«Съдружника на Тенеси»

Франсис Брет Харт

Съдружника на Тенеси

Струва ми се, че никога не сме знаели истинското му име. Това незнание положително никога не ни е създавало някакви неудобства при общуване с него, защото в 1854 година повечето хора в Пясъчен бряг получаваха нови имена. Понякога тези прякори произхождаха от някаква отличителна черта в облеклото, както бе в случая с Дочения Джак, или от някаква особеност в навиците, както например у Содения Бил, наречен така поради прекаленото количество от този химикал, което слагаше в насъщния си хляб, или от някоя несъзнателна грешка, както стана с Железния Пират. Този кротък, безобиден човечец, получил това мрачно звание заради злополучното неправилно произнасяне на термина „железен пирит“. Може това да са били началата на примитивна хералдика, но аз съм склонен да вярвам, че така ставаше, понеже в онези времена името на човека зависеше само от неподкрепеното твърдение на неговия носител.

— Разправяш, че името ти е Клифорд, а? — с безкрайно презрение се обърна Бостън към един свит новодошъл. — Пъкълът е пълен с такива Клифордовци!

След това той ни представи нещастника, чието име, както излезе, бе наистина Клифорд, като „Чарли Дърдоркото“ — внезапно хрумнал му прякор, който му се лепна до края на живота.

Но да се върнем към Съдружника на Тенеси, когото никога не сме познавали иначе освен под името, което го свързваше с друг човек; че той изобщо може да съществува като отделна личност със своя собствена индивидуалност, ние научихме доста по-късно. Разправят, че в 1853 година той тръгнал от Покерова падина за Сан Франциско с изричното намерение да си намери съпруга. Но не стигнал по-нататък от Стоктън. В това градче той се захласнал по една млада особа, която прислужвала на масата в хотела, където той се хранил. Една сутрин той й казал нещо, което я накарало да се усмихне, и то доста любезно, да счупи с известно кокетство чиния с препечен хляб върху обърнатото му нагоре към нея сериозно простовато лице и да се оттегли в кухнята. Той тръгнал подире й и се показал след няколко мига увенчан с нови филии препечен хляб и с победа. Една седмица след това мировият съдия ги оженил и те се върнали в Покерова падина. Ясно ми е, че бих могъл да направя от този епизод нещо много по-интересно, но предпочитам да го опиша така, както обикновено го разказаха в Пясъчен бряг, по изкопите и кръчмите, където всяка сантименталност се измяташе от острото чувство за хумор.

За семейното им щастие се знае много малко, може би поради това, че Тенеси, който тогава живееше при Съдружника си, един ден се възползувал от удобен случай да каже на младоженката на своя глава няколко думи, на които, както се говори, тя се усмихнала, и то доста любезно, и целомъдрено се оттеглила — този път чак в Мерисвил, където Тенеси отиде подире й и където те заживяха без помощта на мировия съдия. Съдружника на Тенеси прие загубата на съпругата си просто и сериозно, както си му беше обичаят. Но за всеобща изненада, когато Тенеси се върна един ден от Мерисвил без съпругата на Съдружника си (понеже тя се усмихнала и се оттеглила с някой друг). Съдружника на Тенеси пръв му стисна ръката и го посрещна с искрена радост. Момчетата, които се бяха събрали в дерето да видят как ще се мерят един в друг, естествено бяха възмутени. Възмущението им можеше да се излее в сарказъм, ако не беше един особен поглед в очите на Съдружника на Тенеси, по който се познаваше, че не ще може да оцени техния хумор. В същност той беше мрачен човек, обстоен до най-големи подробности в постъпките си, което не беше приятно при разногласия.

Междувременно в Пясъчен бряг общото мнение против Тенеси се изостри. Беше известен като комарджия, беше заподозрян като крадец. Тези подозрения бяха насочени направо и против Съдружника на Тенеси — продължилата му близост с Тенеси след гореспоменатия случай можеше да се тълкува само с предположението за съучастие в престъпления. Най-после виновността на Тенеси стана крещящо явна. Един ден той настигнал непознат човек на път за Червеното куче. След това непознатият разказа как Тенеси го забавлявал с интересни истории и спомени, но съвсем непоследователно завършил срещата със следните думи:

— А сега, млади човече, потрудете се да ми дадете своя нож, пистолет и пари. Виждате ли, вашето оръжие може да ви създаде неприятности в Червеното куче, а парите са съблазън за хора с престъпни наклонности. Вие май казахте, че живеете в Сан Франциско. Ще се помъча да ви посетя там.

Може да се спомене, че Тенеси притежаваше тънко чувство за хумор, което не му изневеряваше изцяло и при изпълняването на каквито и да било сериозни задължения.

Това беше последният му подвиг. Червеното куче и Пясъчен бряг обединиха силите си против грабителя. За Тенеси направиха хайка, която много приличаше на хайка за неговия прототип — мечката гризли. Когато примката започна да се затяга около него, той направи отчаян опит да се измъкне от Пясъчен бряг, като изпразни револвера си в тълпата пред кръчмата „Аркада“ и препусна в Мечото дере, но в горния му край го пресрещна един дребен мъж на сив кон. Двамата се гледаха за миг без да проговорят. И двамата бяха безстрашни, хладнокръвни и самоуверени, и двамата бяха типове, които в цивилизацията на седемнадесети век са щели да минават за смели, но в деветнадесети се смятаха направо за „безразсъдни“.

— Какво държиш в ръката?… Да си открием картите — каза спокойно Тенеси.

— Две валета и едно асо — каза също толкова спокойно другият и показа два револвера и ловджийски нож.

— Тогава аз губя играта — отвърна Тенеси и с тази комарджийска шега захвърли безполезния пистолет и препусна обратно под конвоя на другия.

Беше топла вечер. Хладният ветрец, който обикновено излизаше, щом слънцето залезе зад увенчаната с гъстълаци планина, този път не стигна до Пясъчен бряг. В малкото дере не се дишаше от нагорещени смолести миризми, а от гниещите на брега клонаци и коренища, донесени от реката, идваше лек гаден лъх. Трескавата възбуда на деня и развихрилите се страсти още не се уталожваха в селището. Светлинки не спираха да се движат по брега на реката, без да будят отраженията в кафявите й води. На фона на черните борове ярко светеха прозорците на стария таван над пощенската кантора и през незакритите им с пердета стъкла насъбралите се долу безделници виждаха фигурите на онези, които тъкмо сега решаваха съдбата на Тенеси. А над всичко това в тъмното небе се открояваше Сиера Невада, която се издигаше далечна и безстрастна, увенчана с още по-далечни и по-безстрастни звезди.

Делото на Тенеси се разглеждаше дотолкова безпристрастно, доколкото можеха да бъдат безпристрастни съдия и съдебни заседатели, които се чувствуваха донякъде задължени да оправдаят с присъдата си допуснатите нередности при задържането и обвиняването му. Правосъдието на Пясъчен бряг бе неумолимо, но не и отмъстително. Възбуждението от гонитбата и личните чувства бяха стихнали след като Тенеси беше вече в ръцете им и те бяха готови търпеливо да изслушат защитата, която, както се бяха уверили, не беше достатъчно обоснована. Понеже за самите тях не съществуваха никакви съмнения, те нямаха нищо против да изслушат каквито и да било доказателства в полза на обвиняемия. Убедени в положението, че той трябва да бъде обесен, по принцип те като че ли му предоставяха по-голяма възможност да се защищава, отколкото той търсеше с наглата си безогледност. Съдията сякаш беше по-загрижен от престъпника, който равнодушен във всяко друго отношение, явно изпитваше мрачно удоволствие от създадените от него отговорности. „Аз не учавствувам в тая игра“ — беше неизменният, но добродушен отговор, който даваше на всички въпроси. У съдията — същия човек, който го беше хванал — за миг се мярна леко съжаление, че не бе го застрелял на самото „място“ тази сутрин; но веднага потисна тази човешка слабост като недостойна за един съдия. Въпреки това, когато на вратата се почука и се узна, че Съдружника на Тенеси дошъл да се изкаже в полза на обвиняемия, той бе веднага допуснат, без всякакви уговорки. Може би по-младите съдебни заседатели, на които съдебната процедура бе започнала да се вижда отегчително мудна, го посрещнаха с облекчение.

Защото той положително не беше внушителна фигура. Нисък и дебел, с ъгловато лице, станало свръхестествено червено от слънцето, облечен с торбеста дочена блуза и панталони, нацапани и изпопръскани с червеникава кал, при всякакви обстоятелства би имал чудноват вид, а сега беше направо смешен. Когато се наведе, за да остави в краката си донесената тежка чанта, от полузаличените надписи и знаци по кръпките на панталоните му се разбра, че използуваният за тях плат е бил по начало предназначен за не чак толкова възвишени цели. Но той пристъпи напред много тържествено и след като се ръкува с пресилена сърдечност с всички в стаята, избърса сериозното си смутено лице с голяма червена кърпа, мъничко по-светла от цвета на лицето му, отпусна мощната си ръка на масата, за да се опре, и така се обърна към съдията.

— Минавах оттук — заговори той, сякаш за да се извини, — пък рекох да се отбия, да видя какво става тук с Тенеси … моя съдружник. Много е горещо тая нощ. Не си спомням да сме имали някога такова време на Пясъчен бряг.