«Пътят на славата»

Робърт Хайнлайн

Пътят на славата

Глава първа

Зная едно място, където няма смог, нито има проблеми с паркирането, не съществува демографски взрив… нито студена война, няма водородни бомби, няма платени телевизионни реклами… няма конференции на високо равнище, няма чужда помощ, няма неплатени данъци… нито данък общ доход. Климатът е такъв, за какъвто претендират във Флорида и Калифорния (но какъвто нямат), земята е прелестна, хората са дружелюбни и гостоприемни, жените са красиви и проявяват невероятна готовност.

Бих могъл да се върна там. Бих могъл…

Беше предизборна година, през която ни засипваха с обичайните популистки лозунги: „Онова, което ще направи той, аз ще го направя по-добре“. Бях двайсет и една годишен и не знаех за коя партия да гласувам.

Вместо да гласувам, телефонирах в наборната комисия и поисках да ми изпратят повиквателна.

Съпротивлявах се на военната повинност по начина, по който омарът се съпротивлява на кипящата вода: това може да е звездният му час, но изборът не е негов. И все пак аз обичам страната си. Да, наистина я обичам, въпреки че в училище ни надуваха главите, че патриотизмът вече е архаизъм. Един от моите прапрадядовци беше загинал при Гетсбург¹, а баща ми е участвувал в онзи дълъг поход от Инчон², поради което ми беше трудно да възприема тази нова антипатриотична идея. Ревностно я отричах… докато не ми лепнаха „слаб“ по обществени науки, след което престанах да споря и така успях да избутам курса.

Ала не си промених мнението само и само да се докарам пред онези учители, които бъкел не разбираха от военна музика.

Вие от моето поколение ли сте? Ако не сте, запитвали ли сте се, как се случи така, че сме толкова объркани? И не ни ли считате за „малолетни правонарушители“?

Бих могъл да напиша книга, братлета! Ще отбележа само един основен факт: след като години наред си правил всичко, за да изтриеш от съзнанието на едно момче патриотизма, не очаквай то да се зарадва, когато получи известие: „ЧЕСТИТО! С настоящето ви съобщаваме, че сте одобрен за встъпване в редовете на Въоръжените сили на Съединените щати…“

Говорят за „загубено поколение“! Чел съм за носителите № 1 на следвоенния джазов дух — Фитцджералд и Хемингуей и така нататък — и ме поразява факта, че единственото, от което всички са се тревожели тогава, е било съдържанието на метилов алкохол в контрабандните напитки. Те са били галеници на съдбата… и за какво толкова са пискали?

Вярно че по-късно щяха да дойдат Хитлер и депресията. Но те не са го знаели. Затова пък ние си имахме Хрушчов и водородната бомба и, разбира се, го знаехме.

Ние обаче не бяхме „загубено поколение“. Бяхме нещо по-лошо; бяхме „спасено поколение“. Никакви битници. Мошениците сред нас никога не са достигали повече от няколко стотин на няколко милиона. О, ние говорехме за джайв³ и слушахме стерилна стерео музика, оспорвахме класацията на Плейбой за джазовите изпълнители, но не се отнасяхме към всичко това толкова сериозно, колкото си заслужаваше. Ние четяхме Селинджър и Керуак, служехме си с език, който шокираше родителите ни и се обличахме (само понякога) като битници. Но не смятахме, че барабаните бонго⁴ и една брада могат да се сравняват с добра банкова сметка. Не, не бяхме бунтари. Бяхме конформисти като армейски глисти. „Сигурност“ беше нашият скрит девиз.

Повечето ни девизи бяха неизказани, но въпреки това ние ги следвахме така неотклонно, както новороденото пате се стреми към водата. „Не се бий в градската зала.“ „Вземи го, докато още си струва да се вземе.“ „Не се оставяй да те хванат.“ Все възвишени цели, велики морални ценности, обединени от основния девиз: „Сигурност“. Непрекъснатото преуспяване (принос на моето поколение към американската мечта) беше основано на сигурността; тя правеше съботната вечер по-малко скучна. Ако си достатъчно амбициозен и непрекъснато преуспяваш, ще успееш да елиминираш конкуренцията. Ала и ние си имахме своите амбиции. Йес, сър! Да се изплъзнеш от наборната комисия и да завършиш колеж. Да се ожениш, да направиш дете на жена си и с помощта на двете фамилии да запазиш статуквото си на студент, който не подлежи на задължителна военна служба. Да се наредиш на някоя служба, която се цени високо от наборната комисия, например във фирма за производство на ракети. Още по-добре ще е, ако защитиш дисертация, стига родителите ти да могат да ти осигурят необходимата издръжка. После да направиш още едно дете и вече да си абсолютно сигурен, че никога няма да попаднеш в наборните списъци. Освен това докторската степен е нещо като синдикална карта за повишение, за по-добро заплащане, за по-голяма пенсия. След бременната съпруга и състоятелните родители най-голяма сигурност дава категорията „непригоден 4-та степен“. В това отношение много добра работа вършат спуканите тъпанчета, но най-добра си остава алергията. Един мой съсед имаше ужасна астма, която продължи до двадесет и шестия му рожден ден. Честна дума — човекът си беше алергичен към наборни комисии. Едно друго решение беше да убедиш армейския психиатър че си по-подходящ за Държавния департамент, отколкото за армията. Повече от половината от моето поколение бяха „негодни за военна служба“.

Това не ме изненадва. Виждал съм една стара картина, изобразяваща хора, пътуващи с шейна през гъста гора, преследвани от глутница вълци. От време на време хората от шейната хващат някой по-слаб от групата и го хвърлят на вълците. Точно това представлява и военната служба — няма значение дали ще я наричате „военна повинност“, дали ще я украсявате с организации за развлечение на военнослужещите и „пенсии за ветераните“… по същество тя си остава хвърляне на дребни рибки на вълците, докато шефовете продължават целенасочено да се стремят към печеленето на пари… за гараж с три коли, плувен басейн и привилегии при пенсиониране, гарантиращи им сигурност и защита.

Аз не съм по-голям моралист от теб, самият аз също се стремях към такъв гараж с три коли.

Моите родители обаче не можеха да ме издържат да завърша колеж. Пастрокът беше уорънт-офицер⁵ от Военновъздушните сили и със заплатата си едва успяваше да ни изхрани и да купи обувки на собствените си деца. Когато беше прехвърлен в Германия, точно тогава бях в предпоследния клас на гимназията, бях поканен да се пренеса при сестрата на баща ми и нейния мъж. Двамата с пастрока ми се почувствахме облекчени.

Там не бях по-добре финансово, тъй като моят чичо издържаше първата си съпруга — в съответствие със законодателството в Калифорния, което третираше чичо ми точно както законодателството в щата Алабама отпреди Гражданската война третираше селскостопанските работници. Но аз получавах 35 долара месечно като „оцелял близък на издръжка на починал ветеран“. (Не „сирак от войната“, което е друг казус и се обезпечава по-добре). Майка ми беше сигурна, че баща ми е починал от раните си, но администрацията на ветераните беше на друго мнение, така че аз бях просто „оцелял близък на издръжка“.

Тридесет и пет долара месечно не можеха да запушат пробитата от мен дупка в семейния бюджет на чичо ми, така че от само себе си се разбираше, че когато завърша, ще трябва сам да се издържам. Най-простият начин беше да постъпя на задължителна военна служба… Но моят план беше друг. Играех добре футбол и през последната година в гимназията завърших спортния сезон в „Калифорния синтръл валей“ с репутацията на бърз играч със счупен нос. Следващата есен постъпих в местния щатски колеж на длъжност „метач на гимназията“.

Месечната ми заплата беше с 10 долара повече от онази пенсия, плюс учебната такса.

Не можех да му видя края, но планът ми беше ясен: да се държа със зъби и нокти и да завърша инженерство. Да се отърва от военната служба и да избягна брака. След завършване да заема такава служба, която да Ме отърве от „военната повинност“. Да спестя пари и да завърша право, защото, когато бях в Хоумстед, Флорида, един учител обясни, че докато инженерите правят пари, големите пари и шефските места се падат на юристите. Ето защо се канех да изпълня плана си. Йес, сър! Да бъда като герой на Хорацио Алжер. Исках още в началото да запиша право, но в колежа нямаше такава специалност.