«Хари»

Патриша Хайсмит

Хари

Хари, пор на неопределена възраст, може би на една или на две години, бе даден като награда на Ролан Льомоание, петнадесетгодишно момче. В това, че Ролан беше петнадесетгодишен, нямаше и съмнение. Правеше му удоволствие да казва на колко години е, защото смяташе, че между четиринадесет и петнадесет има голяма разлика. На четиринадесет години си още дете, а на петнадесет — вече започваш да възмъжаваш. Доставяше му удоволствие да слуша новия си плътен глас, а сутрин, докато миеше зъбите си — да се взира в огледалото с надеждата да забележи повече косми там, където би трябвало да има мустаци и бакенбарди. Обстойно се бръснеше със собствена самобръсначка, но само веднъж в седмицата, защото поникналият мъх върху лицето му доставяше по-голямо удоволствие, отколкото бръсненето.

В Париж съзряването му беше навлякло неприятности, поне така смяташе майка му. Започна да излиза с по-големи от него момчета и момичета и полицията го беше прибрала с още шестима младежи, всички около осемнадесетгодишни, като ги обвини в притежаване на марихуана. Твърде висок, Ролан можеше да мине за осемнадесетгодишен и често го правеше. Майка му толкова много се шокира от обвинението на полицията, че послуша съвета на своята майка, с която в случая бяха в пълно разбирателство, и се премести в къщата й край Орлеан. Майка му и баща му се разведоха, когато бе на пет години. С тях сега заминаха Брижит, готвачка и домашна прислужница, и Антоан, възрастният шофьор, който живееше със семейството още преди Ролан да се роди. Брижит и Антоан не бяха женени и живееха сами. Антоан беше на такава възраст, че служеше за посмешище на Ролан — останка от миналия век и при това още жива, която с неодобрение се мръщеше на сините му джинси, с които се явяваше на обяд, и на босите му крака, с които стъпваше по килимите и полирания под на Ла Сурс. Беше лято и Ролан се бе върнал от лицея Ламартин, намиращ се на осем километра от къщата, който бе посещавал през по-голямата част от последния срок, след като напуснаха Париж.

Животът на село бе започнал да го отегчава, до момента в който реши да придружи майка си до разсадника, за да изберат цветя за градината. Собственикът, любезен възрастен мъж с чувство за хумор, имаше пор; каза, че го е хванал, като бил на лов за зайци през почивните дни. Ролан бе очарован от пора в клетка, който се свиваше на толкова малко място, сякаш тялото му бе акордеон, а после изведнъж се стрелкаше в сеното, като изглеждаше три пъти по-дълъг. По тялото си имаше черни, светлокафяви и кремави петна и на Ролан му се струваше, че е нещо между плъх и катерица, извънредно игриво.

— Внимавай, хапе! — предупреди го собственикът, когато Ролан постави пръста си върху решетката на кафеза.

Порът го ухапа с острите си като игли зъби, но Ролан скри кървящия пръст в кърпичката си в джоба.

— Ще ми го продадете ли? Заедно с клетката?

— Защо? Да не ходиш на лов за зайци? — го попита собственикът и се засмя.

— Сто нови франка. Сто и петдесет — каза Ролан. Имаше ги в джоба.

На няколко метра от тях майка му се бе навела над камелиите.

— Е…

— Ще трябва да ми кажете какво яде.

— Разбира се, по малко трева. И кръв — добави човекът, като се приближи към Ролан. — Давай му от време на време сурово месо, защото е свикнал. Сено, за да го топли, като това. Сам си е направил прохода.

Порът се втурна към малкия тунел в сламата и се обърна така, че да се подава само живото му лице с клепнали миши уши и черни очи, извити докрай, което го правеше да изглежда замислен и малко тъжен. Ролан имаше чувството, че порът разбира разговора им и се надява да тръгне с него.

Той извади сто и петдесет франка.

— Достатъчно ли са и за клетката?

Собственикът погледна през рамо, като че ли очакваше майка му да се намеси.

— Ако хапе, подай му лук. След като е захапал лука, няма да те хапе.

Маргърет Льомоание остана изненадана и се ядоса, че Ролан бе купил пор.

— Трябва да държиш клетката в градината. Не бива да я внасяш вкъщи!

Антоан не каза нищо, само бледорозовото му лице доби още по-кисело изражение от обикновеното. Постави много вестници на задната седалка на ягуара, така че клетката да не се допира до кожената тапицерия.

След като се прибраха, Ролан взе лука от кухнята и излезе на поляната зад къщата, където бе оставил клетката. Бавно отвори вратичката, готов с лука, но порът, като се поколеба за миг, побегна на свобода. Спусна се към горичката, която растеше от едната страна на имението, и изчезна. Ролан се опита да запази спокойствие. Занесе клетката, както си беше отворена, до края на гората и после влезе в къщата откъм задната врата. Върху една дъска в кухнята лежеше точно това, което му трябваше — голям суров бифтек. Ролан отряза едно парче и бързо тръгна към гората.

Бавно навлезе с намерението да обиколи гората и да подмами пора обратно в клетката. Сигурно се бе покатерил на някое дърво. Ролан бе забелязал острите му нокти, когато порът се изправи в клетката още като бяха в разсадника.

Имаше нежни, розови длани, почти човешки, с малки възглавнички на всеки пръст и свободно движещ се палец. Изведнъж сърцето му подскочи: — само на няколко крачки от себе си видя пора, изправен в тревата, душещ. Бризът духаше към него и Ролан разбра, че бе надушил кръвта. Той се спря и протегна месото напред.

Повдигайки се внимателно, после напредвайки едва, порът се приближи, очите му се стрелкаха, като че ли се пазеше от възможни врагове. Изненада го бързината, с която порът захапа суровото месо със зъбите си и го издърпа. Задъвка, главата и врата му се движеха с конвулсии, докато свиваше гъвкавото си тяло, червеникаво-кафявата козина по гърба му се изправяше. Бифтекът беше погълнат, порът погледна с признание Ролан и за-облизва с розовото езиче лицето си.

Първият му подтик бе да се върне в кухнята за още. Но реши, че ще е по-добре да се отдалечи тихо, така че да не обезпокои пора.

— Почакай! Или ела с мен — му каза тихо, защото му се искаше да го върне обратно в клетката. Скоро щеше да се стъмни, не му се искаше да го изгуби.

Порът го последва до края на поляната и зачака. Ролан отиде до кухнята и отряза още месо, после внимателно гребна кръв от хартията под месото и я изсипа върху чинийката, като изнесе всичко това навън. Порът стоеше на мястото си, вдигнал едната си лапа в очакване. Доближи чинийката с месото, първо опита кръвта, после я излочи като коте млякото си. Ролан се засмя. Порът го погледна, облиза отново лицето си, стисна със зъби месото и го завлече в тревата, но като видя клетката, се отправи към нея.

Ролан остана много доволен. Изглежда, нямаше да има нужда от лука в джоба му. А и порът влезе в клетката по собствено желание. Ролан затвори вратичката.

— Ще ти викам Хари. Харесва ли ти това име? Хари.

Ролан учеше английски и знаеше, че Хари е умалително име на Хенри и че английската Hair¹ се произнася по същия начин, затова името му се струваше подходящо.

— Ела да ми видиш стаята! — И Ролан вдигна клетката.

Вкъщи се натъкна на Антоан, който слизаше по стълбите.

— Месьо Ролан, майка ви каза, че не иска това животно вкъщи — каза Антоан.

Ролан се изпъна. Не беше дете, за да го учи един слуга какво да прави.

— Да, Антоан. Но аз ще говоря с майка ми по въпроса — отвърна той с възможно най-дълбокия си глас.

Постави клетката на пода в средата на стаята и отиде в хола на телефона. Набра номера на най-добрия си приятел в Париж, но се наложи първо да говори с майка му, после се обади и Стефан.

— Имам нов приятел — каза Ролан, като се опитваше да говори с чужд акцент. — С големи нокти и пие кръв. Познай какъв е?

— М-м, вампир? — попита Стефан.

— Топло… Майка ми идва, затова не мога да говоря много — каза бързо Ролан. — Пор е. Името му е Хари. Кръвопиец! Убиец! Може би ще го доведа в Париж! Довиждане, Стефан!

Мадам Льомоание бе вече изкачила стълбите и се отправи към хола, при Ролан.

— Ролан, Антоан ми каза, че си донесъл това животно вкъщи. Говорихме, че ще можеш да го държиш само ако живее в градината.

— Но градинарят ме предупреди да внимавам да не настине, мамо, вечерно време е студено.

Майка му тръгна към стаята му. Ролан я последва.