«Луната е наставница сурова»

Робърт Хайнлайн

Луната е наставница сурова

Книга първа

Умник и половина

1

Гледам аз в „Лунная правда“¹, че Съветът на Луна Сити приел на първо четене законопроект, според който търговците на хранителни стоки, упражняващи дейността си в райони с поддържано от градските власти налягане, подлежат на проучване, издаване на разрешителни, проверки — и трябва да плащат данък. Гледам също, че тази вечер ще имат масово сборище „Синовете на революцията“, за да си подхвърлят лафове.

Моят старец ме научи на две неща: „Опичай си собствената работа“ и „Винаги цепи картите“. Политиката никога не ме е блазнила. Но в понеделник, 13 май 2075 година, гостувах в изчислителната зала на Комплекса на Лунната управа при компютърния шеф Майк, а другите машинки нещо си шепнеха. Майк не бе официално име. Нарекох го на Майкрофт Холмс, измъквайки го от разказ, който доктор Уотсън² написал за него, преди да е основана IBM. Този литературен тип все седи и мисли, а пък Майк точно това правеше. Той беше умник и половина, най-схватливият компютър, с когото някога бихте могли да се запознаете.

Не бе най-бързият. „Бел Лабз“ в Буенос Айрес, долу на Земята, има мозъче десетина пъти по-малко и отвръща почти преди да го попитате нещо. Но пука ли ви дали ще получите отговор за микросекунда вместо милисекунда, щом е правилен?

Не че Майк непременно би ви дал верен отговор. Не беше съвсем честен.

Когато го инсталираха на Луната, той представляваше чистичък мозък с гъвкава логика: „Високоизбирателен, логически, многооценъчен контрольор³, модел IV, модификация L“ — ХОЛМС ЧЕТИРИ. Изчисляваше балистични траектории за безпилотни товарачи и управляваше техния катапулт. Това му създаваше работа през по-малко от един процент от времето, а Лунната управа не понасяше ленивци. Непрекъснато прикачваха към него хардуер: разни кутии от типа „решение-действие“, за да надзирава други компютри, банка след банка допълнителна памет, още банки с асоциативни мрежи, още цял сандък с дванадесет цифрени случайни числа… Човешкият мозък съдържа около десет на десета степен неврони. Някъде към третата година Майк разполагаше поне с един път и половина по толкова невристори. И се пробуди.

Няма да се препирам дали машината действително може да бъде жива, нито пък дали наистина притежава самосъзнание. Нима вирусът го има? Нет. Ами стридата? Съмнявам се. Котката? Почти сигурно. Човекът? Не знам при вас как е, товарищ, но при мен то е налице. Някъде по еволюционната спирала от макромолекулата до човешкия разум и самосъзнанието е припълзяло вътре. Психолозите смятат, че когато някой мозък се сдобие с определени много висок брой асоциативни вериги, промяната става от само себе си. Не виждам какво значение има дали тези вериги са белтъчини или от платина.

(Душа ли? Кучето носи ли душа? А нещо да кажете за хлебарката?)

Помня, че и преди допълненията Майк беше проектиран да дава хипотетични отговори, основани на недостатъчни данни, както го правите и вие. Това означават онези части от паспорта му — високоизбирателен, многооценъчен. Ако ви е по-удобно да си представяте как компютърът подхвърля случайни числа из въздуха и превключва разни съответстващи им контури: моля.

По туй време Майк имаше аудио-визуални схеми, допълващи всичките му четящи, печатащи и решаващо-активни кутии, и можеше да разбира не само класическото програмиране, а и логлан, и английски. Също така умееше да възприема други езици и да изготвя технически преводи. Освен това четеше безспир. Но по-сигурно бе да го инструктиране на логлан. Многозначителността на английския даваше на избирателните му схеми твърде голяма свобода.

Майк поемаше все нови и нови задължения. През май 2075 година, освен че контролираше трафика и катапулта на корабите-роботи и осигуряваше балистични указания и/или управление за пилотираните от хора екипажи, той отговаряше за телефонната система по цялата Луна, за аудио-видеовръзката със Земята, занимаваше се с въздуха, водата, температурата, влажността и отпадъците в Луна Сити, Нови Ленинград и още няколко по-дребни зайчарника (ала не и в Л-Хонконг), водеше сметките и щатовете на Лунната управа, а под наем вършеше същото и за множество фирми и банки.

Някои логически системи получават нервни припадъци. Претоварени телефонни централи се държат като уплашени дечица. Майк не се разстройваше, дори разви чувство за хумор. Недодялано. Ако беше човек, нямаше да посмеете да се наведете в негово присъствие. Освен да ви плесне по задника, би могъл тайно да ви разглоби леглото или да ви сипе прашец за сърбеж в скафандъра.

Но понеже му липсваше възможност да се занимава с това, компютърът си правеше кефа с фалшиви отговори с разкривена логика или пък си позволяваше шегички като издаване на чек за някакъв чистач в офиса на Управата в луна Сити за сумата 10 000 000 000 000 000 185,15 управленски долара. Само последните пет цифри бяха правилни. Беше едно велико, голямо, твърде бързо порасло чаровно хлапе. Е, как да не го сриташ?

Забърка я през първата седмица на май и аз трябваше да оправям батака. Бях частник на договор, а не на щат при Лунната управа. Нали разбирате… или може би не — времената са други. В лошото старо „някога“ мнозина от апапите си излежаваха годинките, после продължаваха да бачкат на същото място и примираха от радост, че вече получават и пари за това. Но аз бях роден свободен.

Има разлика. Един мой дядо бил докаран тук горе от Йоханесбург за въоръжено насилие и работа без разрешително, друг го вдигнали за подривна дейност след Войната на подгизналите кьорфишеци. Майката на майка ми твърдеше, че дошла с младоженски кораб, обаче съм гледал архиви — вербувана е от Корпуса на мира (недоброволно), а това означава точно каквото си мислите: някои младежки прегрешения, присъщи на жени. Принадлежала към ранен кланов брак (Каменната банда) и деляла шестима съпрузи с друга дама, та самоличността на маминия татко си остава под въпрос. Ала често ставало така и аз съм предоволен от деденцето, което ми е избрала. Бабата по бащина линия била родена близо до Самарканд, осъдена на превъзпитание в лагера „Октябрьская революция“ и после „сама“ се записала да участва в колонизацията на Луната.

Моят старец разправяше, че сме имали къде повече изтъкнати предци — една обесили като вещица в Салем, прадядо на n-та степен свършил с потрошени кости на колелото заради пиратство, друга пък била на първия кораб за Ботническия залив.

Гордея се с родословието си и макар да правех сделки с Надзирателя, никога не бих минал на заплата при него. Навярно разликата изглежда дребна, защото станах прислужник на Майк от деня, в който го разопаковаха. Но за мен имаше значение. Можех да хвърля инструмента и да им река да вървят на майната си.

Пък и като частник на договор вадех повечко пари от някой плъх на служба при Управата. Малко бяхме компютърджиите. Колцина от нас, лунатиците⁴, можеха да слязат на Земята и да останат достатъчно дълго извън болницата, за да ходят на компютърно училище? И то ако не хвърлят топа.

Ще ви кажа един. Аз. Бях долу два пъти, веднъж за три месеца, другия — за четири, и си изкарах училището. Това обаче означаваше изнурителни тренировки, упражнения в центрофуга, носене на тежести дори в леглото, а пък на Земята не поемах никакви рискове, никога не бързах, никога не се катерех по стълби, нищо, което да ми претовари сърцето. Жени? Дори не си помислях; при онова гравитационно поле не ми беше трудно.

Но болшинството лунатици въобще не са и опитвали да напускат Скалата⁵: много е рисковано за всяко човече, стояло на Луната повече от няколко седмици. Компютърджиите, пратени да монтират Майк, бяха с краткосрочни договори и извънредни премии, за да си свършат работата бързичко, преди необратимите физиологични промени да ги заклещят на четиристотин хиляди километра от дома.

Ала въпреки двете пътувания за обучение не бях от най-печените компютърджии, висшата математика не ми е по силите. Нито съм истински електронен инженер, нито физик. Може и да не бях най-добрият микромашинен монтьор на Луната и без никакво съмнение не бях киберпсихолог.