«Космически жокей»

Робърт Хайнлайн

Космически жокей

Тъкмо когато тръгваха, телефонът го повика по име.

— Не се обаждай — замоли го тя. — Ще изтървем началото на представлението.

— Кой се обажда? — извика той. Екранът светна — той позна Олга Пиърс, а зад гърба й — канцеларията на „Транс-Лунарен Транзит“ в Колорадо Спрингс.

— Викаме мистър Пембъртън. Викаме… О, ето те, Джейк. Ще летиш. Полет 27, Сюпра Ню Йорк до Космическа станция. Ще изпратя хеликоптер да те вземе след двадесет минути.

— Как така? — запротестира той. — Аз съм четвърти в списъка на повикване.

— Беше четвърти. Сега си резервен щурман на Хикс, а той току-що бе отхвърлен на психопрегледа.

— Хикс да пропадне на психопрегледа? Това е смешно.

— Случва се и на най-добрите, приятелю. Бъди готов. Довиждане засега.

Жена му превръщаше в безформен възел дантелената си кърпичка от шестнадесет долара.

— Джейк, това е нелепо. В продължение на три месеца съм те виждала толкова, колкото да не забравя как изглеждаш.

— Съжалявам, скъпа. Заведи Хелън на представлението.

— О, Джейк, представлението изобщо не ме интересува. Исках да те заведа някъде, където поне веднъж да не могат да те намерят.

— Щяха да ме извикат в театъра.

— О, не! Аз изтрих записа, който бе оставил.

— Филис! Да не би да искаш да ме уволнят?

— Не ме гледай така! — тя изчака с надеждата, че той ще заговори, като съжаляваше за излишното разногласие и недоумяваше как да му каже, че нейната собствена раздразнителност е породена не от разочарование, а от разяждащото я безпокойство за неговата безопасност всеки път, когато той излиташе в космоса.

Тя продължи отчаяно: