«Космически жокей»

Робърт Хайнлайн

Космически жокей

Тъкмо когато тръгваха, телефонът го повика по име.

— Не се обаждай — замоли го тя. — Ще изтървем началото на представлението.

— Кой се обажда? — извика той. Екранът светна — той позна Олга Пиърс, а зад гърба й — канцеларията на „Транс-Лунарен Транзит“ в Колорадо Спрингс.

— Викаме мистър Пембъртън. Викаме… О, ето те, Джейк. Ще летиш. Полет 27, Сюпра Ню Йорк до Космическа станция. Ще изпратя хеликоптер да те вземе след двадесет минути.

— Как така? — запротестира той. — Аз съм четвърти в списъка на повикване.

— Беше четвърти. Сега си резервен щурман на Хикс, а той току-що бе отхвърлен на психопрегледа.

— Хикс да пропадне на психопрегледа? Това е смешно.

— Случва се и на най-добрите, приятелю. Бъди готов. Довиждане засега.

Жена му превръщаше в безформен възел дантелената си кърпичка от шестнадесет долара.

— Джейк, това е нелепо. В продължение на три месеца съм те виждала толкова, колкото да не забравя как изглеждаш.

— Съжалявам, скъпа. Заведи Хелън на представлението.

— О, Джейк, представлението изобщо не ме интересува. Исках да те заведа някъде, където поне веднъж да не могат да те намерят.

— Щяха да ме извикат в театъра.

— О, не! Аз изтрих записа, който бе оставил.

— Филис! Да не би да искаш да ме уволнят?

— Не ме гледай така! — тя изчака с надеждата, че той ще заговори, като съжаляваше за излишното разногласие и недоумяваше как да му каже, че нейната собствена раздразнителност е породена не от разочарование, а от разяждащото я безпокойство за неговата безопасност всеки път, когато той излиташе в космоса.

Тя продължи отчаяно:

— Не си длъжен да вземаш този полет, скъпи. Досега престоят ти на Земята е под определеното време. Умолявам те, Джейк.

Той започна да си съблича смокинга.

— Казвал съм ти хиляди пъти: един щурман не получава назначение на редовна линия, ако си играе на космически адвокат с устава. Да изтриеш моя запис с координатите ми — защо го направи, Филис? Искаш да престана да летя ли?

— Не, скъпи, но си помислих, че само този път…

— Когато ми предложат полет, аз го вземам. — Той излезе наежено от стаята.

Върна се след десет минути, облечен подходящо за космоса и очевидно в добро настроение — свиркаше си с уста. „… посетителят повика Кейси в четири и половина — той целуна своята…“ Спря, когато видя физиономията й и стисна устни.

— Къде ми е работният комбинезон?

— Ще ти го донеса. Да ти приготвя ли нещо за ядене?

— Знаеш, че не мога да понасям голямото ускорение с пълен стомах. И защо да губя тридесет долара, качвайки на борда един допълнителен фунт?

Така, както беше облечен — с къси панталони, фланелка, сандали и чантичка на колана — той вече бе готов за премията за това, че теглото му бе около петдесет фунта по-малко от разрешеното. Тя понечи да му каже, че могат да си позволят глобата, равняваща се на теглото на сандвич и чаша кафе, но това щеше да стане още една вероятна причина за недоразумение.

Никой от двамата не каза нищо до кацането на таксито върху покрива. Той я целуна за сбогом и й предложи да не го изпраща. Тя се подчини — докато не чу хеликоптера да излита. После излезе, изкачи се на покрива и се загледа в него, докато не го изгуби от погледа си.

Пътуващите хора страдат от липсата на пряка линия Земя — Луна, но за да се извърши този преход от четвърт милион мили — истинско изпитание на нервите, са потребни три вида ракетни кораба и две космически станции, и то поради единствената сериозна причина: пари.

Комисията по търговията бе определила таксите за сегашния триетапен рейс от тук до Луната да възлизат на тридесет долара за фунт тегло. Дали пряката линия щеше да е по-евтина? Ако един космически кораб е проектиран да излита от Земята, като каца в безвъздушно пространство на Луната, да се завръща и да каца в атмосфера, той ще е дотолкова претрупан с тежки специални съоръжения, които ще се използват само веднъж по време на рейса, че не би могло да се получи печалба дори при хиляда долара за фунт! Представете да се съчетаят в едно ферибот, подземен влак и експресен асансьор…

Ето защо за осъществяването на знаменития рейс от Земята до нашата сателитна станция Сюпра Ню Йорк, компанията „Транс-Лунарен Транзит“ използва ракети, пригодени за катапултиране и снабдени с криле за кацане при завръщане на Земята. За продължителния среден етап от Станцията до мястото, където Втора Космическа станция кръжи около Луната, са необходими удобства — но не и приспособления за кацане. „Летящият холандец“ и „Филип Нолън“ никога не кацат — те дори бяха монтирани в космоса и приличат на крилатите ракети от типа на „Небесен елф“ и „Светулка“, колкото спален вагон на парашут.

Корабите „Лунен прилеп“ и „Гном“ бяха подходящи само за прехода от Втора Космическа станция до Луна… безкрили, подобни на пашкул хамаци за понасяне на ускорението и спирането и с ограничено управление за огромните им реактивни двигатели.

Не е необходимо местата за прехвърляне да са нещо повече от снабдени с климатични инсталации резервоари. Втора Космическа станция, разбира се, си е цял един град заради полетите от Марс и Венера, но дори и в наши дни Сюпра Ню Йорк си остава твърде изостанало място, което едва ли представлява нещо повече от пункт за зареждане с гориво и ресторант чакалня. Едва през последните пет години бяха направени съоръженията за осигуряване на центробежна сила от 1 „g“ за удобство на пътниците с чувствителни стомаси.

Пембъртън измери теглото си в канцеларията на космодрума, после забърза към мястото, където „Небесен елф“ стоеше завързан в катапулта. Той съблече работния си комбинезон, потрепера, докато го подаваше на портиера, и влезе вътре. Отиде при хамака си за ускорение и заспа — пътуването до Сюпра Ню Йорк не беше негова грижа — неговата специалност бе Далечният космос.

Събуди се при задвижването на катапулта и изопващото нервите изстрелване от площадката „Пайкс Пийк“. Когато „Небесен елф“ премина в свободен полет, устремявайки се право нагоре, Пембъртън затаи дъх — ако ракетните двигатели откажат да се включат, щурманът на полета Земя — Космос трябва да се опита да извърши безмоторно летене и да свали кораба на Земята с помощта на крилете.

Двигателите се включиха. Джейк отново заспа.

Когато „Небесен елф“ се скачи със Сюпра Ню Йорк, Пембъртън отиде до звездната щурманска зала на станцията. Зарадва се, като видя Шорти Уайнстайн, дежурния програмист. Джейк имаше доверие в изчисленията на Шорти — хубаво е, когато твоят кораб, твоите пътници и собствената ти кожа зависят от това. За да бъде щурман, Пембъртън трябваше да бъде математик над средното ниво — собствените му ограничени способности го караха да цени високо гения на онези, които изчисляваха орбитите.

— Привет на току-що пристигналия щурман Пембъртън, страшилището на космическите друмища! — Уайнстайн му връчи лист хартия.

Джейк погледна листа и видимо се смая.

— Хей, Шорти… допуснал си грешка.

— Ха? Невъзможно. Мейбъл не може да сгреши — Уайнстайн посочи към гигантския компютър за космическа навигация, заемащ цялата отсрещна стена.

— Ти си допуснал грешка. Дал си ми твърде лесен начин за ориентиране — Вега, Антарес и Регул. Ти толкова много улесняваш щурмана, че твоята гилдия ще те изключи.

Уайнстайн го погледна свенливо, но доволно.

— Виждам, че през следващите седемнадесет часа не ми престои полет. Можех да взема сутрешния кораб. — Мислите на Джейк се върнаха към Филис.

— От Обединените нации отложиха сутрешния рейс.

Пембъртън сви рамене.

— Е, ако заспя, повикай ме три часа преди полета.

— Добре. Касетата ти ще бъде готова.