«Мъжки времена»

Николай Хайтов

Мъжки времена

На ония години бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса — нож до нож. Два ли, три ли бяха, не ги помня, а ливорверът — ей тука, на кълката. Всички ме знаеха, че не си поплювам, та щом някой се наканеше да си краде жена — викаха мене. Жененето не ставаше тогава с кандърми — в ония мъжки времена.

Имах един комшия, харесал бе в Настан една жена, та ме веднъж извика той:

— Казвай какво ще искаш, за да я докараме до свадба!

— Дай — викам — на троица по 100 лева, 200 лева отделно за пиене, та всичко 500, и свадбата ти е готова.

Съгласи се и след някой ден отидохме в Настан. Трима нови хора влезнахме в селото и се позна. Казали на момата: „Тъй и тъй, ще те крадат!“ — и момата не излиза. Брат й заредил пушката: „Нека ми дойдат, рекъл, ще им сдупча тиквите!“ Бре, чакахме ден, чакахме два — не излиза.

На третия ден — аратличе имам едно в Настан, Шукри, дойде и ми рече: „Отидоха, кай, да орат в Блатнище. Стягай се!“ „Ами момата?“ „Момата, кай, отиде и тя.“ Още по-хубаво! Там е кър и няма кой да я спасява. Вярно, брат й не е лесен, но той е сам, а ние — трима.

Взехме вино, ракия и се отнесохме и ние към Блатнище. Ту в път, ту под път — прислонихме се до една воденица, под едни високи ели и зачакахме. Нивата — близо, вижда се как орат момата и братът. „Дайте, викам, да попием ракия, докато стане пладнина, тогава момата ще дойде да напои воловете и ще я хванем.“

Викам си тъй, ама друго се случи. Видяло ни някакво козарче, че се тулиме край нивата, възкачило се на една борика и вика, та червата си дере:

— Е-е-е-й, аго Шебане! (И оня викаха Шебан, както и мене.) Хора, вика, има в дерето, ще крадат сестра ти, хора има-а-а!

Викам на моите:

— Втасахме я! Хайде да излизаме!

Брат й, като ни видя, приготви се. Откачи брадвата от сливата, бутна сестра си зад него и се развика:

— Вървете си кой откъде е дошел, че майките ще ви разплача! — И взе да хвърля камъни въз нас да го не наближаваме. Той си хвърля, ние си вървим, вървим и му викам:

— Адаш, куртулисване от тая работа няма! Ако е за разплакване на майки — аз съм по-ербап! Пусни, викам, брадвата и си гледай работата, пък сестра ти ние на лошо място няма да я водим, ще я водим в град!

— Назад! — вика. — Ще ви пръсна тиквите!

Ония, моите аркадаше, стрепераха баджаците, ама я не спирам. Едната ми ръка на ножа, другата — на ливорвера. Викам:

— Ако е за трошене на тикви, сине майчин, хайде да ги трошим! — И са пуснах да го хвана, а пък той махна с балтията и щеше да ме е съсякъл, ако не подрипнах настрана, та ме закачи само в ръката, ей на това място, под лакътя. Съсече ми доламата и — до половина месото. Отмаля ми, значи, ръката, лявата ръка. Хванах го тогава с дясната за врата и с хващането го зарових в земята. Кораво бях тогава, яко и където хванех — не прощавах. Подлегнах го с коляното, пък със здравата ръка догребах едно дърво, та го бриснах по главата и му я обелих. Одрах му я отгоре, от върха до челото. Сетне му разпасах пояса, изправихме го до една борика и го вързах да не шава, а и раната вързахме с пояса, курдисахме го като с чалма. Тогава чак се огледахме и видяхме, че сестра му избягала. Докато ние сме се разправяли — фукнала — върви я гони. Ами сега? Викам на младоженика:

— Бе ти кьорав ли си бе, мамицата ти, къде са ти очите?

Нейсе, ровнахме насам-нататък и я хванахме в едни габри: легнало, закачулило се с фереджето — лежи си и мълчи. Рипнахме въз нея, рипна и тя и взе да се бори. Ние трима, тя — една и бая-бая ни развъртя. Но я хванахме за плитките и — клекна. Заведохме я на нивата при брат й, а пък той ни се моли.

— Пуснете ме — кай — да си вървя! Пуснете ме, че ми е лошо, не ме оставяйте тука да умирам на тая борика!

И ние взехме, че го пуснахме. Съжалихме го. Че като рече тоя мъж: дръжте ма, ноги — ако си вятър, стигни го. Забрави и орало, и сестра, и всичко. Резна се в дерето и се загуби.

— Хайде — викам на невестата — хайде сега, чоджум, да вървиш с нас да те направим ей на тоя апапин жена.

— На тоя ли, дето не си е още обрисал лигите? Птю-ю-ю-ю-ю! — и плю въз него. — Никогаш няма — кай — да стана негова жена!

Нахвърлихме се пак въз нея и я завлякохме нагоре въз баира, но тя не иска да върви. Имаше ситни плитки — половината й ги отмъкнахме, но тя се дърпа и не ще. Най-сетне я нарамихме кой за крак, кой за ръка — и я отнесохме в Джингов азмак тъй — наръки, наноги. Я бех краднало и други жени, ама такова женище не бех виждало: хем силно, хем инатин, развито и на кокал, и на снага, да не приказваме за ей тука, за отпред: такова нещо, агов, бесно, та буйно, да се не нагледаш и настишкаш.

Откъм гората възвихме към Грохотно. Очаквах брата й, като си отиде, да ни подгони и с други хора, та вместо по пътя за Дьовлен — обратно. Спряхме да я носим. Уморихме се. Взехме да я влачим, та шалварете й станаха като листница. По едно време младоженикът вика:

— Да я пуснем бе! Това е звяр, а не жена!

— Дръжте я, верицата ти! Искаш да я оставим, за да се каже сетне, че ни е надвила?

И пак надолу, надолу, та до Грохотенската река. Трябваше да минем реката, та сетне да възвием през Хамамбунар за Дьовлен. Да я минем, ама как? Реката придошла буйна, та мътна — ври! Има мост, ама е чак в селото, не е като за нас. Щем не щем, трябваше да я бъркаме. Ония помагачи, двамата, не се съгласиха с нас и се върнаха — видя им се реката страшна. Жената, и тя се тегли, и тя не ще сама да бърка в реката. Рекох тогава на младоженика:

— Хвърляй я на гръб!

Хубаво, ама тя висока, а пък той едвам до шията й стига, как да я „хвърли“? Викам му тогава:

— Клекни бе, клекни да те яхне!

Клекна той, ама тя пък не ще. Помъчих се да я бутна върху него, ама с една ръка — не мога. Вкопала ногите — не мърда! Взех тогава в ръката ножа и го впрях на гърдите й:

— Ей сегинка — викам — ще ти смукна кръвчицата! — Я понатискам ножа, тя се понавива, я впирам, тя се понавива, докато легна на гърба на младоженеца и той я поднесе към водата. Нямаше как — улови го за врата.

— Цепи! — викам му на оня. — И се не обръщай, яз ще я държа за краката!

Повърва оня, повървя и току се резна в някаква си дупка и се изгуби в мътнинето. С него — жената. Чорапите й само останаха в ръката. „Брех! Отиде — викам си — хубавата невестица!“ Жулнах се тогава във водата. Я съм дългач и плавам, водата ма не плаши, ама тая вода не е като вода, а мешано с камънак и дърво — страхотия! Едно се впряло в корема ми, друго та ударило в рамото, трето в ребрата се престъргало — себе си ли, другите ли да спасяваш? Хайде, с две ръце да бях, ами то с една! С една — с една: улових жената за ногата — със зъбите, не с ръка — с ръката хванах някакъв корен и по него — на брега. Два часа дума не можем да продумаме, сини-посинели — занемели! И тая работа на месечина става. Бъхтането с брата стана по пладнина, гоненето из гората, хващането на жената — докато да зайде слънце, а по месечина — другото.

Седяхме каквото седяхме.

— Ставайте — казвам — да вървим!

Пък тя, жената, вика:

— Оттука нагоре не отивам! По-добре удавете ме в реката!

Започвам с хубавко:

— Хайде мари, Емине, недей се впира! Хайде, докато те молим с хубаво!

Не, та не! Имам, кай, брат, разбойник в Драма, той с лири ще те накичи, ако му заръчам, пусни ме, за тоя не ща да се оженя, пусни ме!

Младоженецът, уплашен, седи и чака. Гледа ме в очите.

— Ставай — казах, — ще те оженим! Ето ти го юнака!

— Не ща ти юнака, пусни ме! Тука умирам, ала не мърдам!

Хванах ливорвера и го впрях в нея:

— Осем убийства имам, ти ще си, казвам, деветото! Осем убийства — ти деветото, ако не станеш ей сега и да вървиш!

Сепна се тая жена и стана. Вървяхме, вървяхме — зазори се. Гледам, преваляме Хамамбунар и слизаме низ Криво било за Дьовлен. Цяла нощ сме ходили с път и без път, по папратища и през шума, превъртели сме се като през дарак, та здраво парцалче не е останало. Хайде — ние си можем и без парцали и без гащи, ами нея как да я представим в града? Викам на младоженика: