«Космическият език (Мистичните учения на суфиите)»

Хазрат Инаят Хан

Космическият език

Мистичните учения на суфиите

Встъпление

Такава голяма чест е смирено да се поднесе встъпление към това издание, в което история, мистицизъм, философия, религиозна символика и музикално разбиране се преплитат красноречиво. Мистичната наука за вибрациите, която лежи в основата на всички езици, на цялата музика, дори в самото творение, често не е била илюстрирана с думи, но само тя пробужда съзнание в сърцата на всички читатели: ученик или учител, музикант или познавач на музиката.

Хазрат Инаят Хан е роден в индийския град Барода в 1882 г. Бил известен в цяла Индия като певец, несравним майстор на вина и предан възродител на класическата музика на Индия. Бил е и първият, възползвал се от учебник по музика и започнал да учи по него — учебник, съчинен от неговия дядо Маула Бакши, изобретил първата система за нотен запис на индийска музика.

През 1910 г. Хазрат Инаят Хан бил поканен да изнесе първите концерти на индийска музика на Запад: първо в Америка, а след това в Париж. Сред неговите познати бил Клод Дебюси, на когото подарил мелодии, които могат да бъдат проследени в някои от симфоничните произведения на композитора.

През 1913 г. Хазрат Инаят Хан заминал за Русия, където се запознал със Сергей Толстой, син на знаменития романист граф Лев Толстой и композитора Александър Скрябин, на когото също подарил мелодии и някои от тях, в частност „Танц на Афганската сабя“, Скрябин впоследствие използвал в едно от своите симфонични произведения. По време на пребиваването си в Москва Хазрат Инаят Хан обсъжда със Скрябин създаването на симфония, която нарекли „Мистерия“ и която впоследствие била написана от композитора под вдъхновението на запознаването с понятията на мистицизма. В Москва се родила и Нуруниса — най-голямата дъщеря на Хазрат Инаят Хан (по-късно наградена с Британския георгиевски кръст и Френския кръст на войната), тя се родила в къщата срещу Великопетровския манастир, няколко месеца преди началото на Първата Световна война.

Зад тази страница на историята основно достижение на Учителя след 1914 г. е организирането на голямо движение, събиращо суфийски братя и сестри под духовния флаг за любов, хармония и красота. В същността на това безпрецедентно движение стои идеалът за достигане на духовна свобода, уникалното разкриване на философския секрет и тайнственост за благото на цялото човечество, пълно освобождение на религиозното и езотеричното знание от църковните догми и псевдо-духовната власт, като с това допринася за нов подход към духовността, нямащ нито кастови, нито вероизповеденчески различия.

Суфиското послание, което Хазрат Инаят Хан е донесъл на света, може да се сравни с космическа симфония на любовта, хармонията и красотата, пробуждаща сърцето на търсещия пътя на истината. Красотата на мелодичната песен настройва човека към мистичното разбиране на Любовта, Любящия и Възлюбения и разкриват магическата сила и мистика на звука.

Тази мистерия поднася на тялото, сърцето и душата целителна сила, особено тогава, когато настройвайки се към абстрактните идеи, човек достига медитативните сфери, където фините вибрации на невидимия свят и недоловимия звук стават духовно вдъхновение, познато на мъдреците от всички времена като неизказано Слово.

Хазрат Инаят Хан е престанал да се занимава с музика, за да предаде на човечеството тази настройка към безмълвната песен, изпълваща неговото собствено сърце и постоянно звучаща от всички негови страници:

Хидаят Инаят Хан

(Син на Хазрат Инаят Хан)

(обратно)

Космическият език

Глава 1

Гласове

Цялото проявление с всички негови аспекти е запис, върху който се възпроизвежда глас. Този глас е човешката мисъл. В света няма място, било то пустиня, гора, планина, къща, село или голям град, където някакъв глас, който веднъж е бил въплътен, да не съществува и до днес. Несъмнено, всеки такъв глас има свой предел: един глас може да продължи хиляди години, друг — няколко месеца, трети — броени дни, а четвърти — няколко часа или мига, тъй като всичко създадено, преднамерено или непреднамерено, притежава живот — то се ражда и умира, има начало и край.

Човек може да изпита това чрез долавяне на излъчването на дадено място. Седейки на върха на скалата или в планината, човек често чувства вибрациите на този, който е седял тук по-рано. В горския гъсталак или в малък манастир може да се долови историята на това място: възможно е там да е имало град или дом, да са живели хора и всичко това се е превърнало в манастир. Човек започва да открива историята на мястото, то общува с него.

Всеки град има свой собствен глас, който сякаш говори за тези, които са живели в този град и как са живели, какви са били. Той говори за тяхната степен на еволюция, за постъпките им, за резултатите от техните действия. Хората усещат вибрациите на посещаваните, гъсто населени домове. Там има възбудена, напрегната атмосфера и тя е ясно осезаема.

Няма нито един град, нито едно място, което да не притежава собствен глас. Това е гласът, който първоначално е бил запечатан там и е станал възпроизвеждащ се запис на всичко, което му е било дадено съзнателно или несъзнателно.

Там, където са живели много хора, съществува доминиращ глас, който е по-различим от другите гласове. Но в същото време, както човек чувства това, което композиторът е искал да предаде чрез написаната от него музика с помощта на различни инструменти, така и различните гласове, звучащи заедно, оформят един краен резултат и този резултат е подобен на симфония за този, който може да чува всички гласове.

Важна особеност е, че колективната мисъл се появява тогава, когато човек може да я усети. Често това де случва в малко градче или в нов голям град. Тези гласове от миналото и настоящето са гласовете на всички, звучащи като един глас, който притежава свой особен и определен ефект. Цялата традиция е заключена в този глас. Човек, който може ясно да го чуе, чувства, че градът говори за своето минало и настояще.

Понякога в уединени места гласовете са сякаш погребани и там се поражда обертон, който е особено нежен и действа успокояващо — гласовете са си отишли, а вибрацията, под формата на едно особено излъчване, е останала. Ако дадено място винаги е било пусто, то още повече ни възвисява, защото притежава своя естествена атмосфера, а това възвисява повече от всичко. Ако няколко пътешественици преминат през него, то ще донесе до нас техните гласове. Те са много подобри, от гласовете, които могат да се чуят и почувстват в големите и малки градове, защото сред природата човек е съвсем друга личност.

Колкото по-дълго човек пребивава сред природата, толкова повече всички изкуствени наслоения отпадат и той става едно с нея. И всичко добро и красиво, което живее в душата му, излиза на повърхността и превръща живота му в мечта, романтика, поема. Неговата мисъл — човешката мисъл — започва да пее чрез природата.

Когато Авраам се върнал от Египет след посвещение в мистерията на живота, той отседнал в Мека и там бил поставен камък в памет на посвещението, което получил от древната школа в Египет. Глас, помещаващ се в камъка, пеещ с душата на Авраам, звучи и може да бъде чут от тези, които имат слух да го чуят. Оттогава пророци и виждащи идват на поклонение при този камък Кааба, а гласът все още съществува и продължава да звучи.

Мека е място в пустинята, място, в което не се случва нищо. Земята не е плодородна и хората не са били много цивилизовани, не е процъфтявала нито науката, нито изкуството, нямало развито земеделие или промишленост, а сега то привлича милиони хора, които идват с една-единствена цел — поклонение. Какво ги притегля? Притегля ги гласът в камъка. Камъкът е бил принуден да говори и той говори на тези, чиито уши са отворени.

Мисълта на духовно извисения човек притежава по-голяма сила, отколкото нейното съдържание, защото човекът е животът на тази мисъл, докато мисълта е обвивка за този живот. Може би Авраам не е могъл да запечата в някакъв друг камък своите усещания и първи впечатления от посвещението. Може би, в този момент впечатлението е било по-силно и по-интензивно, отколкото в някакво друго време от живота му. Той казал: „този камък аз поставям тук в памет на посвещението, в памет на Бога, разбиран като Единния Бог, за да може този камък да остане завинаги като храм“. Авраам не бил богат човек, не могъл да построи нещо повече от този камък. Но този камък е просъществувал много по-дълго от многобройните храмове, изградени с много средства.