«В тръстиките»

Франсис Брет Харт

В тръстиките

Никога в живота си не беше виждал параход. Роден и отрасъл в една от западните територии, далече от плавателна река беше познавал само лодка, издълбана от дънер на дърво, или кану като средство за преминаване през маловодните реки, толкова плитки, че можеше да се пребродят и без тях. Дългият тесен фургон, теглен от поклащащите се волове, общоизвестен като „корабът на прериите“ с който пътуваше през равнините на Калифорния в 1853 година, не можеше да създаде у него представа за такова водно превозно средство. И когато най-после се спусна в обетованата земя през един от южните планински проходи, той неволно спря на ниския бряг на голяма жълта река сред непроходим гъстак от някаква чудновата за него, подобна на камъш трева. Реката, която се разширяваше и се вливаше през много ръкави във величествен залив му се видя да е краят на неговите странствувания. Той разпрегна воловете в края на пищните ливади, които без някаква забележима граница се сливаха с ширещите се води, сметна според своите разбирания и добития В прериите опит, това място за „добро“ и като превърне спрения фургон във времено жилище, реши да остане тука и да се „засели“.

Да направи това не беше никак трудно. Обработените участъци, край които бе минал, бяха малко и далече един от друг, тази земя щеше да бъде негово откритие и владение, навикът да живее сам и да се осланя единствено на самия себе си го правеше независим от съседи. Той се нахрани за първи път в новото си уединение под клонеста върба, но толкова близо до естествената си граница, че водата бълбукаше и шуртеше в тръстиките само на няколко крачки. Слънцето залязваше и сгъстяваше златния блясък на реката, така че човек можеше, да я вземе за златоносния Пакгол¹. Но Мартин Морз нямаше въображение, дори не беше златотърсач — за да дойде тука, просто се беше подчинил на скитническия инстинкт на човека от крайграничните области. Това беше целина, не беше заета от никого, беше негова, той беше сам. След като обсъди тези въпроси, той запуши лулата си, загрижен много по-малко от промяната на жителството с три хиляди мили, отколкото градският жител, отишъл в нова квартира на съседната улица. Когато слънцето залезе, той се зави с одеялата на леглото си във фургона и спокойно заспа.

[# ШНта 1Ьи1е (лат.) — крайна граница, краен предел. Б. пр.]

Но скоро го събуди нещо, което не можеше да определи дали е звук, или някакво смътно усещане. Беше глухо туптене в безмълвието на нощта — туптене, което сякаш се предаваше и на коравото му легло. Когато наближи, то се раздели на напрегнато, еднообразно пъшкане, непрекъснато, ала различно от също толкова еднообразното, но по-слабо плискане на водата, сякаш по цялото течение на реката минаваше множество бързо топуркащи крака. Обзе го странно чувство — наполовина страх, наполовина любопитно очакване. Шумът идваше по-близо. Той стана, скочи припряно от фургона и изтича на брега. Нощта беше тъмна, отначало не виждаше пред себе си нищо освен стоманеночерното небе, осеяно нарядко с пръснати тук-там звезди. После отляво като че ли се зададе друго, по-симеггрично съзвездие — няколко червени и сини звезди високо над реката и три гъсти редици по-големи небесни светила, които блестяха насреща му, явно на едно и също равнище със самия него. То почти стигна до него, той неволно се дръпна назад, когато чудноватото явление се изравни с мястото, където стоеше, и взе формата на някаква тъмна и все пак въздушна грамада, отгоре на чиито призрачни очертания имаше две огромни кули и беше осветена от тези отворени квадрати светлина, които той бе взел за звезди, но както сега видя, бяха ярко осветени прозорци

Ослепителните им лъчи се стрелнаха през тръстиките и прерязаха широки резки през ливадата, неподвижния фургон и задрямалите волове. Но всичко това не беше нищо в сравнение с живота вътре, който откриха вдигнатите транспаранти и дръпнатите завеси и който бе най-смайващото и чудно зрелище. Елегантно облечени мъже и жени се движеха в ослепително осветени и потънали в позлата салони — в един слуги с бели жакети, поднасяха угощение, в друг на мраморни маси мъже играеха карти, в трети огледала и блестящи чаши и кани отразяваха светлините на разкошен бюфет, в по-малките отвори бегло се мяркаха гиздави бели завески и кадифени кушетки на по-интимни помещения.

Мартин Морз стоеше очарован и замаян. Сякаш някой невидим Асмодей² бе разкрил пред този прост крайграничен преселник един несънуван от него свят. Това беше светът — един свят, за който никога не бе знаел в своето просто, чисто селско всекидневие и пълната откъснатост на западния заселник и който минаваше край него с устрема На някаква незнайна планета. Още миг и вече го нямаше — сноп от искри избликна от една от кулите му, посипа се навред около него и изчезна, също както фойерверк, който беше изчезнал в един запомнен от него Ден на независимостта в родното му далечно провинциално градче, когато е бил малко момче. А с него настъпи и тъмнина. Но той остана там, скован и стаил дъх от изумление, и чак когато го побиха, студени тръпки, се съвзе и видя, че стои почти до колене във вода, плиснала на ниския бряг при минаването на първия видян от него параход.

Той го причака на другата вечер, когато се появи малко по-късно от противоположната посока в обратния си път, причака го и на следващата вечер, и на по-следващата. Оттогава никога не го пропускаше, било на отиване, било на връщане, колкото и тежък и уморителен да е бил трудът му в този нов и самотен живот. Струваше му се, че не ще може да заспи, ако не го види, когато минава. Колкото и да е чудно, интересът и желанията му стигаха само дотук. Дори да беше имал времето и парите да си позволи едно пътуване с парахода и така да превърне в действителност този велик свят, който само нарядко се мяркаше пред очите му, пречеше му някаква горда стеснителност на простия човечец. Това не беше неговият свят: не можеше да се изложи на подигравки, предизвикани от неговото невежество и липса на опит и смътно си даваше сметка, както мнозина от нас съзнават в своето незнание, че навлезе ли в него, ще се лиши от привилегията да не бъде критикуван от чужди хора. Защото имаше много неща, които не разбираше, и някои, които засягаха самотната му независимост.

Една нощ, по-светла от предишните, той се забави по-дълго, загледан във фосфорисциращата следа на отдалечаващия се параход. Внезапно му направи впечатление, че долавя някакво неравномерно плискане на водата, съвсем различно от обикновеното, което идваше напряко през вълните, отпратени към брега от парахода. Като се вгледа по-внимателно, той видя нещо черно да се преобръща във водата, сякаш делфин, а след това безпогрешно различи да се вдига черна ръка в неумел опит да плува. Беше човек, който се бореше с вълните. Но веднага му стана ясно, че течението бе твърде силно и вълнението; твърде голямо за него. Без да се подвоуми, като беше само по риза и панталони, Морз нагази в тръстиките и след миг с предупреждаващ вик заплува към безумноборещия се за живота си човек. Но по някаква неизвестна причина, когато Морз се доближи, от него се изтръгна несвързан протест, той отчаяно се обърна назад и отблъсна протегнатата ръка на Морз.

Но Морз, опитен плувец, отдаде това само на безсилно гърчене на един давещ се, успя да го хване за рамото и с протегната ръка го забута към брега, въпреки боричкането му, в което нещастникът влагаше толкова съпротива, колкото и непохватност. Когато краката им опряха в тръстиките и тинестото дъно, човекът престана да се бори и остана съвсем отпуснат в ръцете на Морз. Полупонесъл, полуповлякъл удавника, Морз успя най-после да излезе на ливадата и остави припадналия под върбата, а сам изтича при фургона да вземе уиски.

Но за негова изненада, когато се завърна, човекът вече седеше и изстискваше дрехите си. Тогава за първи път в ясната лунна светлина той видя, че непознатият бе елегантно облечен, с удивителна външност и явно принадлежеше към този блестящ свят, който бе наблюдавал в своята самота. Той с готовност пое поднесеното му тенекиено канче и изпи уискито. Тогава се изправи, направи няколко несигурни крачки напред и хвърли учуден поглед наоколо, към тихия неподвижен фургон, няколкото отсечени дървета и следи от „разчистване“ и дори грубата хижа от цели дървета и брезент, която започваше да се издига от земята няколко стъпки по-нататък, и нетърпеливо попита:

— Къде съм, дявол да го вземе? Мороз се поколеба. Не можеше да каже къде се намира жилището му. Той отговори кратко:

— На десния бряг на Сакраменто. Непознатият отправи към него подозрителен поглед, в който се четеше и неприязън.

— Аха! — рече той със сериозна ирония. — И предполагам, че водата, от която си ме извадил, е реката Сакраменто. Благодаря.

Морз му обясни с бавното западняшко търпение, че се е заселил тук едва преди три седмици и това място няма име.

— Тогава кой е най-близкият град?

— Няма никакъв град. Има една ковачница и една бакалница на кръстопътя на двайсет мили оттук, но не съм чул да има име.

Подозрението изчезна в погледа на непознатия.