«Жупанът»

Владимир Халяма

Жупанът

В края на първата световна война и през следващите години в областта на Северна Словакия глиганите се бяха размножили, както от незапомнени времена. Те направиха много поразии. Щом някое стадо от дванадесет — петнадесет животни посетеше, та макар и за една нощ, дългите, тесни нивички в подножията на планините, разровеше картофите и изскубеше овеса, от реколтата не оставаше почти нищо. Когато глиганите не намереха храна в нивите, те се прехвърляха в планината за букови жълъди.

Така беше и в Орава. След прибирането на реколтата в околността Бабя хора се събраха много диви свине. Те живееха в добро разбирателство. Задружният живот не се харесваше само на старите глигани. Те предпочитаха самотата и живееха отделно. Вероятно не понасяха квиченето на глиганчетата и дребните свади, които са неизбежни за всяко по-голямо семейство.

Зимата премина. Беше края на април. Едрата дива свиня неспокойно обикаляше познатите й места, докато не намери едно тихо кътче дълбоко в планината. Там, далече от хората и пътищата, сред няколко гъсти дървета, чиито клони достигаха до земята, тя застла леговището си с вейки, листа и мъх и даде живот на шест малки.

В първите дни дивата свиня почти не се отделяше от малките. По-късно тя започна да ги напуска, но само за да се нахрани. Не трябваше да се отдалечава за дълго, защото зимата не беше милостива. Снегът се стопи още през март, земята се разпусна и храната се намираше лесно. Дивата свиня имаше достатъчно мляко и нейните рожби, нашарени със светли ивици, растяха като гъби след дъжд. Досега всяко от малките й — а тя беше отгледала не едно поколение — бозаеше само от една цицка. Но едно от тазгодишните глиганчета беше толкова лакомо и енергично, че след като изсмукваше млякото от своята цицка, изблъскваше някое от братчетата или сестричетата си и бозаеше от неговата. Такова нещо не й се бе случвало. Когато огледа по-добре своите глиганчета, тя забеляза, че едното е чувствително по-дълго и по-високо. Колкото повече растяха, толкова по-очевидна ставаше разликата. Тъй като в добавка глиганчето беше надарено със смелост, дързост и необикновена за възрастта му сила, ние ще го наричаме Силния.

Глиганчетата растяха и майка им постепенно ги запознаваше с околността и гората. Те привикваха със звуците, от които не трябваше да се страхуват, макар и да изглеждаха заплашителни, запомняха онези — едва доловими и отдалечени, — които можеха да означават опасност. Дивата свиня ги учеше да различават миризмите на коренчетата и билките. Веднъж, както търсеха храна, те се натъкнаха на следа с остра миризма, която не приличаше на миризмата на нито едно горско животно. Тогава майката стана много неспокойна. Глиганчетата почувстваха, че тази миризма е сигнал за голяма опасност, защото майката, която не се страхуваше от нищо в гората, бързо ги отведе далеч оттам — в безопасност. Скоро те се убедиха, че това е миризмата на човека, почти единствения техен враг. Когато се разхождаха из гората и видяха за първи път елен, глиганчетата изплашено се свиха в тревата. Но съдейки по поведението на майка си, която не обръщаше никакво внимание на елена и спокойно продължи пътя си, те разбраха, че това животно, което беше два пъти по-високо от майка им и чиято глава с разклонени рога будеше ужас, не е опасно за тях. За късо време опитът им ги научи, че опасността не зависи от големината и силата на животното.

Един ден дивата свиня се отправи за храна. Малките се бяха сгушили на куп и спяха. Майката се забави повече от обикновено и когато гладът ги събуди, вятърът понесе към тях миризма, каквато не бяха усещали дотогава. Те инстинктивно се скупчиха и наежиха четината си. След миг откриха близо до себе си неголямо жълто животно с дълга опашка. Това беше куче. То също ги забеляза. С пронизителен лай кучето се нахвърли върху глиганчетата, захапа за гърба едно от тях и го заразтърсва така силно, че то заквича от болка и страх. Останалите се разбягаха. За щастие майката беше наблизо и чу квиченето. Тя се втурна като хала, но кучето, което я забеляза навреме, успя да се спаси, защото беше старо и умееше ловко да криволичи. В противен случай разярената майка щеше да го настигне и да го разкъса. Така малките се запознаха с още една миризма, която дълго ги караше да треперят. Скоро те се научиха да правят разлика между кучешкия лай и гласа на сръндака, който въпреки че му приличаше, не беше опасен за тях. Този ден дивата свиня ги отведе навътре в планината и през следващите няколко дни те по-често сменяха леговището си.

Опитната майка беше добра, но строга учителка. Тя наказваше най-малкото непослушание и всеки опит за своеволие. Учеше ги самички да търсят храна. Водеше ги на паша само през нощта, и то отначало само в гората или храсталаците. Едва когато поотраснаха, започна да ги извежда и по планинските поляни, където те изравяха от земята много сладки личинки. Когато напускаше храсталака и излизаше на сечището, тя продължително се ослушваше и душеше — установяваше дали въздухът е чист и всичко е наред. Горко на глиганчето, което се осмелеше да изпревари майка си и да се опита да излезе на поляната или сечището, докато тя дебне. То дълго не забравяше този момент, защото дивата свиня наказваше веднага и безмилостно.

Краткото планинско лято беше към своя край. Задаваше се есента. Осветените от луната ниви изглеждаха като покрити с пъстър килим, в който преобладаваше тъмнозеленият цвят, нарушаван от проблясващи жълти ивици. Полето мамеше с аромата си, защото картофите доузряваха и овесът започваше да налива класове. Дивата свиня усещаше този аромат. Заедно с малките тя се отправи към лакомството, но не тръгна привечер, а късно през нощта. Още от гората започна да изследва околността. В края на гората спря, като дълго се ослушваше и душеше. Малките нетърпеливо чакаха сигнал, за да се спуснат към овеса, който беше пред тях и дразнеше празните им стомаси. За голяма изненада на гладниците майката се обърна и ги поведе по края на гората. Нещо й се беше сторило подозрително или нещо не й хареса, но какво, малките предусещаха само смътно. Двеста крачки по-надолу се намираше друга овесена нива, вклинена в гората, която я заобикаляше от три страни. Майката ги поведе натам. Тя се ослуша, подуши въздуха и продължи. А малките се втурнаха сред овеса и започнаха да пируват.

Измина известно време, през което се чуваше само доволно грухтене и мляскане, а после луната освети и тази овесена нива. Майката се поколеба, но скоро, след като изгрухтя и даде сигнал за тръгване, от едно дърво изтрещяха два изстрела и припламна огън. Глиганчетата мигом се скупчиха около майката, която със скок ги отведе в близката гора под защитата на тъмнината. Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от нивата, майката спря и малките се подредиха край нея. Едно от тях липсваше. Чакаха го, докато нейното чувствително ухо не долови човешки гласове сред овеса — тогава дивата свиня продължи, защото разбра, че глиганчето няма да дойде. Друго от малките й куцаше с левия преден крак. Беше Силния. Той получи своето първо кръщение с огън и олово. Имаше късмет, че единствената сачма, която го беше улучила, не счупи костта и не проникна надълбоко в тялото. Ако беше достигнала белите му дробове, щеше да предизвика вътрешен кръвоизлив и смърт. Тъй че кръщението му донесе само болезнено възпаление, което от калта за няколко дни се излекува. Глиганчето научи ново правило: пази се от светлината и нивите, дори да те примамват с такива вкусни неща, като картофите и овеса.

Водени от грижовната си, опитна майка, от инстинкта, усещанията и от собствения си опит, малките растяха и ставаха по-самостоятелни. Въпреки това те спазиха обичая на дивите свине и прекараха заедно с майка си цялата зима и пролетта чак до времето, когато майката даде живот на следващото поколение. Тогава се разделиха и заживяха отделно. Техен признат водач стана Силния.