«Чудно хубаво е да се завърнеш у дома»

Робърт Хайнлайн

Чудно хубаво е да се завърнеш у дома

— Побързай, Алън! Връщаме се у дома — на Земята! — сърцето й радостно биеше.

— Един момент!

Докато Алън оглеждаше празния апартамент, Джоу не я свърташе на едно място. Таксите за багаж по трасето Земя-Луна бяха твърде високи, за да си превозват покъщнината. Бяха продали всичко с изключение на чантата, която Алън носеше. Той я настигна доволен при асансьора. Изкачиха се на нивото на администрацията и се отправиха към врата с надпис „Жилищно настаняване Луна Сити“, а отдолу „Ана Стоун — управител.“

Мис Стоун прие ключовете от апартамента им с мрачно изражение.

— Мистър и мисис Макрей, значи наистина ни напускате?

Джоузефин се ядоса.

— Да не би да мислите, че сме си променили намерението?

Управителката сви рамене.

— Не. Още преди три години разбрах по вашите оплаквания, че ще се върнете на Земята.

— От моите оплак… мис Стоун, едва ли някой е бил по-търпелив от мен към невероятните неудобства в този развъдник за зайци. Вас лично не ви виня, но…

— Не се вживявай толкова, Джоу — успокои я съпругът й.

Джоузефин се изчерви.

— Извинете ме, мис Стоун!

— Няма нищо. Просто виждаме различно нещата. Аз съм тук от времето когато Луна Сити представляваше три херметически метални хангара, свързани помежду си с тунели, по които се пълзеше на колене. — Тя решително им протегна ръка. — Надявам се, че ще ви е приятно да се превърнете отново в „мармоти“. Искрено се надявам. Изправни двигатели, приятен полет и успешно приземяване!

— Мармоти, наистина! Само защото предпочитаме нашата родна планета, където човек може да поеме глътка свеж въздух — мърмореше Джоузефин в асансьора.

— И ти употребяваш този израз — заяви Алън.

— Но го употребявам за хора, които никога не са напускали Земята.

— Ние неведнъж сме казвали, че щеше да е добре да сме имали достатъчно разум никога да не сме я напускали. По душа ние сме „мармоти“, Джоу.

— Да, но… О, Алън, колко си противен. Това е най-щастливият ден в живота ми. Не се ли радваш, че си отиваме у дома? Кажи де!

— Разбира се, че се радвам. Ще бъде чудно хубаво да се върнем у дома! Езда, ски.

— И опера! Истинска, жива опера! Алън, ние просто ще трябва да прекараме една-две седмици в Манхатън, преди да отидем на село.

— Мислех, че искаш да почувствуваш дъждовни капки по лицето си.

— И това искам. Искам всичко това още сега и не мога да чакам. О, скъпи, това е все едно да излезеш от затвора — тя се притисна до него.

Когато асансьорът спря, той се освободи от прегръдката й.

— Недей плака.

— Алън, ти си звяр — рече замечтано тя. — Толкова съм щастлива.

Те спряха отново на реда на банковите гишета. Чиновникът от Нешънъл Сити Банк беше вече подготвил превода на сметките им.

— Отивате си у дома, а? Само подпишете тук и поставете печат. Завиждам ви. Лов, риболов.

— Предпочитам къпането в прибоя. И да плавам с яхта.

— Аз — каза Джоу — просто искам да виждам зелени дървета и синьо небе.

— Зная какво имате предвид — кимна чиновникът. — Всичко това е отдавна минало и твърде далечно. Е, приятно прекарване. Три месеца ли ви е отпуската или шест?

— Няма да се връщаме — заяви решително Алън.

— Така ли? — чиновникът побутна документите към него и безизразно добави: — Тогава на добър час!

— Благодарим.

Те се изкачиха до най-близкото до повърхността ниво и стъпиха на обиколния плъзгащ се тротоар по посока към космодрума. В една точка тунелът на тротоара пресичаше повърхността и се превръщаше в херметически затворен хангар. Един панорамен прозорец откъм запад гледаше към повърхността на Луната и отвъд хълмовете, към Земята.

При вида на Земята, величествена и зелена, и пищна на фона на черното лунно небе и ярките немигащи звезди, от очите на Джоу бликнаха сълзи. Родната Земя, тази красива планета, беше нейна! Алън погледна по-нехайно на тази гледка, но отбеляза местоположението на Гринуич. Линията на изгрева току-що бе докоснала Южна Америка. Трябва да беше около осем и двадесет. По-добре да побързат.

Те слязоха от плъзгащия се тротоар и попаднаха в прегръдките на приятелите си, дошли да ги изпратят.

— Хей, къде скитосвате? „Гном“ излита след седем минути.

— Но ние няма да пътуваме с него — отвърна Макрей. — Не, господа.

— Какво? Няма ли да пътувате? Променихте ли си намеренията?

— Не му обръщай внимание, Джек — засмя се Джоузефин. — Ще заминем с експреса. Имаме резервации. Така че разполагаме с още двадесет минути.

— Виж ти! Двойка богати туристи, а?

— Добавката за експреса не е толкова голяма, а не ми се искаше да правя две смени и да прекарам цяла седмица в Космоса, когато можем да си пристигнем у дома за два дни. — Тя важно потри с ръка разголения си кръст.

— Тя не понася свободния полет, Джек — обясни съпруга й.

— И аз съм същият. Бях неразположен по време на цялото пътуване насам. Все пак си мисля, че няма да ти прилошее, Джоу. Вече си привикнала към лунното притегляне.

— Може би — съгласи се тя. — Но има голяма разлика между 1/6 „g“ и безтегловност.

— Джоузефин Макрей, да не би да възнамеряваш да рискуваш живота си и да летиш с кораб, задвижван с атомна енергия? — намеси се жената на Джек Крейл.

— Защо не, мила? Ти нали работиш в атомна лаборатория?

— Хм. В лабораторията вземаме предпазни мерки. Търговската комисия изобщо не трябваше да разрешава експресите. Може и да съм старомодна, но аз ще се върна по начина, по който дойдох — през Втора Космическа и Сюпра Ню Йорк, с добрите стари и сигурни ракети с течно гориво.

— Не се опитвай да я плашиш, Ема — възрази Крейл. — Техническите дефекти са вече отстранени от тези кораби.

— Това не ме успокоява. Аз…

— Няма значение — прекъсна я Алън. — Въпросът е решен и ние все пак трябва да стигнем до площадката за излитане. Сбогом на всички. Благодарим за изпращането. Беше чудесно, че другарувахме. Ако се връщате в родния край — обадете се.

— Сбогом, деца! Сбогом, Джоу! Сбогом, Алън! Поздравете от мен Бродуей! Сбогом и обезателно пишете. Сбогом! Сбогом и на добър час!

Те показаха билетите си, влязоха в шлюза и се качиха в совалката, обслужваща Лийпорт и площадката за излитане на експреса.

— Дръжте се здраво! — извика през рамо операторът на совалката.

Алън и Джоу бързо се настаниха в креслата. Шлюзът се отвори. В тунела пред тях нямаше въздух. Пет минути по-късно те се бяха отдалечили на двадесет мили отвъд хълмовете, защитаващи похлупака на Луна Сити от радиоактивното излъчване на експресните кораби.

На борда на „Ястреб“ те разделиха купето си с едно мисионерско семейство. Преподобният д-р Симънс се чувствуваше задължен да обясни защо си бе позволил това разточителство.

— Заради детето — каза им той, докато жена му привързваше момиченцето в малката кушетка за ускорение, прикрепена като носилка между техните кресла. — Тъй като никога не е била в Космоса, не посмяхме да рискуваме да се разболее от дългото пътуване.

Предупредителният сигнал накара всички да затегнат предпазните колани. Джоу почувствува, че сърцето й ще изхвръкне от вълнение. „Най-после… ето го дългоочакваният миг!“

Двигателите заработиха на пълна мощност и ускорението ги притисна в креслата. Джоу не предполагаше, че може да се чувствува толкова тежка. Беше по-лошо, много по-лошо, отколкото на идване! Докато траеше ускорението, бебето плака от ужас и притеснение.