«Далила и космическият строител»

Робърт Хайнлайн

Далила и космическият строител

Истина е, имахме неприятности при построяването на Първа Космическа станция, ала неприятностите идваха от хората.

Не че построяването на станция, разположена на двадесет и две хиляди мили в открития космос, е лесна работа. Това беше строителен подвиг, по-голям от построяването на Панамския канал или египетските пирамиди, или дори от построяването на реактора в Съскуихана. Но я построи Тайни Ларсен — а щом Тайни се залови с някой проект, смятай го за построен.

За пръв път срещнах Тайни, когато играеше защитник в един полупрофесионален отбор и същевременно следваше в Технологическия институт „Опънхаймър“. Оттогава, докато завърши, през лятото работеше при мен. Той остана в строителството и накрая аз отидох да работя при него.

Тайни не би се заловил за строеж, ако не е одобрил проекта. Проектът на Станцията включваше такива трудни операции, че за изпълнението им бяха потребни шестръки маймуни, а не възрастни мъже в космически костюми. Тайни откриваше подобни „бисери“ и нито един тон материал не заминаваше за космоса, преди той да одобри подробните спецификации на проекта и чертежите.

Ала ние страдахме не от друго, а от хората. Тук-там имахме по някой женен мъж — останалите бяха буйни момци, привлечени от високото възнаграждение и приключенията. Някои бяха разжалвани космонавти. Други — специалисти като например електротехници и инструменталчици. Почти половината бяха тежководолази, свикнали да работят облечени в скафандри. Имаше работници за подземни операции — и строители, и заварчици, и корабни механици, и двама циркови акробати.

Уволнихме четирима души за това, че се бяха явили пияни на работа. Тайни по-скоро би счупил ръка на труп, отколкото да задържи уволнен. Това, което ни тревожеше обаче, бе откъде вземат пиенето. Оказа се, че като използвал вакуума наоколо, един корабен механик бе измайсторил студен дестилатор за варене на ракия. Той правеше водка от картофи, задигнати от продоволствения склад. Не ми се искаше да го пусна, но се оказа голям дявол.

Тъй като се намирахме в стационарна орбита и всяко нещо е в безтегловност и се носи из въздуха, човек би си помислил, че е невъзможно да се играе на зарове. Но един радист на име Питърс измислил някакво приспособление да управлява стоманените зарове и магнитното поле. И тъй като бе премахнал и елемента късмет, ние го уволнихме.

Възнамерявахме да го върнем със следващия товарен кораб „Халф Мун“. Намирах се в канцеларията на Тайни, когато корабът включи двигателите, за да синхронизира орбитата си с нашата. Тайни доплува до илюминатора.

— Изпрати да повикат Питърс, тате — рече той. — И му кажи да вдига котва. Кой е заместникът му?

— Някой си Г. Брукс Макнай — отвърнах аз.

От кораба хвърлиха въже. Тайни каза:

— Не ми се вярва да са синхронизирали орбитата. — Той позвъни до центъра за свръзка, за да провери дали корабът се движи спрямо Станцията. Отговорът не го задоволи и той им нареди да се свържат с „Халф Мун“.

Тайни изчака, докато телевизионният екран показа командира на ракетния кораб.

— Добро утро, капитане. Защо ни хвърлихте въже?

— За товар, естествено. Докарайте тук вашите безделници. Искам да излетя, преди да влезем в сянката.

Всеки ден Станцията преминаваше в продължение на около час и четвърт през сянката на Земята — работехме на две смени по единадесет часа и така избягвахме периода на затъмнение, за да спестим използването на осветителните съоръжения и отопляеми костюми.

Тайни поклати глава.

— Няма да стане, докато не синхронизирате курса и скоростта си с нас.

— Но аз съм синхронизиран!

— По моите уреди не е според изискванията.

— Имай милост, Тайни! Нямам достатъчно гориво за маневриране. Ако трябва да въртя целия този кораб, за да направя някаква си малка поправка заради няколко жалки тона товар, толкова много ще закъснея, че ще се наложи да кацам на второстепенна площадка. Дори може би ще трябва да се приземя като самолет.

В онези дни всички кораби имаха криле за кацане.

— Виж какво, капитане — отсече Тайни, — единствената цел на твоето идване тук е да синхронизираш орбитите за същите тези няколко жалки тона товар. Не ми пука дали в Литъл Америка ще кацнеш и на корем. Първият товар тук бе прехвърлен най-грижливо в синхронна орбита и аз се старая да бъде същото и с всеки следващ товар. Хайде вкарай товарния си фургон в правия път.

— Разбрано, шефе — рече с официален тон капитан Шийлдс.

— Не се сърди, Дан — каза меко Тайни. — Между другото, нали караш пътник за мен?

— О да, точно така — лицето на Шийлдс цъфна в усмивка.

— Виж, задръж го на борда, докато разтоварим. Може би все още можем да изпреварим сянката.

— Добре, добре! В края на краищата, защо трябва да ти създавам допълнителни грижи? — шкиперът прекъсна връзката, оставяйки в недоумения моя шеф.

Нямахме време да умуваме над думите му. Шийлдс включи двигателите за секунда-две, префуча с кораба си в кръг и бързо застана неподвижно редом с нас — въпреки мърморенето си употреби много малко гориво. Събрах всички, които можах, и успяхме да разтоварим, преди да навлезем в сянката на Земята. Безтегловността е невероятно преимущество при работа с товари — изпразнихме търбуха на „Халф Мун“, и при това на ръка, за петдесет и четири минути.

Товарът включваше заредени кислородни резервоари и алуминиеви огледала за предпазните екрани, панели за външна облицовка от типа сандвич — листове титаниева сплав с пълнеж от пеностъкло и хандъци с реактивни двигатели, които да завъртят жилищните помещения. Щом измъкнахме целия товар и го напъхахме в нашия товарен ръкав, аз върнах по него и хората — не бих позволил никому да работи без въже на открито, независимо колко добре се чувствуваше той в космоса. След това се обадих на Шийлдс да изпрати пътника и да отблъсква.

Дребничкият момък излезе от шлюза и обхвана корабното въже. Като се държеше така, сякаш бе свикнал с космоса, той намести крака и тръгна право по опнатото въже, докато куката му за скачване се люлееше празна. Побързах да се върна и му дадох знак да ме последва. Тайни, новодошлият и аз пристигнахме заедно при люковете.

Освен обичайния товарен люк ние разполагахме с три капсули. Те побираха човек в космически костюм, като оставяха само малко място за въздух и се движеха автоматично. Спестяваха много време при застъпването на смените. Аз се вмъкнах в средната, Тайни, естествено, използва голямата. Новакът без колебание се вмъкна в малката.

Влязохме в канцеларията на Тайни. Тайни отхлаби ремъците и отметна назад шлема си.

— Е, Макнай — рече той, — драго ми е, че сте при нас.

Новият радист отвори шлема си. Чух нисък, приятен глас да отговаря:

— Благодаря.

Опулих се, но нищо не казах. От мястото си успях да видя, че радистът носи панделка в косата си.

Помислих си, че Тайни ще експлодира. Не му трябваше да вижда панделката — с вдигнат шлем бе ясно, че новият „мъж“ е толкова женствен, колкото Венера Милоска. Тайни изломоти нещо, после се освободи от ремъците и се понесе към илюминатора.

— Тате — изкрещя той. — Обади се в центъра за свръзка. Спрете този кораб!

Ала „Халф Мун“ вече се бе превърнал в огнена топка в далечината. Тайни бе зашеметен.

— Тате — рече той. — Кой друг знае за това?

— Доколкото ми е известно, никой.

Той се позамисли.

— Ще трябва да я скрием. Това е то — ще я държим под ключ, докато пристигне следващият кораб. — Той не я удостои с поглед.

— За какво, по дяволите, говорите? — гласът на Макнай звучеше по-пискливо и вече не беше така приятен.

Тайни погледна кръвнишки.

— За вас, ето за какво! Каква сте вие — „заек“?

— Не ставайте глупав! Аз съм Г. Б. Макнай, електронен инженер. Документите ми не са ли у вас?

Тайни се обърна към мен.

— Тате, това е твоя грешка. Как по дя… извинете ме, мис. Как си допуснал да ти изпратят жена? Не прочете ли поне предварителната докладна за нея?