«Реквием»

Робърт Хайнлайн

Реквием

На висок хълм в Самоа има един гроб. На паметната плоча са изсечени следните думи:

Под звездния небесен храм

изкопайте ми гроба, положете ме там.

Щастливо живях и щастливо умрях,

и в гроба да легна сам пожелах.

Издълбайте ми само тези слова:

„Тук лежи той — бе копнял за това.

У дома е морякът — от морето се върна.

И ловецът у дома от хълма се завърна.“

Тези редове ги има на още едно място — надраскани неграмотно върху етикет за превоз на стока, откъснат от контейнер със сгъстен въздух и прикован към земята с нож.

Не беше кой знае какъв панаир. Конните надбягвания не обещаваха много силни усещания, макар че няколко състезатели претендираха за родство с безсмъртния Дан Пач. Палатките и сергиите с евтини стоки едва покриваха цирковата площадка и амбулантните търговци изглеждаха обезсърчени.

Шофьорът на Д. Д. Хариман не виждаше никаква причина за спиране. Очакваха ги в Канзас Сити за съвещание на директорите, тоест очакваха Хариман. Шофьорът си имаше лични съображения да бърза — съображения, свързани с нощното общество на Осемнадесета улица. Шефът обаче не само че спря, но и тръгна да обикаля.

Сигнални корабни флагове и арка от корабно платно оформяха входа към просторно оградено място отвъд състезателната писта. Червени и златни букви съобщаваха:

Насам към ЛУННИЯ КОРАБ !!!!!

Вижте го в действителен полет!

Открити показни полети два пъти дневно!

Корабът е от типа, използван от първия човек, стигнал до ЛУНАТА !!!

ВИЕ СЪЩО можете да се повозите на него!!! — 50 долара.

Едно девет-десетгодишно момче се въртеше около входа и се взираше в афишите.

— Иска ли ти се да видиш кораба, синко?

Очите на момчето засияха.

— Ах, господине. Как да не ми се иска!

— И на мен ми се иска. Хайде! — Хариман плати един долар за два розови билета, които им даваха право да влязат в ограденото място и да разгледат лунния кораб. Момчето грабна своя билет и побягна напред с простодушието на младостта. Хариман огледа внимателно ниските овални контури на яйцевидното тяло. Той забеляза с професионално око, че корабът е от модела с единичен двигател с частично управление. Втренчи поглед през очилата си в името „Кеър Фрий“, изрисувано със златни букви върху яркочервената боя на корпуса. Плати още четвърт долар, за да влезе в щурманската кабина.

Когато очите му свикнаха с мрака, породен от противолъчевите филтри на илюминаторите, той ги впери любящо в ключовете на таблото и полукръглите скали на уредите над тях. Всяка ненагледна дреболия си беше на мястото. Той ги познаваше… бяха се врязали в паметта му.

Докато стоеше унесен в мисли пред командното табло и приятното усещане проникваше през тялото му, щурманът влезе и го докосна по рамото.

— Извинете, господине. Трябва да отдадем въжетата за полета.

— А? — Хариман се сепна, после погледна влезлия. Красив дявол с хубава глава и яки мишци — с дързък поглед и похотлива уста, но с решително вирната брадичка. — О, извинете ме, капитане.

— Няма нищо.

— О, как да ви кажа, капитан…

— Макинтайър.

— Капитан Макинтайър, бихте ли взели пътник за този полет? — Възрастният човек се наклони нетърпеливо към него.

— Ами да, щом желаете. Елате с мен. — Той въведе Хариман в една барака с надпис „Канцелария“, която се намираше близо до портала. — Пътник за преглед, докторе.

Хариман изглеждаше стъписан, но разреши на лекаря да шари със стетоскопа си по мършавите му гърди и да пристегне около ръката му гумираната лента. Не след дълго той я откопча, погледна Макинтайър и поклати глава.

— Безнадеждно ли е положението, докторе?

— Точно така, капитане.

Хариман гледаше ту единия, ту другия.

— Сърцето ми е в ред… това е само от вълнение.

Веждите на лекаря се стрелнаха нагоре.

— Така ли? Но не е само сърцето ви — на вашата възраст костите са крехки, твърде крехки, за да се решите на излитане.

— Съжалявам, господине — добави щурманът, — но Областното панаирно сдружение плаща на този лекар, за да следи да не излитам с някой, който може да пострада от ускорението.

Раменете на стария човек се отпуснаха отчаяно.

— Така и очаквах.

— Съжалявам, господине — Макинтайър се обърна да си върви, но Хариман го последва.

— Извинете, капитане…

— Да?

— Ще можете ли с вашия, ъъ, механик да вечеряте с мен след полета?

Щурманът го изгледа насмешливо.

— Не виждам причина да ви откажа. Благодаря.

— Капитан Макинтайър, трудно ми е да разбера как човек би могъл да се откаже от линията Земя-Луна?

Пържено пиле и горещи хлебчета в едно сепаре в най-добрия хотел, който предлагаше градчето Бътлър, коняк „Хенеси“ три звезди и пура „Корона“ — пурите „Корона“ бяха създали дружеска атмосфера, в която тримата мъже можеха да разговарят непринудено.

— Ами, работата там не ми допадна.

— Оо, не му ги приказвай такива, Мак. Дяволски добре ти е известно, че теб те хвана точка „Г“ от устава — докато говореше, механикът на Макинтайър си сипа още един коняк.

Макинтайър се навъси.

— Добре де, какво толкова, като съм пийвал по някоя чашка? Можех да преодолея това, но ми беше дошъл до гуша проклетият строг устав. А ти кой си, че да дрънкаш? Контрабандист!

— Разбира се, че ще правя контрабанда. Кой би устоял на всички тези красиви камъни, които направо плачат да ги занесеш на Земята? Веднъж имах диамант, голям колкото… Но ако не бяха ме хванали, тази вечер щях да съм в Луна Сити. И ти също, пиян самохвалецо… и момчетата щяха да ни черпят, а момичетата да ни се усмихват и да ни правят предложения… — той похлупи лице и тихичко заплака.

Макинтайър го разтърси.

— Той е пиян.

— Няма значение — успокои го с жест Хариман. — Кажи ми, наистина ли си доволен, че вече не летиш по тази линия?

Макинтайър прехапа устни.

— Не съм — той, разбира се, е прав. Само дето ги хвалят толкова тези представления из малките градове. Летим с тая вехтория нагоре-надолу из долината на Мисисипи, по волята на всеки глупак, спим в туристически къмпинги и ядем в долнопробни заведения. През половината от времето шерифът иска да наложи запор върху кораба, през другата половина Дружеството за предотвратяване на това или онова издава някаква забрана да летим. Не е живот за космонавт.

— Ще ви бъде ли от полза да се върнете на Луната?

— Ами… Да. Не бих могъл да се върна на линията Земя-Луна, но ако бях в Луна Сити, бих могъл да се захвана да превозвам руда за Компанията — те винаги имат недостиг от ракетни щурмани за тази цел и няма да обърнат внимание на досието ми. А ако не си пъхам носа в мръсни работи, могат дори да ме върнат на линията, след време.

Хариман си играеше с лъжицата, после вдигна поглед.

— Склонни ли сте, млади господа, да приемете едно делово предложение?

— Може би. Какво е то?

— Вие ли сте собственици на „Кеър Фрий“?

— Да. Точно така, ние двамата с Чарли — пречат ни само две ипотеки върху него. За какво ви интересува кораба?

— Искам да го наема… за да ме закарате с Чарли до Луната.