«Прогонените от Покерова падина»

Франсис Брет Харт

Прогонените от Покерова падина

Когато свърна по главната улица на Покерова падина сутринта на двадесет и трети ноември 1850 година, господин Джон Оукхърст, комарджия, долови някаква промяна, настъпила от предишната вечер в нравствената атмосфера на селището. Двама-трима мъже, които си приказваха задълбочено, се смълчаха, когато се доближи, и размениха многозначителни погледи. Във въздуха цареше неделна тишина, злокобна за селище, където обикновено не се поддаваха на неделни влияния.

По спокойното, хубаво лице на господин Оукхърст не пролича да го е много грижа за тези признаци. Дали си даваше сметка за някаква предизвикала ги причина, бе друг въпрос. „Трябва да са взели някого на око — размишляваше той, — може би мен.“ Господин Оукхърст сложи обратно в Джоба кърпичката, с която избърса червения прах на Покерова падина от спретнатите си обувки и невъзмутимо се отказа от всякакви по-нататъшни догадки.

Покерова падина действително беше „взела някого на око“. Напоследък беше понесла загубата на няколко хиляди долара, два скъпи коня и един виден съгражданин. Сега изживяваше гърч на добродетелна реакция, не, по-малко незаконна и необуздана от кое да е от породилите я деяния. Таен комитет бе решил да очисти градчето от всички непочтени лица. Решението бе окончателно за двама мъже, които вече висяха от клоните на платаново дърво в дерето, и временно за изгонването на няколко други нежелателни личности. За съжаление трябва да кажа, че някои от тях бяха дами. Обаче в защита на прекрасния пол дължа да заявя, че безнравствеността им беше професионална, а Покерова падина си позволяваше да произнася присъди само за такива лесно доказуеми случаи на поквара.

Господин Оукхърст с право бе предположил, че е включен в тази категория. Неколцина от комитета бяха настоявали да го обесят като вероятен пример и сигурен начин да си възвърнат от джобовете му сумите, които е спечелил от тях.

— Не е право — каза Джим Уилър — да оставим тоя млад мъж от Ревящия стан, един съвсем чужд човек, да отнесе нашите пари.

Но някакво неизяснено чуввство за справедливост в гърдите на онези, които бяха имали такъв късмет да спечелят от господин Оукхърст, се наложи над това по-тесногръдо предубеждение, породено от местен патриотизъм.

Господин Оукхърст изслуша присъдата си с философско спокойствие, още по-хладнокръвно поради обстоятелството, че му беше ясно колебанието на неговите съдии. Беше твърде много свикнал да залага всичко на една карта, за да не приеме повелите на съдбата. За него животът беше в най-добрия случай една несигурна игра и той не отричаше обикновения превес в полза на този, който раздава картите.

Отряд въоръжени мъже придружи прогонените представители на порочността от Покерова падина до покрайнините на селището. Освен господин Оукхърст, който беше известен като хладнокръвен и отчаян човек (за него бе предназначен въоръженият конвой), групата на прогонените се състоеше от една млада жена, всеобщо известна под името „Херцогимята“, друга, спечелила си името „Майка Шиптън“ и „Чичо Били“, подозиран в ограбването на злато от улеите за промиване и непоправим пияница. Кавалкадата не предизвикваше никакви бележки от зрителите, а и охраната не промълвяше нито дума. Чак когато стигнаха дерето, крайния предел на Покерова падина, водачът се обърна към тях кратко и без заобикалки. На прогонените се забраняваше да се върнат, ако им е мил животът.

Щом конвоят се скри от погледа, Херцогинята изля сдържаните си чувства в няколко истерични сълзи, Майка Шиптън¹ в мръсни приказки, а Чичо Били запрати подир тях залп от ругатни. Единствено философски настроеният Оукхърст запази мълчание. Той изслуша спокойно желанието на Майка Шиптън да изтръгне нечие си сърце, многократните изявления на Херцогинята, че щяла да умре по пътя, и страшните клетви, които сякаш изтръгваха от Чичо Били. С лекия добродушен хумор, присъщ на хора от неговата професия, той настоя да смени ездитния си кон „Петорка“ с жалкото муле, на което яздеше Херцогинята. Но дори и тази постъпка не създаде чувство на по-голяма близост между четиримата. Младата жена пооправи доста оръфаната си премяна с немощно, посърнало кокетство, Майка Шиптън изгледа притежателката на „Петорка“ с озлобление, а Чичо Били буйно ги прокълна всичките вкупом.

Пътят за Песъчлив бряг — стан, който още не беше изпитал възрожденските влияния на Покерова падина и следователно като че ли обещаваше известна отзивчивост на емигрантите — водеше през стръмен планински хребет. Той отстоеше на един ден усилена езда. Беше вече късна есен и те скоро навлязоха от влажния, умерен климат на предпланините в сухия, студен, резлив въздух на Сиера Невада. Пътеката беше тясна и трудна. На пладне Херцогинята се търколи от седлото на земята, заяви, че няма намерение да продължи нататък, и те спряха.

Мястото беше изключително диво и величествено. Горист амфитеатър, заобиколен от три страни с голи отвесни гранитни скали, се спускаше под лек наклон към билото на друг отвесен гребен, който гледаше към долината. Това беше без съмнение най-подходящото място за спиране на стан, ако такова спиране беше разумно. Но господин Оукхърст знаеше, че бяха изминали само половината път до Песъчлив бряг и нямаха нито дрехи, нито храна, за да могат да се бавят. Той накратко изтъкна този факт на другарите си с философската забележка, че е глупаво „да хвърлят картите преди играта да е свършила“. Но те имаха запас от уиски, което в това критично положение можеше да им замести храна, гориво, почивка и предвидливост. Въпреки неговите възражения не се мина много време и те бяха, кой повече, кой по-малко, под влиянието на алкохола. Чичо Били много скоро премина от войнствено настроение към вцепенение, Херцогинята зарони сълзи, а Майка Шиптън захърка. Само господин Оукхърст остана прав и облегнат на една канара, спокойно ги наблюдаваше.

Господин Оукхърст не пиеше. Пиенето пречи на професия, която изисква хладнокръвие, безстрастно и самообладание и според собствения му израз, „той не можеше да си го позволи“.

Както гледаше налягалите си другари по изгнание, той се почувствува за първи път сериозно потиснат от самотността, която дължеше на долния си занаят, на своите навици, на порочния си живот. Той се зае да почисти черните си дрехи, да си измие ръцете и лицето и така нататък неща характерни за подчертаната му спретнатост — и за миг забрави раздразнението си. Мисълта да изостави по-слабите си и по-жалки другари може би изобщо не му минаваше през ума. И въпреки всичко не можеше да не почувствува липсата на онази възбуда, която колкото и да е странно, му помагаше да запазва прочутата си спокойна невъзмутимост. Той загледа мрачните скали, които се издигаха отвесно на хиляда фута над обкръжилите го борове, злокобно заоблачилото се небе, долината долу, която вече тънеше в сянка. И изведнъж чу някой да го вика по име.

Някакъв конник бавно се качваше по пътеката. В свежото, открито лице на новодошлия господин Оукхърст позна Том Симсън от Песъчлив бряг, известен още като „Глупчото“. Беше се запознал с него преди няколко месеца при една „малка игра“ и най-хладнокръвно беше спечелил от този простодушен момък цялото му богатство, възлизащо на някакви си четиридесет долара. Когато играта свърши, господин Оукхърст дръпна младия комарджия зад вратата и се обърна към него със следните думи:

— Томи, ти си добро човече, но нищичко не разбираш от комар. Да не си се опитал пак да играеш.

След това му върна парите, избута го леко от стаята и спечели предан роб в лицето на Том Симсън.

Това пролича по момчешкото, му лице и прозвуча във въодушевения поздрав, отправен към господин Оукхърст. Бил тръгнал — каза той — към Покерова падина да си търси щастието. „Сам ли?“ Не, не съвсем сам; в същност (той се изкиска) бил избягал с Пайни Уудс. Не си ли я спомня господин Оукхърст? Пайни, дето прислужвала на масата във Въздържателното дружество? Те отдавна се сгодили, но старият Джейк Уудс бил против и затова двамата избягали и сега отивали в Покерова падина да се оженят и това е то. И били съвсем капнали, и какъв късмет било да намерят място, където да спрат, и компания. Всичко това Глупчо, изрече едно през друго, а Пайни — набито, миловидно петнадесетгодишно девойче — се показа иззад един бор, където се беше спотайвала и червила, и се доближи с коня си до своя любим.

Господин Оукхърст рядко занимаваше ума си със сантименталности, а още по-малко с приличието, но изпита смътно чувство, че сегашното положение не е много удобно. Все пак той запази самообладанието си достатъчно, за да ритне Чичо Били, който се канеше да каже нещо, а Чичо Били беше достатъчно трезв, за да усети в ритника на господин Оукхърст висша сила, която няма да допусне никакви шеги. След това господин Оукхърст се помъчи да убеди Том Симсън да не се бави повече, но напразно. Дори му изтъкна обстоятелството, че няма храна, нито необходимото за един стан. Обаче, за нещастие, в отговор на това възражение Глупчото ги увери, че имал още едно муле, натоварено с провизии и че е открил някаква недовършена колиба от трупи близо до пътеката.