«Линията на живота»

Робърт Хайнлайн

Линията на живота

Председателят гръмко приканваше с чукчето към ред. Дюдюкането и воят постепенно замряха, щом неколцина самозвани въдворители на реда принудиха някои буйни глави да седнат. Ораторът, застанал на трибуната до председателя, сякаш не забелязваше безредието. Ироничното му, леко дръзко изражение бе невъзмутимо. Председателят се обърна към него и му заговори с глас, в който напираха гняв и досада.

— Д-р Пиниро — на думата „доктор“ той леко наблегна, — трябва да ви се извиня за непристойното избухване по време на вашето изказване. Изненадан съм, че моите колеги могат да забравят дотам чувството си за лично достойнство, присъщо на хората на науката, та да прекъснат оратор, независимо… — той замълча и присви устни… — независимо от степента на предизвикателството.

Пиниро открито се засмя — усмивка, която в известен смисъл бе явно оскърбление. Председателят видимо овладя гнева си, и продължи:

— Желая заседанието да приключи при благоприличие и порядък. Искам да завършите изказването си. Въпреки това трябва да ви помоля да се въздържате и да не обиждате нашата интелигентност с идеи, за които всеки образован човек знае, че са измислици. Моля, придържайте се към своето откритие — ако наистина сте направили такова.

Пиниро разпери пълните си бели ръце, чиито длани бяха обърнати надолу.

— Как бих могъл да втълпя някаква нова идея в главите ви, ако първом не премахна вашите заблуди?

Слушателите се развълнуваха и зароптаха. Някой от дъното на залата извика:

— Изхвърлете този шарлатанин! Достатъчно го слушахме!

Председателят заудря с чукчето си.

— Господа! Моля ви! — После се обърна към Пиниро: — Трябва ли да ви напомням, че вие не сте член на тази институция и че не сме ви канили?

— Така ли? Струва ми се, че си спомням за някаква покана, написана върху бланка на академията?

Председателят прехапа долната си устна, преди да отговори.

— Истина е. Лично аз написах поканата. Ала това бе по молба на един от попечителите — прекрасен човек с обществено чувство, но не и учен, нито пък член на академията.

Пиниро се усмихна с дразнещата си усмивка.

— Така ли? Трябваше да се досетя. Касае се навярно за стария Бидуел от Обединеното застрахователно дружество. И той е поискал неговите дресирани тюлени да ме изобличат в мошеничество, нали така? Защото, ако аз мога да предскажа някому деня на собствената му смърт, никой няма да купува миличките му застрахователни полици. Но как ще ме изобличите, ако първо не ме изслушате? Дори да допуснем, че ще ви стигне акълът да ме разберете! Ха! Изпратил чакали да разкъсат лъв.

Пиниро хладнокръвно им обърна гръб. Ропотът на тълпата се усили и придоби гневни нотки. Напразно председателят крещеше за ред. От първата редица се надигна някаква фигура.

— Господин председателю!

Председателят се улови за тази възможност и се провикна:

— Господа! Има думата д-р Ван Райнсмит.

Врявата стихна.

Докторът се окашля, приглади перчема на разкошната си бяла коса и пъхна ръка в страничния джоб на добре ушитите си панталони. Сякаш щеше да държи реч в женско дружество.

— Господин председателю, колеги, членове на академията на науките, нека проявим търпимост. Дори убиецът има право на последна дума, преди законът да наложи своята дан. Нима ние ще постъпим по-недостойно? Макар и човешкият разум да е сигурен в присъдата? Считам, че д-р Пиниро заслужава цялото внимание, което тази августейша институция дължи на всеки колега, който не е член на академията, макар и… — той леко кимна по посока на Пиниро… — да не ни е известен университетът, където той е получил своята научна степен. Ако това, което има да ни каже, е измама — то не може да ни навреди. Ако това, което има да ни каже, е истина — ние трябва да го узнаем. — Топлият му школуван глас се лееше ласкав и успокояващ. — А ако обноските на уважаемия доктор ни се сторят мъничко недодялани за нашия вкус, трябва да имаме предвид, че докторът може би произхожда от място или обществена среда, където на тези дреболии не се държи толкова педантично. И така, нашият добър приятел и благодетел ни помоли да изслушаме този човек и внимателно да преценим същността на неговото откритие. Нека сторим това с достойнство и благоприличие.

Той седна на мястото си сред буря от ръкопляскания, съзнавайки ясно, че е утвърдил славата си на духовен вожд. Утре вестниците отново щяха да споменават здравия разум и ярката личност на „най-благородния ректор на американски университет“. Кой знае? Може би старият Бидуел щеше най-сетне да направи онова дарение за плувния басейн?

Когато ръкоплясканията стихнаха, председателят се обърна към мястото, където с ведро лице, прихванал с ръце заобленото си коремче, седеше причинителят на суматохата.

— Ще продължите ли, д-р Пиниро?

— Защо да продължавам?

Председателят сви рамене.

— Нали дойдохте с такава цел.

Пиниро се изправи.

— Истина е. Съвършена истина. Ала не сглупих ли, като дойдох? Има ли тук един човек с непредубедено съзнание, който може да погледне голата истина в очите, без да се изчерви? Мисля, че няма. Дори този толкова приятен господин, който ви помоли да ме изслушате, вече ме е преценил и осъдил. Той търси реда, не истината. Да допуснем, че истината противостои на реда, тогава ще я приеме ли той? А вие? Мисля, че не. И все пак, ако не говоря, вие ще спечелите мача служебно. Незначителният човечец вън на улицата ще си помисли, че вие, незначителните хорица, сте ме изобличили мен, Пиниро, като лъжец и мошеник. А това не отговаря на моите планове и затова ще говоря.

Ще повторя своето откритие. Казано на прост език, аз изобретих техника, с която определям колко ще живее даден човек. Мога да ви дам предварителен списък на актьорския състав за представлението на „Ангела на смъртта“. Мога да ви кажа кога костеливата дама с косата ще потропа на вашата врата. Само за пет минути с моя апарат мога да кажа на всекиго от вас колко още песъчинки са останали в пясъчния му часовник.

Той замълча и скръсти ръце на гърдите си. Известно време никой не проговори. Публиката стана неспокойна. Накрая се намеси председателят.

— Не сте свършили още, нали, д-р Пиниро?

— Какво има повече за казване?

— Не сте ни обяснили как действува вашето откритие.

Веждите на Пиниро се стрелнаха нагоре.

— Предлагате да дам на децата плодовете на своя труд, за да си играят с тях. Това, приятелю, са опасни познания. Пазя ги за човека, който ги разбира за самия себе си. — Той се потупа по гърдите.

— А как можем ние да узнаем дали зад безумните ви твърдения наистина се крие нещо?

— Много просто. Изпращате комисия, пред която да демонстрирам откритието си. Ако успея — добре. Признавате го и му давате гласност. Ако не успея — ще бъда опозорен и ще се извиня. Дори аз, Пиниро, ще се извиня.

В дъното на залата се изправи слаб човек с приведени рамене. Председателят на заседанието му даде думата и той заговори:

— Господин председателю, как може уважаемият доктор да предлага сериозно подобен начин на действие? Или той смята, че ние ще чакаме двадесет-тридесет години, за да умре някой, и така да докаже твърденията си?

Пиниро пренебрегна председателя и отговори направо:

— Пфу! Каква глупост! Толкова ли сте невежа по статистика, та не знаете, че във всяка голяма група има поне един човек, който ще умре в най-близко бъдеще? Правя ви следното предложение: позволете ми да изследвам всеки един от вас тук, в залата, и аз ще назова човека, който ще умре в следващите две седмици, да, както и деня и часа на неговата смърт. — Той огледа свирепо залата. — Приемате ли?

Още един от присъствуващите стана на крака — внушителен мъж, който наблягаше на всяка сричка.

— Аз например не мога да се съглася с подобен експеримент. Като медицинско лице забелязах с прискърбие явните признаци на сериозни сърдечни заболявания при много от нашите по-възрастни колеги. Ако д-р Пиниро познава тези симптоми, а той сигурно ги познава, и ако подбере за своя жертва един от тези колеги, избраният човек навярно ще умре, защото му е дошло времето без значение дали автоматичният пясъчен часовник на уважаемия доктор работи успешно или не.

Друг от присъствуващите го подкрепи незабавно.