«Най-високият прилив»

Франсис Брет Харт

Най-високият прилив

Когато приливът се оттечеше от блатото Дедлоу, нямаше нищо по-безрадостно от неговия безкрай. Мочурливата му ниска повърхност, застоялите мастилени вирове, криволичещите тресавища, проточили като змиорки тинестия си път към открития залив — това беше обикновена гледка. Не по-весели бяха малкото зелени туфи с оскъдните им стръкчета трева, с морската миризма и отблъскваща влажност. Ако ли пък речехте да дадете воля на въображението си — въпреки че плоското еднообразие на блатото Дедлоу не вдъхновяваше за това, — лъкатушната черта на довлеченото от морето пораждаше неприятно съзнание за секналите води и превръщаше неизбежната сигурност за завръщането на прилива в потискащи разсъждения, които не можеха да се разсеят от никакъв слънчев блясък в момента. По-зелените ливади като че бяха угнетени от тази мисъл и не правеха никакъв опит да насърчат растителността, докато не завърши пресушаването им. Човек можеше да си въобрази, че открива в горчивите плодове на ниските храстчета червени боровинки някакво сладко начало, пресечено и подкиселено от безразсъдния приток на прекалено много студена вода.

Гласовете на блатото Дедлоу бяха също тъжни и подтискащи. Задгробният вик на голямата чапла, писъкът на свиреца, крякането на минаваща черногуша гъска, крясъкът на свадливо бърне, резкият раздразнен протест на подплашен жерав и еднообразното оплакване на дъждосвиреца не могат да се опишат с перо. Нито можеше да се намери нещо ободряващо или вдъхновяващо във вида на тези печални птици. Положително не у синята чапла, която, нагази до колене във водата, безразсъдно нехаеше за мокрите си крака, настинката и последиците от нея; нито у наскърбения свирец, омърлушения бекас или угнетения дъждосвирец, които смятаха за уместно да се присъединят към нея в самоубийствените й размишления; нито у безстрастното рибарче — този Мариус на птичия свят, — загледан в пустинния простор; нито у черния гарван, който непрекъснато кръстосваше над лицето на блатото, но очевидно не можеше да реши дали водата е спаднала и се чувствуваше потиснат от мисълта, че след толкова усилия няма да може да даде определен отговор. Тъкмо обратното — още от пръв поглед ставаше ясно, че отегчителната шир на блатото Дедлоу действуваше отрицателно върху птиците и по-старите очакваха времето за отлитане с чувство на облекчение и задоволство, а току-що оперилите сес вълнуващи предчувствия. Но ако блатото Дедлоу беше безрадостно при най-ниските води на отлива, трябваше да го видите при пълноводен стремителен прилив. Когато влажният въздух се понесеше пронизващо над студения лъснал безкрай и забулеше лицата на тези, които гледат към морето, като някакъв втори прилив, когато стоманен отблясък набележеше ниските падини и криволичещия предел на тресавището, когато огромни дънери на паднали дървета с полепили се по тях раковини се надигнеха отново, плувнеха и подхванеха отегчителните си безсмислени лутания и без да стигнат някаква определена цел, се озоваваха в началото на отлива или края на деня на същото място, подобно на прокълнатия Скитник-евреин от легендата, когато лъскавите патици се занижеха беззвучно, без да оставят кръгове или бразди по блещукащата повърхност, когато мъглата нахлуеше с прилива и закриеше синевата горе, а водата погълнеше зеленината долу, когато лодкари, загубили се в тази мъгла, започваха да гребат напосоки, стряскани от звуци като на водни духове, които дращят по кила на лодката, и плашени от снопове трева, плувнали наоколо като коса на удавник, разбираха по всичко това, че са се заблудили в блатото Дедлоу и трябва да прекарат нощта — и то каква зловеща нощ — там, тогава щяхте да имате донякъде представа за блатото Дедлоу по време на прилив.

Позволете ми да ви разкажа една история, свързана с току-що описаната гледка, която винаги възникваше в спомените ми при дългите ловджийски излети в блатото Дедлоу. Тази случка е била съобщена накратко в околийския вестник, но пък аз я чух с всичките красноречиви подробности от устата на главното действуващо лице. Надали бих могъл да предам богатите нюанси на изразяването и своеобразния колорит в разказа на една жена — защото го чух от жена, — но ще се помъча да предам поне същината.

Тя живееше на половината път между голямото тресавище в блатото Дедлоу и доста широка река, която се вливаше в лиман, образуван от Тихия океан, на дълъг песъчлив полуостров, заграждащ откъм югозапад обширен залив. Сградата, в която живееше, беше малка паянтова хижа, сложена върху яки колове няколко фута над блатото на три мили от селищата край реката. Мъжът й беше дървар — доходен занаят за околия, където главният поминък е производството на дървен материал.

Беше ранна пролет, когато мъжът й тръгнал със сал трупи при връхната точка на прилива, за да ги откара както винаги до долния край на залива. Както стояла на вратата на хижичката, когато салджиите потеглили, тя забелязала, че небето е много навъсено на югозапад и си спомняше как мъжът й казал на другарите си, че трябва да се помъчат да завършат плаването преди да се е разразила канещата се югозападна буря. И тая нощ излезе вихрушка и задуха по-силно от всеки друг път, та в гората паднаха няколко огромни дървета, а къщата се люлееше като бебешка люлка.

Но колкото и да ревеше бурята около хижичката, тя знаеше, че всеки клин и кол са били забити от силната ръка на човека, в когото вярваше, и че боеше ли се заради нея, той нямаше да я остави. Така и домакинските й задължения, и грижите за болнавото й детенце помагаха да не се замисля за времето, освен, разбира се, да се надява, че мъжът й е стигнал благополучно пристанището Ютопия далече там в тъмата. Но през деня, когато излезе да нахрани кокошките и прегледа кравата, тя забеляза, че приливът се е качил до ниската ограда на градината им и че може ясно да чуе рева на прибоя на отдалечения на няколко мили южен бряг. Тогава си помисли, че би искала да може да поговори с някого за всичко това и си рече, че ако не беше толкова далеко и не беше бурята и непроходимата пътека, щеше да вземе детето и да отиде до семейство Рикман, най-близките й съседи. Но после, разбирате ли, мъжът й може да се върне в бурята, целият мокър, и да няма кой да се погрижи за него, пък и пътят беше дълъг за бебето, което не беше добре и кашляше.

Но тази нощ, самата тя не знаеше защо, не й се спеше, дори не й се лягаше. Бурята беше малко постихнала, но тя „седеше и седеше“ и дори се опита да чете. Не зная дали е била библията, или някое светско списание, но най-вероятно второто, защото думите се сливаха пред очите й и се получаваше нещо толкова объркано, че тя се видя принудена да остави това четиво и да се обърне към по-скъпата за нея книга, която лежеше в люлката със заглавната си страница, бяла и още незацапана, и да се помъчи да прозре напред, в тайнственото й бъдеще. Така тя полюляваше люлката и мислеше за какво ли и кого ли не, но все тъй съвършено будна.

Беше близо полунощ, когато най-сетне легна, както си беше облечена. Колко дълго е спала, не може да си спомни, но се събуди, защото нещо ужасно я душеше в гърлото, и се видя, че стои, цялата разтреперана посред стаята, притиснала детето до гърдите и „нещо разправя“. Детето плачеше и тя закрачи насам-натам, за да го успокои, и тогава чу да се драще на вратата. Тя я отвори със страх и се зарадва, като видя, че това е само Пийт, тяхното куче, който се промъкна целият мокър в стаята. Искаше й се да погледне навън — не със слабата надежда, че ще види мъжа си да се завръща, а да види какво става там, — но вятърът задърпа вратата тъй буйно, че почти не можеше да я задържи. Тя поседна за малко, после пак закрачи, а след това отново си легна, но само за малко. Както лежеше близо до стената на малката хижа, стори й се веднъж-дваж да чува как нещо стърже о дъските на външната облицовка, също като клони. После се чу лек клокочещ звук, „като бебето, когато преглъща“, сетне започна да се чува „кълкъл“ и „пляспляс“ и тя седна в леглото. Когато се надигна, вниманието й бе привлечено от нещо друго, което сякаш пълзеше от задната врата към средата на стаята. Не беше по-широко от кутрето й, но скоро набъбна, стана колкото ръката й и се ширна по целия под — беше вода.

Тя изтича до входната врата, широко я отвори и не видя нищо друго освен вода. Изтича при задната врата, отвори и нея и не видя нищо друго освен вода. Изтича при страничния прозорец, отвори го и не видя нищо друго освен вода. Тогава си спомни, че мъжът й беше казвал, че нямало нищо опасно в прилива, понеже се повтарял редовно и хората могли да пресметнат кога ще дойде и той би предпочел да живее близо до залива, а не до реката, която могла да излезе от бреговете си съвсем непредвидено. Но дали това беше приливът? Тогава тя изтича пак при задната врата и хвърли вън една съчка. Тя заплава към залива. Тя загреба шепа вода и тревожно я поднесе до устата си. Беше прясна и сладка. Беше от реката, не от прилива!

Тогава туй беше… О боже, бъди благословен за свойта добрина! Нито й прилоша, нито припадна и тогава — слава на Спасителя, защото не друга, а неговата ръка я беше докоснала и подкрепила в този ужасен миг, — тогава страхът й се стопи като мъгла и тя престана да трепери. Тогава, от този миг тя не загуби самообладанието си през всичките изпитни на тази грозна нощ.