«Кървавата крепост»

Роналд Хан

Кървавата крепост

Маргоа беше красива жена с руси къдрици. Не знаеше точно на колко години е. Още като дете неколцина побегнали от закона мъже от Севера я бяха продали на бащата на настоящия й съпруг срещу чувал брашно. Смяташе, че е на възраст трийсет и девет зими. Може би бяха с две или три по-малко.

Тракаше в кухнята на дома си с тигани и тави, когато чу наблизо тихи стъпки.

— Алмар? — извика тя, без да се обърне. — Стана ли вече?

Синът й си беше легнал едва около обяд, защото с приятелите си не бе мигнал цяла нощ. Бяха на лов за подивели андрони.

Но Алмар не отговори. Вместо това стъпките не преставаха да се приближават.

Маргоа продължаваше да работи. Може пък да е съпругът й Госеин. Понякога беше занесен. Сигурно не я е чул.

— Госеин? — попита тя. — Ти ли си?

Едва когато стъпките се чуха непосредствено зад нея, тя се обърна. Тавата, която тъкмо миеше, се изхлузи от ръцете й. Отвори устата си да извика.

Съществото, което попадна в полезрението й, беше с кокалеста фигура, в плътно прилепнало облекло. Черна като катран, грубо съшита кожа я загръщаше почти изцяло, също и главата — с изключение на очите, които коварно гледаха към Маргоа.

Непознатият нямаше нито лице, нито оформен нос. Там, където би трябвало да се намират ноздрите и устата, имаше тесни цепки на кожената маска, които правеха възможно дишането. Устата му се отвори. Черен език лакомо се плъзна по полуразложените устни.

Маргоа изкрещя. Изкрещя с всичката сила на дробовете си, но след секунди викът й рязко секна, когато усети как студени, твърди пръсти сграбчват шията й. От гърлото на нападателя й си проби път някакво хистерично кискане. Едва сега Маргоа видя, че съществото е женско.

— Ф’тагхн р’лиее — изръмжа то. — И натисна още по-силно.

Ръцете на Маргоа се разпериха във въздуха като пипала на умиращ краак. Учуди я, че всъщност успя да улови нещо — дълъг, назъбен нож за хляб. С последни сили го вдигна и го заби право в гръдния кош на забулената, която я наблюдаваше с почти сладострастен поглед, докато я душеше.

Острието се натъкна на нещо твърдо. Хръс. Тогава се счупи. Маргоа изгуби почва под краката си и безмълвно издъхна.

С презрително ръмжене забулената фигура пусна трупа на пода и се огледа, душейки наоколо. С бързи стъпки се приближи до една тава, в която имаше сурово парче месо. Помириса кръвта и простена с нечовешки глас. Като в пристъп на треска сухите й нокти късаха парчета от месото и го пъхаха през цепката на маската. Кръв се стичаше по черната кожа.

Тогава съществото се обърна. Погледът му спря върху бялата шия на Маргоа и то се разтърси от нескрито желание.

Покритите със сняг планински склонове на Южните Алпи се извисяваха в далечния хоризонт. Стръмни скали с всички нюанси от сернистожълто до розовочервено се издигаха зад руините на Милано. Гъста гора обграждаше района като тъмен пояс.

Мат Дракс въздъхна, когато погледът му попадна върху онова, което беше останало от града. Запита се как ли изглеждат днес университетите, висшите училища, академиите и музеите. Преди няколко години (столетия?) по германската телевизия бе гледал документален филм за града. Помнеше още мраморната стара готическа катедрала и многото църкви. На две дори беше запазил в паметта си и имената: Сан Лоренцо и Сант’Амброджо. Навремето си Милано беше значим финансов, търговски, индустриален, книгоиздателски и панаирен център. Ала сега…

Гумите на „Хамър“-а с пращене си пробиваха път през трошляка и изпочупените клони. Миналата нощ над Северна Италия се разрази силна буря и прекърши много дървета. Мат и Аруула прекараха неспокойна нощ в убежището на някаква яма.

Моторът бръмчеше. Мат хвърли бърз поглед назад и огледа своята спътница. Аруула спеше като къпана на задната седалка. След като потеглиха от селото в кратера на отхвърлените, изминаха доста голямо разстояние. Нищо не смути пътуването им — ако се изключи мизерното състояние на друма.

Някъде тук в Северна Италия трябваше да се намира неговият приятел, летецът Ханк Уилямс, който дължеше малкото си име на предпочитанията на баща си към певец със същото име. Но прочутият му съименник беше също така мъртъв, както и миналото, в което Мат и Ханк се бяха видели за последен път: високо над Земята, в модерни стратосферни реактивни самолети. Наблюдаваха комета, която се приближаваше към Земята с шеметна скорост. Макар че за Мат това беше едва преди десет седмици, при всичките онези непонятни неща, които преживя през това време, почти не смееше да си помисли с колко столетия го е запратила в бъдещето ударната вълна на „Кристъфър-Флойд“.

„В едно гадно бъдеще — помисли си ядосано Мат, — в което животът наистина не е сладък като близалка.“

Спомни си последните дни преди старта, вечерта, която прекара с Ханк и Джени в ресторант „Уклея“ в Берлин, малко преди разпореждането на американското правителство за връщането им в базата. При последното си събиране старателно отбягваха темата „комета“ — тя бездруго от месеци наред доминираше във всички медии, — но когато Дженифър попита кога ще могат пак да се видят, Ханк бе просъскал саркастично:

— След свършека на света, в три часа.

Мат изръмжа. От срещата не се получи нищо. Първо, при падането часовникът му бе предал Богу дух и второ, „Уклеята“ едва ли вече е онзи ресторант, какъвто беше някога.

Много неща се бяха променили… да не кажем почти всички. Матю копнееше за удобствата на цивилизацията: душове, прибори за бръснене, тоалетна хартия. От телевизията можеше да се откаже. В този свят имаше достатъчно интересни неща за гледане. На живо. Освен това с Аруула късметът му не беше лош. Беше знаменита жена. Макар че по отношение на маниера й на хранене имаше още много да се желае. И ако човек си затвори очите за бельото й от кожа на плъх, беше дори подчертано красива. По негова преценка тя трябваше да е в началото на двайсетте си години.

Освен това притежаваше странната способност винаги да знае какво иска той. Понякога дори можеше да прецени дали някой лъже, или говори истината. И беше научила езика му за няколко седмици. В този свят му викаха „подслушване“. Преди се наричаше „телепатия“.

Ррррх… Насред тесния горски път джипът започна изведнъж да прекъсва. И спря.

— По дяволите! — Мат скочи от колата. — Таратайката свърши.

Аруула се размърда, отвори очи и, напълно будна, се огледа. Имаше страхотни реакции. И страхотни крака.

Матю отвори капака на двигателя и погледна вътре.

Не изглеждаше добре. Тънка нишка дим се извиваше над двигателния блок, а отнякъде се чуваше тихо пращене на електричество. Когато Мат протегна ръка да провери свещите, Аруула каза тихо:

— Маддракс! — Това име му беше дала при първата им среща.

Мат обърна глава наляво.

На три метра от него, в края на пътя, между тъмните ели се появи космато същество. Беше куче, снежнобяло и голямо колкото немска овчарка, но зъбите му напомняха бивни на дива свиня. Червените му очи на албинос гледаха с блуждаещия поглед на побесняло същество. Вероятно беше някакъв мутант.

Зад кучето се появи второ. После — трето. И четвърто. Ръмжаха и им течаха лигите. И се виждаше, че са гладни.

Аруула скочи светкавично на крака. Водачът изви глава и втренчи поглед в нея.

Мат остави капака и се обърна към глутницата. Ръката му се плъзна бавно към пистолета, който беше пъхнат в колана на униформения му панталон. В този враждебен свят винаги беше добре оръжието да ти е под ръка. С ъгълчето на очите си забеляза, че Аруула взе меча си от задната седалка. На жената можеше да се разчита. Беше сърцата.

— Внимавай — чу я да казва тихо, — веднага ще нападнат!

На Мат не му допадаше много да хаби патроните си по тези животни, но щом нямаше друг изход… Преди всичко трябваше да действа бързо. Когато първият пес скочеше върху него, щеше да е вече късно.

Насочи „Берета 98 Г Дабъл Екшън“-а към червените свински очички на водача и го измери с твърд поглед. Изглежда на кучето не му хареса, че го гледат право в очите. Пастта му се раззина и Мат видя два реда остри зъби. Като устата на акула. С тези животинчета наистина шега не биваше.

— Сам си го изпроси — каза сърдито той и натисна спусъка.