«Красавицата и звярът»

Хана Хауъл

Красавицата и звярът

ГЛАВА ПЪРВА

Англия, 1365 година

— Мъртъв ли е?

— Да.

— Но как така изведнъж — мъртъв?

— Паднал от коня. Счупил си врата.

Гита премига, после се втренчи в баща си. По облото му, възпълно лице не откри белези на лъжа, въпреки че изглеждаше някак странно притеснен. Очакваше да почувства скръб от загубата на годеника си — красивия и галантен барон. Някаква болка я прониза, след това отмина. В края на краищата, беше го виждала съвсем за малко. Това, което я смущаваше сега, бяха сватбените приготовления. Нали ако Уйлям е мъртъв, сватба няма да има? Миг по-късно стана ясно, че и мислите на майка й са свързани с това.

— А какво ще стане със сватбата? Приготовленията за празненството са в разгара си. — Закръглената фигура на Берта се разтресе от безпокойство. — Гостите пристигат. Да ги отпращам ли обратно?

— Няма нужда да правиш това, Берта, скъпа.

— Татко, не мога да се омъжа за мъртвец.

— Разбира се, че не можеш, скъпа.

Джон Роуйе стисна нежната ръка на дъщеря си в своята едра мазолеста длан.

— Значи трябва да спрем приготовленията — смутено измърмори Гита, виждайки, че баща й не предприема нищо.

— Слушай, скъпо дете, споразумението ни с моя добър приятел барон Сейтън, мир на праха му, беше да се омъжиш за наследника на имението Сейтън.

— А това беше Уйлям.

— Така е наистина, но има и други наследници. Веднага след Уйлям следва Тейър.

— Какво искаш да кажеш — че сега ще се омъжа за Тейър? — Не беше сигурна, че разбира за какво споразумение говори баща й.

— Не, за Бога. Той умря във Франция.

Мина й през ума, че или тя е прокълната, или Сейтънови са белязани от злочеста съдба.

— Ще се омъжвам ли, или не, татко?

— Ще се омъжиш. Третият наследник е Робърт. За него ще се омъжиш утре сутринта. Мисля, че си го срещала вече.

Имаше памет, заради която много хора й се възхищаваха. Бърза и много точна, тя съхраняваше ясно и най-малките подробности. Съсредоточи се, но образът, който изникна в съзнанието й, не й достави радост. Знаеше, че ако не беше надарена с такава остра памет, нямаше да възпроизведе образа на Робърт Сейтън. Той се беше държал като сянка на Уйлям и повечето от времето му минаваше в опити да избегне ритниците и ударите на Уйлям или на чичо си — един много неприятен човек, който държеше Робърт изцяло под свой контрол.

— Да, срещала съм го. Не е ли… добре де, признак на неуважение към паметта на Уйлям да се омъжа за друг мъж толкова скоро?

— Не — според споразумението — Уйлям е мъртъв. Всичко станало далеко в полето, затова не могли да те повикат при него.

— Или дори да ми съобщят — допълни тя. — Както и на втория наследник — онзи Тейър, когото никога не съм срещала.

— Казах ти, дъще, той умря във Франция. Не искам да бъда неучтив, но може би така е по-добре. Той не беше мъж за теб.

Тейър Сейтън отстрани ръката на жената от огненочервените къдрици, украсяващи широката му гръд, и се изправи:

— Утрото дойде, жено. Време е да поемеш по пътя си.

Извади кесията си изпод възглавницата, взе няколко монети и й ги подхвърли. Тя ги улови ловко. В усмивката му проблесна цинизъм, докато наблюдаваше как жената претегля монетите в ръка, преди да му се усмихне. Винаги ставаше така. Посрещаха го с почести, името му будеше респект, даже страх у мъжете, но жените трябваше да видят блясъка на монетите му, преди да проявят някакъв интерес към него.

Отпуснал се по гръб с ръце, кръстосани под главата, той наблюдаваше безизразно как жената се облича. Беше се отегчил от безименните курви, но у тях поне имаше някаква честност, а и не можеха да си позволят да изразят неудовлетворението си от неговия ръст, грозотата или — направи гримаса, като погледна надолу — червенината му. Макар че кожата му нямаше ръждивия оттенък, който често е проклятието на рижавите, знаеше, че малко хора забелязват това. Огненочервените косми и луничките прикриваха цвета на кожата му. Даже големият му ръст беше в негова вреда, защото осигуряваше по-голяма площ, върху която да се покаже проклетият огнен цвят. Звукът от отваряща се врата го извади от състоянието на самоохулване.

— Смяташ да прекараш деня в леглото ли? — измърмори провлечено Роджър, дясната му ръка, като пропусна нощното му развлечение да се измъкне от стаята, преди да затвори вратата.

— Не — Тейър скочи на крака и отиде да се мие, — чака ни гуляй.

Роджър легна на разхвърляното легло.

— Положението ти на наследник ще приключи скоро — отбеляза той.

— Ъхъ. Уйлям ще си отгледа наследник. Не се съмнявам в това. Доказал е умението си в тази работа много пъти.

— Изглежда малко се безпокоиш за това, че ще останеш рицар без имот или ще станеш управител на някой замък.

— Безпокоя се малко. Само глупак може да очаква мъж като Уйлям никога да не се ожени или да не наплоди наследници. Много по-добре е тази грижа да се падне на него, а не на мен. Това е дълг, който аз трудно бих изпълнил.

— Подценяваш се. Никога не липсва жена, която да стопля леглото ти.

— Те първо преценяват стойността на парите ми.

Тейър не обърна внимание на неодобрителното възклицание, с което Роджър посрещна горчивината, която не успя да прикрие. Приятелят му не го гледаше с очите на жена. В него той виждаше боен другар, приятел и човек, който му беше близък като брат. Не виждаше никаква беда в това, че има толкова богато червеникаво окосмяване.

В неговите очи вълмата косми по широката гръд, буйната къделя по слабините и по силните му ръце, както и дългите мускулести крака бяха просто белези за мъжественост. Мъжете гледаха на едрото му, яко телосложение като на нещо, достойно за завиждане. На много от тях им се искаше главите и раменете им да се извисяват над другите. Те не разбираха, че у дребните хубавички млади дами това предизвиква повече страх, отколкото възхищение.

Роджър не можеше да види и какво не е в ред с лицето му — отсечено така яко, както и тялото. Годините, прекарани със сабята, бяха започнали да превръщат некрасивото му лице в грозно. Когато погледнеше силно извития му, леко смазан от няколкократните счупвания нос, Роджър просто си припомняше битките, в които това беше станало. Тейър можеше да се гордее с това, че е запазил всичките си зъби, но тази гордост избледняваше при мисълта, че по тънките му устни започваха да личат раните от всички битки. Разсеяно опипа с пръст неравния белег, който прорязваше скулестата му буза. И в него Роджър не би забелязал нищо лошо, само ще си припомни славната битка, в която го бе получил.

Опита се да приведе в ред косата си, която, за зла участ, се къдреше. Дори Роджър да е прав в твърденията си, че би могъл да заплени сърцето на някоя жена, тази мисъл бе без значение за него. Той нямаше дом, в който да я подслони. Даже да открие любовта, то ще е само за да види как дават жената за съпруга на друг. Малко бащи биха се съгласили да дадат дъщерите си на безимотен рицар.

— Хайде, Роджър, помогни ми. Скоро трябва да сме на път. Горя от нетърпение да видя жената, която Уйлям нарича ангел.

Гита прекрачи прага на стаята си и шумно затръшна вратата. Хвърли се на леглото и започна цветисто да ругае. Пълните й червени устни, възхвалявани толкова често от ухажорите, бълваха всички мръсни ругатни, които знаеше. Когато познатите псувни свършиха, започна да измисля нови. Както винаги, когато се отдаваше на такъв буен изблик на гняв, накрая произнесе ругатня, която й се стори смешна. Захихика, видя как вратата се отваря, и направи гримаса на братовчедка си Маргарет, която надникна предпазливо в стаята.

— Свърши ли? — Маргарет влезе бавно и остави вратата да хлопне зад гърба й.

— Аха. Току-що напсувах всеки жив мъж в кралството. После си помислих какво би станало, ако ругатните ми се сбъднат — изкиска се тя отново.