«Дедите на Питър Атърли»

Франсис Брет Харт

Дедите на Питър Атърли

Трябва да се признае, че културното развитие на селището Криво-ляво не се отбелязваше с никакви решителни подобрения в нравствените условия на живота. С откриването на прочутата златоносна жила „Еврика“ настъпи обичайното нахлуване на комарджии и съдържатели на пивници, но това се прие като нещо напълно естествено. Обаче за много неприятно се смяташе, че след като бе построена черква и издигнато ново училище, изведнъж стана нужда да си заключват вратите, вместо да ги оставят безсрамно отворени, с което да будят критика и съблазън у минувачите, или това че не можеше вече да оставят движимо имущество нощем навън с предишното лековерно упование във всеобщото братство на хората. Обичаят да се взима това-онова назаем се пресече от притока на повече парични средства в селището и въвеждането на лихви — по-бедните или крадяха това, от което имаха нужда, или също така безочливо го купуваха. По единствената проточила се надалеч улица можеше да се видят по-хубави дрехи, но на тези, които ги носеха, обикновено липсваше суровата добродетелност на първите заселници, а мяркащите се по-нежни лица бяха в повечето случаи начервени. В подобни мутации минаха една-две години, в течение на които, може да се каже, младежката недодяланост на Криво-ляво се бори със зрялата поквара на цивилизацията, а след това изчезна и самото му име. По нареждане на властите разрастващото се градче бе наречено „Атърли“ по името на Питър Атърли, собственика на мината „Еврика“, който придаде блясък на града със своите „Чешми“ и „Питейна зала“, както сега се наричаше новият хотел и украсеният му с богата позлата бар. Обаче чак до последния момент новото име „Атърли“ беше висяло на косъм. Романтичната дъщеря на пастора беше казала, че господин Атърли ще трябва да се нарича „Атърли от Атърли“ — една аристократическа титла, която толкова силно подсказваше за някакво нововъведение в демократичните принципи, щото опозицията се примири едва след дискретното внушение, че всеки е свободен все пак да го нарича „Атърли от бившия Криво-ляво“.

Може би тази случка събуди у него съзнанието за цената на името му и известна загриженост за неговия произход. В общи черти бащата на Атърли бил само земеделец емигрант от Мисури, а майката отначало, след пристигането, прала дрехите на златотърсачите в стана. Когато прекосявало страната, семейство Атърли пострадало от суша и глад, а отгоре на това било взето в плен от индианци, които ги държали десет месеца. В същност господин Атърли старши не могъл да се съвземе от последиците на пленничеството си и умрял скоро след като госпожа Атърли родила близнаци — Питър и Джини Атърли. Това бяха оскъдните сведения, с които Питър можеше да прослави името си чрез непосредствените си родоначалници, но „Атърли от Атърли“ все пак звучеше приятно и както бе казала младата дама, имаше привкус на старите дни на феодализъм и на почести. Без съмнение, дори в простия им семеен летопис — на свободния лист на библията — се споменаваше, че прадядото на Петър Атърли бил англичанин, довел във Вирджинските владения на негово величество единствения си син, малко момче. Не беше отбелязано обаче към коя класа изгнаници е принадлежал: дали е бил изселен поради религиозно или съдебно преследване, или е бил само един от изпратените по договор „чираци“, от които до голяма степен се състояла американската имиграция от онези дни. Както и да е, „Атърли“ без съмнение беше английско име, което дори подсказваше почтено земевладелско потекло, и Питър Атърли се гордееше с него. Той гледаше малко накриво съгражданите си ирландци и германци и говореше доста много за „раса“. Смущаваха го обаче две неща: по външност положително не приличаше на никой от типовете съвременни англичани, които се срещаха било в дилижансите на Сан Франциско, било като истински туристи в златотърсаческите области, и говореше с несъмнен югозападен акцент. Беше висок и мургав, с дълбоко хлътнали очи на изключително неподвижното лице, снагата му беше изправена, но гъвкава и жилеста дори за неговите тридесет и няколко години и лесно можеше да мине за американец наред с всички други, ако не беше едничкото изключение — орловият му нос, който му придаваше благороден вид. Имаше у него нещо, което напомняше на Ейбрахам Линколн (а дори и на Дон Кихот с високата му меланхолична фигура и дълги ръце и крака), но съвсем нищо, с което да прилича на англичанин.

Скоро след прекръстването на градчето с името Атърли се случи нещо, което първо го потресе, а сетне още повече затвърди мономанията¹ му. Овдовялата му майка последните две години бе настанена в частен приют за алкохолици, поради известни навици, придобити, когато е била пречка на стана през първата година на вдовството си. Това е било винаги предмет на нескривано съчувствие в Криво-ляво, но в Атърли за него се говореше със спотаено порицание, макар и да беше известно, че богатият Питър Атърли е много щедър спрямо майка си и че и той, и сестра му „Джини“ или Джени Атърли често я посещават. Един ден го повикаха телеграфически и когато пристигна в приюта, завари я да буйствува в делириум. Благодарение на щедростта на сина си, тя подкупила една от болногледачките и се отдала скришом на пиянство. В по-спокойни мигове от делириума тя го повика по име, заговори буйно и тайнствено за „високопоставените му роднини“, направи намек, че той и сестра му били „от благородно потекло“, и прибягвайки до доста силни епитети, усвоени във фамилиарната обстановка на стана, когато е била известна като „старата госпожа Атърли“ или „леля Сали“, заяви, че те не са „бедняци от Индиана“, „селяндури златотърсачи“, нито „мръсни северни янки“ и че тя още ще доживее да ги види „да си върнат пак своите земи и земите на прадедите си“. Успокоена най-после с опиати, тя заговори по-свързано, но едва ли по-малко обезпокоително. Като позна отново сина си и разбра, че силите й свършват, тя му благодари саркастично, че е дошъл „да я изпрати“, поздрави го, че скоро ще може да си спести лъжите и разноските да я държи тука заради гордостта си под прозрачното извинение, че се мъчи да я „излекува“. Тя знаела, че Сали Атърли от Криво-ляво не се смята за подходяща компания за „Атърли от Атърли“ от изисканите му нови приятели! Каза му това и още много други неща с глас, в който се смесваше сълзлива сантименталност с горчиво негодувание, и със злокобен блясък в кървясалите изцъклени очи. Питър се гърчеше вътрешно от полуистините в укорите й, но любопитството и вълнението, събудени от откровенията в безумството й, надделяваха над угризенията на съвестта. Той каза бързо:

— Ти говореше за татко!… За семейството му… за неговите земи и владения. Кажи ми го пак!

— Накъде биеш? — дрезгаво възкликна тя с подозрение и обърна към него малките си очички, в които мъглата на смъртта вече забулваше другата мъгла на пиянското затъпяване.

— Разправи ми за татко… за моя баща и семейството му! За неговия прадядо!… За тия Атърли, моите роднини, какво казваше ти? Как ще узная за тях?

— Това ли само искаш да знаеш, а? … Заради това ли си дошъл при старата перачка, а?… — избухна тя с отчаянието на погнусата. — Е, можеш да се откажеш! Аз отде ще зная за тях?

— Но, майко… стария семеен летопис нали го знаеш? Семейната библия… това, дето едно време ни разправяше… на мен и на Джини?

В гърлото й загъргори нещо като смях. С енергията на злорадството тя запелтечи:

— Не е имало никакви летописи… не е имало семейна библия! Всичко това е лъжа… чуваш ли ме? Твоят Атърли, с когото толкова се гордееш, е бил само един британски безделник, натирен от семейството си от Англия и изпратен да се мотае из Америка. Той ме подмами мен… Сали Магрегор… от по-добро семейство от неговото, в Канзас, и ме отмъкна, но то си беше направо женитба… и аз мога да го докажа. За нея писаха във вестниците в Сейнт Луис и аз го имам на сигурно място в моя сандък! Чуваш ли ме! Аз викам! Ама той не беше стар заселник в Мисури … нито беше от семейството на някой заселник! Беше нов човек от Англия … наскоро дошъл … и говореше гърлено. И ме излъга мене, дъщеря на старо семейство, заселило се на десния бряг на Мисури още преди Даниъл Бун² да дойде в Кентъки… излъга ме със свойто умилкване. После се отпусна, съвсем пропадна, като стигнахме в Калифорния, и ме заряза мен, Сали Магрегор, чийто баща имаше свои негри, да стана перачка на Криво-ляво! Това е той, твоят Атърли… вземи си го! Аз не го ща … аз съм скъсала с него! Скъсала съм с него дълго преди… преди … — тя се закашля и се пресече — … преди… — тя пак се задави, думите сякаш бяха заседнали в гърлото й. Погълнат изцяло само от това, което тя казваше, почти без да обръща внимание на страданията й, Питър беше се навел нетърпеливо над нея, когато докторът грубо го дръпна настрана и вдигна майка му в седнало положение. Но тя вече не проговори. Дадените й незабавно най-силни възстановителни средства я възвърнаха само до състояние на едва дишащо безсъзнание.

— Умира ли? Не можете ли да я свестите? — запита разтревоженият Питър. — Поне за един миг, докторе!