«Късметът на ревящия стан»

1613
1 страница из 3
читать на одной стр.
Настроики
A

Фон текста:

  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Текст

Шрифты

  • Аа

    Roboto

  • Аа

    Garamond

  • Аа

    Fira Sans

  • Аа

    Times

  • Аа

    Iowan

  • Аа

    San Francisco

  • Аа

    SF Serif

  • Аа

    New York

  • Аа

    Helvetica Neue

  • Аа

    Arial

  • Аа

    Georgia

  • Аа

    Times New Roman

  • Аа

    Courier

  • Аа

    Courier New

  • Аа

    Menlo

  • Аа

    SF Mono

стр.

Франсис Брет Харт

Късметът на ревящия стан

Ревящия стан бе обзет от възбуда. Надали поради някакво сбиване, защото в 1850 година това не беше нещо чак толкова необикновено, та да се събере цялото селище. Изоставени бяха не само рововете и периметрите, но и „Тътло-вата бакалница“ беше напусната от комарджиите, които както положително си спомняте, бяха спокойно продължили играта си в деня, когато Французина Пийт и Канаката Джо бяха си теглили куршума един на друг през бара в предното помещение. Целият стан се беше насъбрал пред неугледна хижа в края на поляната. Разговорите се водеха полугласно но често се споменаваше едно женско име. Това име — черокийката Сал — бе добре известно в стана.

Може би колкото по-малко се каже за нея, толкова ще е по-добре. Беше безпътна и боя се, много грешна. Но по това време тя беше единствената жена в Ревящия стан и тъкмо сега се намираше в окаяно състояние и имаше най-голяма нужда именно от женски грижи. Покварена, изоставена и пропаднала, тя страдаше от мъки, които щеше да й е достатъчно тежко да понесе и под закрилата на женско състрадание, а сега бяха ужасни в тази самота. Проклятието, наложено на първата жена, я беше застигнало в същата самотност, която навярно е направила наказанието на първородния грях тъй страшно. Може би това, че в минутите, когато най-много й липсваше присъщата на жените нежност и грижа, тя виждаше наоколо си само полупрезрителни лица на мъже, беше част от изкуплението на греха й. И все пак неколцина от зрителите, струва ми се, бяха трогнати от страданията й. Санди Типтън рече, че „не й е леко на Сал“ и като се замисли за състоянието й, забрави за миг факта, че има едно асо и две валета, скрити в ръкава.

Трябва да се вземе под внимание, че положението бе необичайно. Смъртните случаи не бяха в никой случай рядкост в Ревящия стан, но едно раждане беше нещо ново. Разни личности са били премахвани, от стана неумолимо, окончателно, така че нямаха възможност да се върнат, но за първи път сега някой се появяваше аЬ шКю1. На това се дължеше вълнението.

— Я влез там, Дундьо — рече виден обитател, известен под името Кентък, като се обърна към един от зяпачите. — Влез там и виж какво можеш да направиш. Ти имаш опит в тия работи.

Изборът може би беше сполучлив. Според мълвата Дундьо по други места бил глава на две семейства; фактически Ревящия стан — градът-убежище — дължеше неговото присъствие на някои правни нередности по тази част. Насъбралите се одобриха избора и Дундьо бе достатъчно разсъдлив да се преклони пред думата на мнозинството. Вратата се затвори зад набедения хирург и акушер, а Ревящия стан насяда навън, запуши своите лули и зачака да види какво ще стане.

Бяха се струпали към сто мъже. Единдвама действително се укриваха от правосъдието, някои бяха престъпници и всички бяха нехранимайковци. Външно нищо у тях не подсказваше за миналия им живот и за характера им. Най-големият разбойник имаше рафаеловско лице и буйна руса коса; комарджията Оукхърст имаше меланхоличния вид и интелектуалната задълбоченост на някакъв Хамлет; най-хладнокръвният и най-смелият между тях беше по-нисък от средния ръст и говореше с мек глас и смутено, кротко изражение. Името „негодници“, с което ги наричаха, беше по-скоро почетно звание, отколкото характеристика. Може би някои по-дребни подробности, като пръсти, уши и прочее, и да не достигаха в стана, но тези незначителни липси не намаляваха съвкупната им мощ. Най-силният имаше само три пръста на дясната си ръка, най-добрият стрелец имаше само едно око.

Такъв беше външният вид на мъжете, пръснали се около хижата. Станът бе разположен в триъгълна долина, между две планини и река. Да се излезе можеше само по стръмна пътека през върха на планината, която се издигаше пред хижата и сега беше сгряна от изгряващата луна. Страдащата жена, сигурно можеше да я види от твърдото легло, на което лежеше — да я види как се извива като сребърна нишка, докато се загуби сред звездите горе.

Огън от сухи борови клони създаде по-интимна обстановка за събралите се. Малко по малко те си възвърнаха присъщото за Ревящия стан лекомислие. Започнаха да предлагат и приемат облози за изхода на събитието. Три срещу пет, че „Сал ще го устиска“, дори и това, че детето ще остане живо; странични облози за пола и цвета на кожата на пристигащия нов обитател. Сред оживен спор някой от онези, които бяха най-близо до вратата, възкликна и станът се умълча да слуша: Над люшкането и стененето на боровете, бързото кълколене на реката и пращенето на огъня се издигна рязък, жалостив вик — и този вик не приличаше на никой друг, който бяха чували преди в стана. Боровете спряха да стенат, реката спря да кълколи, а огънят да пращи. Като че природата беше спряла и тя да се ослуша.

Станът се вдигна на крак като един човек! Някой предложи да запалят бъчва с барут, но с оглед на състоянието на майката надделяха по-разумните съвети и бяха дадени само няколко револверни гърмежа, защото дали поради примитивната хирургия на стана, или поради някоя друга причина, черокийката Сал бързо отпадаше. За един час тя сякаш се качи по каменистата пътека до звездите и така напусна Ревящия стан с неговата греховност и позор завинаги. Мисля, че съобщението за това не ги разтревожи много, освен по отношение съдбата на детето. „Ще остане ли живо сега?“ — питаха те Дундьо. Отговорът бе колеблив. Единственото друго живо същество в стана с пола и майчинското състояние на черокийката Сал беше една магарица. Изказаха се няколко предположения доколко това ще е подходящо, но направиха опит. Оказа се по-малко проблематично, отколкото в древния случай с Ромул и Рем и явно не по-малко сполучливо.

Когато свършиха с тези подробности, които отнеха още един час, вратата се отвори и нетърпеливите мъже, които вече се бяха наредили на опашка, започнаха да влизат един по един. До ниското легло или пейка, на която под одеялата сковано се очертаваше тялото на майката, стоеше маса от борово дърво. На нея беше сложен сандък от свещи, а в него, повит с яркочервена фланела, лежеше най-новият обитател на ревящия стан. До сандъка беше сложена шапка. Предназначението й скоро бе обяснено.

— Господа — заговори Дундьо със странна смес на меродавност и ехидно самодоволство, — господа, моля минавайте през предната врата, около масата и излизайте през задната врата. Тия, дето пожелаят да пожертвуват нещо за сирачето, ще намерят там шапка.

Първият влезе с шапка, обаче, като се огледа, я свали и с това несъзнателно даде пример на следващия. В такива общности и добрите, и лошите постъпки са заразителни. Както минаваше редицата, чуваха се забележки, критики, насочени може би по-скоро към Дундьо, който играеше ролята на директор на цирк:

— Това ли е той?

— Дребно парче!

— Само боята й е взел!

— Колкото един пистолет!

[# По задължение (лат.). Б. пр.]

Пожертвованията бяха не по-малко типични: сребърни табакера, испанска жълтица, моряшки револвер със сребърна инкрустация, много красиво бродирана дамска кърпичка (от комарджията Оукхърст), парче самородно злато, брилянтена игла за връзка, брилянтен пръстен (подсказан от иглата, със забележка от дарителя, че „го бие с две бройки“), топуз на каишка, библия (дарителят остана неизвестен), златна шпора, сребърна лъжица (монограмът за съжаление не беше на дарителя), хирургически ножици, ланцет, английска петфунтова банкнота и около двеста долара в насипно злато и сребърни монети. Докато ставаше всичко това, Дундьо запази мълчание, безстрастно като на покойницата от лявата му страна, и със сериозност, неразгадаема като на новороденото отдясно. Само едно произшествие наруши мълчанието на това чудновато шествие. Когато Кентък се наведе над сандъка от свещи, детето се обърна и при болезненото си гърчене се хвана за протегнатия му пръст и го стисна за миг. Кентък доби глупав и объркан вид. Нещо като руменина се опита да залее обгорените му от слънцето бузи.

— Проклетото хлапе! — рече той и освободи пръста си може би с повече нежност и внимание, отколкото човек би допуснал, че е способен да прояви.

Той излезе с изпънат пръст и любопитно го разгледа. Това разглеждане го накара да повтори същата забележка по адрес на детето. В същност като че ли му доставяше удоволствие да я повтаря.

— То ме стисна за пръста — каза той на Типтън и пак изпружи пръст, — проклетото хлапе!

Комментарии к книге «Късметът на ревящия стан», Фрэнсис Брет Гарт

Всего 0 комментариев

Комментариев к этой книге пока нет, будьте первым!

РЕКОМЕНДУЕМ К ПРОЧТЕНИЮ

Популярные и начинающие авторы, крупнейшие и нишевые издательства