителни железни зъбеца, щръкнали направо от гръбнака. Дори и дете с въображение като Мери не можеше да приеме такова нещо за глава. По-късно през деня Джак Роупър, ковачът на „Кръстовището“, бе разтревожен от жалостивия вид на появилото се пред ковачницата му момиченце с яркосиня престилчица в същия тон с очите му, стиснало в прегръдките чудовищното си чедо. Джак го позна и веднага разбра положението.

— Нямаш ли у дома друга глава — благо запита той, — някакви остатъци?

Мери тъжно поклати глава: дори и нейното плодовито майчинство не бе достигнало до създаване на детски резервни части.

Ами нещо подобно на глава? — съчувствено настоя той.

Обичливите очи на Мери се наляха със сълзи. — Не можеш ли да я използуваш с долната част нагоре? — продължи той замислено. — Бихме могли да направим чудесни крака от тия железа — добави той, като докосна двата зъбеца с художествено вдъхновение. — Ето на, виж… — Той посегна да обърне куклата с краката нагоре, но слабо възклицание на женска тревога и бързо движение на ръчица, подобаващо на всяка почтена жена, предвариха нескромността му. — Разбирам — каза той сериозно. — Е, ела пак утре сутринта и ще измислим нещо да я нагласим.

Джак беше замислен до вечерта, по-нетърпелив от обикновено с някои упорити мулета, които подковаваше, и дори затвори ковачницата един час по-рано, за да отиде до Големия завой при един конкурент. Но на другата сутрин, когато доверчивата и загрижена майка се появи пред огнището, от нея се изтръгна възглас на възторг. Джак беше майсторски прикачил куха желязна топка от колонка на някакви стари железни перила на двата зъбеца и я бе боядисал с огнеупорна боя. Наистина цветът на лицето беше твърде румен, горната част натежаваше и в крайна сметка другите кукли доста страдаха от неизбежното за тях общуване с тези непреклонни и неумолими глава и рамене, но това не намаляваше радостта на Мери от подновеното й първо чедо. Дори и, пълното отсъствие на черти на лицето не беше кусур в семейството, където чертите бяха толкова недоловими; и най-посредственият привърженик на еволюцията можеше да види, че кеглите Амплач бяха законната следваща стъпка от топчестоглавата „Мизерия“.

Мисля, че за известно време Мери дори я предпочиташе пред другите. Както и да е, беше много хубава гледка да я види човек някой слънчев след обяд седнала на крайпътен пън, с другите й деца, послушно наредени около нея, и с твърдата безчувствена глава на Мизерия, притисната силно към любещото й сърчице, как се поклаща от една страна на друга и тананика жаловита приспивна песен.

Нищо чудно, че пчелите подхващаха тази песен и й акомпанираха със сънено бръмчене или високо над главата й огромните борове, раздвижени в гъстака си от лекия полъх на Сиера — или бог знае от какво друго, — оставяха трепкащи светлосенки да играят върху чугуненото лице и караха детето, загледано в него с живата преобразяваща сила на обичта, да мисли, че то се усмихва.