«Началничката на пощата в Лавров път»

Франсис Брет Харт

Началничката на пощата в Лавров път

Пощенската кола беше току-що минала през Лавров път — толкова бързо, че виещата се пушилка, довлечена от нея по стръмнината от върха, остана да виси над равнището дълго след като колата беше изчезнала, а после, когато започна да се разпръсва, бавно посипа с червен прахоляк напеклата се рампа пред пощенската станция.

От този облак след малко изникна изящната фигура на началничката на станцията и пощенският чувал, ловко хвърлен в краката й от покрива на дилижанса. Десетина зяпачи с готовност протегнаха ръка да й помогнат, но предупреждението „Правилникът не позволява да ги пипа никой друг освен нея, момчета“ на едното от събралите се и кокетното кимване с глава на самата началничка — много по-резултатно от всички официални забрани — ги накараха да се отдръпнат.

Чувалът не беше тежък — Лавров път бе твърде ново селище, за да привлича много кореспонденция — и младата жена се нахвърли на плячката си някак импулсивно, като котка, замъкна го не без усилия в станцията, зад преградката, и заключи вратата. Хубавото й лице, което за малко се мярна през прозорчето, бе леко поруменяло от напрежението, а свободните кичури руса коса, овлажнели от пот, бяха се навили на челото й в прелъстителни къдрички. Но капакът на прозорчето веднага се спусна и мигновеното пленително видение изчезна от погледа на очакващите.

— Правителството трябва да има повече ум и да не кара една жена да мъкне пощенски чували от пътя — каза съчувствено Джоу Симонс. — Това без друго не влиза в задълженията й, правителството би трябвало да й ги поднася като на дама, то е достатъчно богато и достатъчно гадно.

— Не правителството, ами много важност си дава дружеството на дилижансите — прекъсна го един новодошъл. — Мислят, че е много красиво да пердашат тука в галоп и да карат всички да им гълтат прахоляка само защото по договор тука няма спирка. Ами че ако тоя куриер, дето е хвърлил чувала, имаше някакво чувство към дама … — Но тука той млъкна, като видя захилените лица на слушателите.

— Струва ми се, че не знаете това-онова за чувствата на тоя куриер, друже — каза мрачно Симонс. — То би трябвало да го видите как го друмка той тоя чувал като някое бебе, когато се носи по надолнището, а после се изправя и един вид го подхвърля на госпожа Бейкър, сякаш е петдоларов букет! Чувствата му към нея! Та той е така хлътнал по нея, че само го чакаме да се сбърка и самият той да падне в краката й.

Междувременно от другата страна на преградката госпожа Бейкър беше избърсала червения прах от заключения с катинар чувал и махнала нещо, което; изглежда, беше допълнителен пакет, прикачен към него с тел. Като го отвори намери хубаво шише парфюм, явно подарък, добавен от предания куриер. Тя го сложи настрана, като промърмори с лека усмивка: „Глупости!“. Но когато отключи чувала, дори и неговите свещени глъбини се оказаха осквернени с укрит от началника на пощенската станция в съседния „Горял рид“ пакет, в който имаше масивна златна брошка и билети за цирк. Това също бе сложено настрана при другото. То също беше проява на суетност и дразнеше.

Писмата бяха всичко на всичко седемнадесет, пет от които за самата нея — и все пак тази сутрин съотношението беше малко. На две от тях имаше надпис „Служебно“ и те бяха незабавно отделени с женска прозорливост, но в друга преградка, а не при подаръците. Тогава капакът се вдигна и започна раздаването на писмата.

То се придружаваше от своеобразен церемониал, превърнал се в навик в Лавров път. Когато връчваше ред по ред писмата на мъжете, търпеливо чакащи в редица по един, младата жена използуваше тази проста работа като възможност за благосклонен, макар и кратък разговор на определени или общи теми — весели или сериозни, според случая или темперамента на събеседника. Че от страна на мъжете това почти винаги бяха комплименти, е близо до ума, но в думите им неизменно се долавяше елемент на вежлива сдържаност и дали по някакво неизречено разбирателство или поради чувство на лично достойнство, те никога не прехвърляха границите на общоприетото внимание или известно почтително внимание.

Поради това получаването на пощата се позабавяше, но след три или четириминутния си разговор с хубавата началничка на пощата — разговор, който понякога не вървеше поради стеснителност или плахост само от негова страна или често ограничил се само до боязливи усмивки, — всеки от тях безропотно отстъпваше мястото си на следния. Това бе официален прием, смекчен от непокварена тактичност, голямо добродушие и безкрайно търпение и щеше да бъде забавен, ако не беше винаги ужасно сериозен и понякога затрогващ. Защото беше присъщ на мястото и епохата и в същност се дължеше на изживяното от госпожа Бейкър.

Тя беше съпруга на Джон Бейкър, надзирател в „Последният шанс“, който от една година лежеше погребан под половин миля срутила се и задръстена шахта на Горял рид. Един ден, тъкмо по горещо пладне, внезапно от дълбините на земята се беше чул вик и Джон се втурнал от хижата си, като се мъчел да се откопчи от младата си, глупава, вечно флиртуваща жена, за да се отзове на отчаяния вопъл на загиващите си миньори. Имаше още един изход, за който знаел само той и който може би би могъл да се задържи отворен между сриващите се стени и клатещите се подпори достатъчно дълго, за да излязат те на свобода. Само за миг силният мъж се подвоумил между умолителната прегръдка и отчаяния вик на събратята си. Но изведнъж тя се изправила с пребледняло лице и казала:

— Върви, Джон, аз ще те чакам тук.

Той отишъл и миньорите се спасили, а тя останала да го чака!

Но въпреки постигналото я бедствие и борбата с мизерията, настъпила в разорения стан, тя почти не се беше променила. Ала златотърсачите се бяха променили. Макар че, доколкото можеше да се види, беше си останала същата лекомислена, хубава Бетси Бейкър, която бе толкова много нарушавала спокойствието на по-младите мъже, тя сякаш вече не ги тревожеше. Всички бяха завладени от някакво сдържано благоволение и почит, като че мъченическият дух на Джон Бейкър все още я обгръщаше с ръката си. Те стаяваха дъх, когато край тях минаваше тази хубава жена, чийто краткотраен траур като че не беше засегнал нейната веселост и дори закачливост. Но тя беше останала в хижата си и в стана — единствена жена сред четиридесет мъжепрез най-мрачните минути на техния живот. Беше им помагала да перат и да готвят, и в домашните нужди, но не порочността на нейната хижа оставаше ненарушена, сякаш тя беше неговият гроб.

Никой не знаеше точно защо — това беше някакъв негласен подтик — дори и тези единдвама, които не се бяха срамували да ухажват Бетси Бейкър, докато Джон Бейкър бе жив, избягваха и намек от фамилиарност спрямо жената, която бе казала, че „ще го чака там“.

Когато настъпиха по-светли дни и селището се увеличи с едно-две семейства, а неизползувани капитали бяха вложени за освобождаване и разкриване на все още затрупаните богатства на Горял рид, нуждите на селището и правата на вдовицата на Джон Бейкър бяха толкова добре изложени пред официалните власти, че пощенската станция в Лавров път бе създадена специално за нея. Всички до един участвуваха в строежа на красивата и солидна сграда — единственото обществено здание в Лавров път, — което се издигаше в крайпътния прахоляк на половин миля от селището. Там тя прекарваше само определени часове от деня, защото не можеха да я убедят да напусне хижата на Джон, и там с цялото добавъчно уважение, дължимо на държавен служител, беше сигурна, че никой няма да Я обезпокои.

Но сляпата преданост на Лавров път към вдовицата на Джон Бейкър не свършваше с това. В стремежа си да уверят властите в необходимостта от пощенска станция и да осигурят постоянна служба на началничката те вършеха много прекалени чудатости. През първата седмица продажбата на пощенските марки в станцията на Лавров път надхвърли всички суми, отбелязани в аналите на Министерството на пощите. За новоизлезли марки се плащаха фантастични цени, те се купуваха лудо, безразсъдно, без нужда и по какъв да е повод. Любезното сбогуване на малкото прозорче неизменно завършваше с „и за още един долар марки, госпожо Бейкър“.

Смяташе се за висш израз на внимание да се купуват марки само с най-високите стойности, без да се мисли дали отговарят на необходимата такса — мислеше се само за количеството, — изходящата кореспонденция се облепваше в страхотно несъответствие с тежестта на писмото и дори с размерите на плика. Когато госпожа Бейкър изтъкна колко глупаво е това и колко вероятно е да се отрази на доброто име на Лавров път в Главната дирекция на пощите, марките започнаха да се употребяват като местна валута и дори за украсяване на огледалата и стените на хижите.