«Мигълс»

Франсис Брет Харт

Мигълс

Бяхме осем заедно с коларя. Не бяхме проговорили последните шест мили, след като друсането на тежката кола по все по-лошия път беше развалило последния поетичен цитат на съдията. Високият мъж до съдията спеше, прокарал ръка през олюляващата се ремъчна дръжка и сложил на нея глава — някакъв съвършено отпуснат предмет с безпомощен вид, сякаш се беше обесил и са го свалили от въжето твърде късно. Французойката на задната седалка също спеше, но с полусъзнателно приличие в позата, проличаващо дори в положението на кърпичката, която притискаше до челото си и която отчасти закриваше лицето й. Дамата от Вирджиния Сити, която пътуваше с мъжа си, отдавна бе загубила всички отличителни белези в невъобразимата бъркотия от панделки, воали, кожи и шалове. Не се чуваше друг звук освен тракането на колелата и плющенето на дъжда по покрива. Изведнъж дилижансът спря и ние дочухме неясни гласове. Коларят, изглежда, беше се впуснал в оживен разговор с някого на пътя — разговор, от който през бурята от време на време долитаха такива откъслеци като „мостът се е срутил“, „двайсет фута вода“, „не можеш мина“. После настъпи затишие и тайнствен глас извика от пътя прощален съвет:

— Опитай при Мигълс.

Ние зърнахме за миг предния чифт коне, когато колата бавно обърна, и един конник, който се загуби в мъглата, и явно поехме към Мигълс.

Кой и къде беше Мигълс? Съдията, нашият авторитет, не си спомняше това име, а той познаваше тия места от край до край. Пътникът от Уошо в Невада реши, че Мигълс трябва да държи хотел. Ние знаехме само, че пътят ни е пресечен от вода пред нас и зад нас и този Мигълс беше единственото ни прибежище. След десетина минути джапане по криволичещ черен път, по който широкият дилижанс едва можеше да мине, спряхме пред залостена дъсчена порта в широка каменна стена или ограда, висока около осем фута. Явно това бе имотът на Мигълс и явно Мигълс не държеше хотел.

Коларят слезе от капрата и опита портата. Беше здраво заключена.

— Мигълс! Хей, Мигълс! Никакъв отговор. — Миигълс! Чуй, Мигълс! продължи коларят с нарастващ яд.

— Мигллс! — присъедини се настойчиво пощенският куриер. — Хайде, Миги! Миг?

Но очевидно безчувственият Мигълс не се откликваше.

Съдията, който най-после бе свалил прозореца, подаде глава навън и зададе редица въпроси — ако беше получил определени отговори, те щяха без съмненйе да изяснят цялата мистерия, ала коларят отвърна само, че „ако не искаме да седим в колата цялата нощ, по-добре ще е да слезем и да повикаме Митълс“.

Ние слязохме и завикахме „Мигълс“ в хор, след това поотделно. И когато свършихме, един спътникирландец от покрива се провикна „Мейгелс!“, което разсмя всички ни. Докато се смеехме, коларят извика:

— Шъ-ът!

Ние се ослушахме. За наше безгранично изумление хоровото ни „Мигълс“ се повтори отвъд стената, чак до последното, добавъчно „Мейгелс“.

— Удивително ехо — каза съдията.

— Удивителен мръсник! — изрева с презрение коларят. — Стига си се занасял, Мигълс, я излез! Бъди мъж, Мигълс! Не се крий там на тъмното. Аз да съм на тебе, щях да изляза, Мигълс — продължаваше Юба Бил, който вече подскачаше от неудържима ярост.

— Мигълс! — не млъкваше гласът. — Хей, Мигълс!

— Драги мой! Господин Мигхейл! — заговори съдията, като се мъчеше да смекчи колкото може резките звуци в това име. — Помислете си колко негостоприемно е да откажете подслон от суровото време на беззащитни жени. Наистина, любезни господине… — Но неколкократно провикване „Мигълс!“, което завърши с буйно кикотене, заглуши гласа му.

Юба Бил не му мисли повече. Той вдигна тежък камък от пътя, разби вратата и влезе с куриера в двора. Ние ги последвахме. Не се виждаше никой. Единственото което можехме да различим в сгъстяващия се мрак, беше, че сме в градина — ако съдехме по розовите храсти, които посипаха върху нас ситни капчици от натежалите си от влага листа — и пред дълга, разлага дървена постройка.

— Познаваш ли го този Мигълс? — попита съдията коларя.

— Не, нито искам да го зная — отвърна Юба Бил отсечено, понеже чувствуваше, че този твърдоглав Мигълс е оскърбил в негово лице транспортното дружество „Пионер“.

— Но, драги мой! — протестира съдията, като се сети за залостената врата. — Вижте кво — каза Юба Бил с тънка ирония, — може би ще е по-добре да се върнете и да останете в калдта, докато ви представят? Аз влизам вътре! — И отвори вратата на сградата.

Дълга стая, осветена само от главните на огън, догарящ в голямо огнище в дъното, стените облепени с чудновати тапети и фантастично отражение на припламващия огън по тях; някой, седнал в голямо кресло край огнището. Всичко това видяхме, когато нахълтахме всички в стаята след коларя и пощенския куриер.

— Хей, ти ли си Мигълс? — попита Юба Бил самотния обитател.

Фигурата нито проговори, нито се помръдна. Бил гневно се доближи и обърна прозорчето на фенера от дилижанса към лицето на човека. Беше лице на мъж, преждевременно състарено и сбръчкано, с много големи очи, в които имаше изражение на напълно неоправдана важност, каквото съм виждал понякога в очите на бухал. Големите очи поместиха погледа си от Бил към фенера и окончателно се спряха на този светещ предмет без проблясък на съзнание.

Бил с усилие се въздържаше.

— Мигълс! Глух ли си? Сигурно не си ням, а? — И Юба Бил разтърси безучастната фигура.

За наше дълбоко изумление, когато Бил отдръпна ръката си, почтеният непознат сякаш се свлече, смали се наполовина и се превърна в неопределен куп дрехи.

— Я! Да пукна дано! — рече Бил с умолителен поглед към нас и се дръпна.

Сега съдията пристъпи напред и ние вдигнахме тайнственото безгръбначно създание и го сложихме в предишното му положение. Бил бе изпратен с фенера да поразузнае навън, защото, като гледахме този безпомощен самотник, очевидно беше, че наблизо трябва да има някой, който го гледа, и ние всички се събрахме около огъня. Съдията, който беше възвърнал своя авторитет и не бе ни най-малко загубил добродушната си приказливост, застанал гърбом към огнището, се обърна към нас, сякаш имаше пред себе си съдебни заседатели:

— Явно е, че почтеният ни приятел тука е стигнал до това състояние, за което Шекспир е казал „моят друп навлиза в сухагга и жълта шума“, или е пострадал от някакъв преждевременен застой в умственото си и физическо развитие. Дали е наистина този Мигълс …

Тука го прекъсна едно провикване „Мигълс! Хей, Микълс! Миглизи! Миг!“ — цялата гама от възгласи „Мигълз“ със съвсем същия тон, с който бяха отправени към нас преди.

[# „Макбет“ — цитатът е взет от превод на Валери Петров. Б. пр.]

Смаяни, ние се загледахме един друг. Особено много се стресна съдията, понеже гласът като че ли дойде през рамото му, и бързо се дръпна от мястото си. Обаче скоро открихме виновника — това беше голяма сврака, кацнала на поличка над огнището и веднага потънала отново в гробовно мълчание, което рязко подчертаваше току-що секналата й бъбривост. Без съмнение именно нейния глас бяхме чули на пътя и отговорността за неучтивото държане не падаше върху нашия приятел. Юба Бил, който влезе в стаята след безуспешно търсене, не пожела да приеме това обяснение и все още поглеждаше безпомощния човек в креслото с подозрение. Беше намерил сушина, където бе оставил конете, но беше се върнал мокър до кости и скептично настроен.

— Няма друг освен него на десет мили около тая колиба и да ме вземат мътните, ако тоя негодник не го знае.

Но убеждението на млозинството се оказа напълно основателно. Бил още не беше спрял да ръмжи, когато чухме бързи крачки отвън и влаченето на мокра пола вратата рязко се отвори и в стаята с блеснали бели зъби и искрящи черни очи, без всякаква церемония или стеснителност, влезе млада жена, затвори вратата и задъхана опря гръб на нея.

— О, моля да ме извините, аз съм Мигълс! Това, значи, беше Мигълс! Тази млада жена със светнали очи и закръглена гушка, чиято мокра рокля от груб син плат не можеше да скрие женствените извивки, към които беше прилепнала, у която всичко, като се започнеше от кестенявата коса със нахлупена отгоре й моряшка мушамена шапка до изящните крачета и глезени, скрити някъде в дълбините на грубите й момчешки обувки, беше грациозно — такава беше Мигълс, която стоеше пред нас и се смееше по най-весел, откровен и непринуден начин.