«Дългата вахта»

Робърт Хайнлайн

Дългата вахта

1

„От Лунна база излетяха девет кораба. Щом се озоваха в космоса, осем от тях се наредиха около най-малкия, като образуваха куб. Те запазиха тази фигура през целия път до Земята.

На най-малкия кораб се виждаха адмиралски отличителни знаци — въпреки това на борда му нямаше жива душа. Той дори не бе и пътнически кораб, а спомагателен кораб-робот, предназначен за радиоактивни товари. Този път той превозваше само един оловен ковчег и гайгеров брояч, който не преставаше да пиука.“

Из уводната статия „След десет години“, филм 38, 17 юни 2009, Архив на в. „Ню Йорк Таймс“

Джони Дейлкуист пусна дим към гайгеровия брояч. Усмихна се кисело и отново опита. Цялото му тяло бе вече радиоактивно. Дори дъхът му, димът от неговата цигара можеше да накара гайгеровия брояч да запиука.

Откога се намираше тук? На Луната времето не е от значение. Два дни? Три? Седмица? Мислите му се втурнаха назад — последното запечатало се ясно в паметта му събитие беше, когато Комендантът бе изпратил да го повикат веднага след закуска…

— Лейтенант Дейлкуист се явява по заповед на Коменданта.

Полковник Тауърс вдигна поглед.

— А, Джон Езра. Седнете, Джони. Цигара?

Джони седна озадачен, но поласкан. Той уважаваше полковник Тауърс заради неговия блясък, способността му да властвува и заради воинската му слава. Джони нямаше слава на воин. Той бе произведен в чин при защитата на докторската си дисертация по ядрена физика и понастоящем бе младши офицер в бойната ракетна част към Лунната база.

На полковника му се искаше да разговарят за политика — Джони изпадна в недоумение. Накрая Тауърс стигна до същността на въпроса — беше опасно (така го каза) да се остави контролът върху света в ръцете на политици — властта трябва да се държи от научно подбрана група. Накратко — от Патрула.

Джони бе по-скоро объркан, отколкото шокиран. Като абстрактна идея твърдението на Тауърс звучеше правдоподобно. Обществото на народите се бе разпаднало и слязло от сцената — какво би попречило и на Организацията на обединените нации да се разтури и по този начин да се стигне до нова световна война.

— А вие знаете колко страшна би била подобна война, Джони.

Джони се съгласи. Тауърс рече, че се радва, задето Джони е разбрал същността на въпроса. Старшият офицер в ракетната част би могъл и сам да се справи с работата, но е по-добре да са налице и двамата специалисти.

Джони рязко потрепна.

— Вие наистина ли ще предприемете нещо в тази насока? — Беше си помислил, че Комендантът само така си говори.

Тауърс се усмихна.

— Ние не сме политици — не сме от онези, които само говорят. Ние действуваме.

Джони подсвирна.

— Кога започва това нещо?

Тауърс натисна леко едно копче. Джони се слиса, като чу собствения си глас, после разпозна, че записаният разговор се бе провел в столовата на младшите офицери. Политически спор, припомни си той, който бе зарязал… и добре бе направил! Но това, че е бил шпиониран, го подразни.

Тауърс изключи записа.

— Ние започнахме да действуваме — каза той. — Знаем кой е благонадежден и кой не е. Да вземем Кели… — Той махна с ръка към високоговорителя. — Кели е политически неблагонадежден. Вие забелязахте ли, че го няма на закуска?

— Помислих, че е на вахта.

— Вахтите на Кели свършиха. О, успокойте се — нищо лошо не му се е случило.

Джони се замисли.

— Аз в кой списък съм? — попита той. — На благонадеждните или на неблагонадеждните?

— След вашето име има поставена въпросителна. Аз обаче твърдях от самото начало, че на вас може да се разчита. — Той се усмихна закачливо. — Няма да ме изкарате лъжец, нали, Джони?

Дейлкуист не отговори. Тауърс каза рязко:

— Хайде сега. Какво е мнението ви по този въпрос? Говорете!

— Ами ако питате мен, това е твърде голям залък за вашата уста. Макар и да е вярно, че Лунната база контролира Земята, но самата Лунна база е удобен прицел за един кораб. Една ракета и… край!

Тауърс взе бланка за радиограма и му я подаде — тя гласеше: „ПРИБРАХ ЧИСТОТО ТИ ПРАНЕ — ЗАК.“

— Това означава, че всяка бойна глава на борда на „Тригве Лай“ е извадена от строя. Получих рапорти от всеки кораб, за който имаме основание да се тревожим. — Той се изправи. — Размислете добре и елате при мен след обяда. Майор Морган се нуждае незабавно от вашата помощ, за да смените контролните честоти на ракетите.

— Контролните честоти ли?

— Естествено. Не искаме ракетите да направят засечка, преди да достигнат целта си.

— Какво? Нали казахте, че идеята е да се предотврати войната?

Тауърс подмина този въпрос.

— Няма да има война — само психологически опит, едно-две маловажни градчета. Леко кръвопускане, за да избегнем всеобщата война. Проста аритметика.

Той постави ръка на рамото на Джони.

— Вие не сте гнуслив или няма да сте офицер в ракетна част. Мислете за това като за хирургическа операция. И помислете за семейството си.

Джони Дейлкуист мислеше за семейството си.

— Моля ви, сър, искам да се срещна с командуващия.

Тауърс се навъси.

— Комодорът отсъствува. Както знаете, замествам го аз. Елате пак при мен — след обяда.

Комодорът наистина отсъствуваше. Комодорът беше мъртъв. Ала Джони не знаеше това.

Дейлкуист се върна в столовата, купи си цигари, седна и запали. Стана, смачка угарката и се отправи към западния шлюз на Базата. Там се пъхна в космическия си костюм и отиде при дежурния по шлюз.

— Отвори ми, Смити.

Морският пехотинец изглеждаше изненадан.

— Нямам право да пускам никого на повърхността без нареждане от полковник Тауърс, сър. Не сте ли известен?

— О, да! Дайте ми дневника си. — Дейлкуист го взе, написа си разрешение и го подписа: „по разпореждане на полковник Тауърс“. — Най-добре се обадете на коменданта и проверете — добави той.

Дежурният по шлюз го прочете и напъха дневника в джоба си.

— О, не, лейтенанте. Вашата дума е достатъчна.

— Не обичате да безпокоите коменданта, а? Не ви упреквам. — Той влезе, затвори люка и зачака да бъде изсмукан въздухът.

Като излезе на лунната повърхност, той замижа от светлината и забърза към края на релсовия път за ракетните площадки. Там стоеше вагонетка. Вмъкна се в нея, смъкна капака и натисна копчето за тръгване. Вагонетката се стрелна към възвишенията, гмурна се в един тунел и излезе на площадка, осеяна с метални ракети, като свещи върху торта. После бързо се мушна във втори тунел през други възвишения. Усети как стомахът му се сви от намаляването на скоростта и вагонетката спря при подземния арсенал за бойни глави.

Щом Дейлкуист излезе от вагонетката, той включи своя радиотелефон. Облеченият в космически костюм караул на входа застана за проверка.

— Добро утро, Лопец — поздрави Дейлкуист и мина край него на път към люка. Отвори го.

Караулът му даде знак да се отдръпне.

— Хей! Никой не може да влиза без заповед от Коменданта. — Той премести автоматичната си пушка, бръкна в чантичката си и извади някакъв лист. — Четете, лейтенанте.

Дейлкуист махна с ръка към листа.

— Лично аз съм я писал тази заповед. Четете я вие — изтълкували сте я погрешно.

— Не разбирам как, лейтенанте.