«Самоков»

Асен Г. Христофоров

Самоков

Безродният град

Странно наистина, но тъкмо Самоков, тоя град на самоковите, който подхранва с желязо мощта на турската империя, изкова и железния светилник на нашето национално възраждане. Един безроден град, със столетия по-млад от околните селца, непознат на траките и римляните. Той сякаш изниква от пепелищата на турското нашествие. Ала името му е чисто българско. И името, и духът! Нашествениците са господарствували в него — турци са живеели във високите конаци, турски са били и маданите, в турски ръце се е стичало и черното злато на Рила. А българите? Те са били кюмюрджии, плавачи на руда, работници край маданските чукове и ковачи на желязо. Една безправна рая, потънала в своето мравешко трудолюбие. Върху техните плещи са били издигнати дванадесетте високи джамии в подножието на Рила, край синия Искър, по пътя от Босна и Македония за далечния Цариград. Върху тях налитат и кърджалии, и черкези, върху тях издевателствуват и гръцки владици, дошли да погубят българщината, върху тях се насочват и главните усилия на протестантската пропаганда в българските земи. В града им се струпват и саксонски рудари, и овцевъди-куцовласи, и сарафи-израилтяни. Край него има и цигани, и диви юруци. Човек би помислил, че тъкмо тук българският дух би залинял и загинал по-преди от всяко друго място. Ала истината е, че българщината и в Самоков оцеля.

Защото духовните устои на един народ се градят върху неговото материално благоденствие, а Самоков е бил много важен стопански център. Цялото внимание на цариградските управници е било насочено към маданите. Турците сякаш са разбирали, че упадъкът на някогашната римска империя се е дължал на изчерпването на рудните залежи и затова всячески са подпомагали рударството в покорените земи. Тъй възникват и Чипровци, и Кратово, и Самоков — трите най-важни рударски центрове. Ала рудните залежи из първите две селища са на изчерпваме още към края на XVII век. В 1662 година спира последният чипровски мадан. Същата участ дебне и Кратово. Тогава остава Самоков. Той се превръща в ковачница на оръжия за турската армия, която воюва почти непрекъснато и в Мала Азия, и в сърцето на Европа — срещу маджари и австрийци. Нуждите на армията подтикват и развитието на занаятите, а много от тях попадат в български ръце. Тъй, постепенно, безправната рая се изправя на крака. Материалният възход поддържа народностното съзнание, а допирът с чужденците го задълбочава. Тоя допир расте с всяко десетилетие поради прииждането на чужди търговци от други земи и участието на българи-самоковци в препращането на изкованото желязо с волски талиги и салове по Марица чак до Цариград. Очите събуждат задрямалия ум!

Известният турски реформа тор Митхад паша казва на самоковци: „Не намерих по-интелигенти хора между турци, българи и евреи ни в София, ни в Кюстендил, ни в Дупница, ни другаде по моя вилает, както във вашия град.“ Тази похвала идва тъкмо през епохата на нашето Възраждане, когато дупничанци са търчали до Самоков, за да намерят грамотен българин, които да им напише писмо или прошение до турските власти. Не турчин или грък, а българин! Това прави впечатление и на две пътешественички-англичанки — Макензи и Ърби, които посещават града почти по същото време. „Самоков беше първото място на запад от Цариград — пишат те в издадена подир време книга, — гдето не намерихме люде да разбират гръцки, но това не значи, че жителите са невежи и варвари. Напротив, те имат две хубави училища, едно за момчета и друго за момичета — големи и просторни сгради от дървен материал, свежо боядисани… издигнати от старейшините без нито един петак помощ от гръцкия владика или от турските управници.“ Каква крепост на българщината и какво умение да строят хубави огради. „Нигде в България — пише А. Протич — не бяха издигнати от местните граждани такива великолепни къщи-дворци като в Самоков.“

Ала не само в тия къщи-дворци е била опазена българщината за българите. В много по-скромна къщурка край тях, недалече от изшилените минарета на турските джамии, се е приютила първата българска печатница в нашите земи. Тя е неувяхващата гордост на Самоков, и на неговия градски музей. Градът оспорва първенството на Копривщица за най-старото общинско училище, той е един от първите да уреди школьо за девици, държани дотогава далече от всяко учение, и е жив разсадник на плеада просветители, учителствували в различни краища на страната. В Самоков се е родил и основателят на първото българско списание. В тоя град бяха откърмени и прочути художници, с които днес се отсрамваме пред свои и чужди, той ни даде и ревностни преводачи на старопечатни книги, и съставители на учебни помагала, от него излязоха и едни от първите борци за независима българска църква. Дълъг низ от прославени имена, които блестят като бисери в огърлицата на нашето Възраждане. То започва 1762 година с появата на Славянобългарската история на монаха Паисий, дошъл из самоковската епархия и угаснал тихо и незабележимо в Самоков през лятото на 1798 година, и завършва с освобождението на страната от турско робство. Но ето че пак в Самоков израства през 1910 година и първата общинска комуна на Балканския полуостров, сякаш да докаже за лишен път, че Самоков е пръв и между първите по пътя на прогреса.

А градът е безроден, с неизвестно минало. Съседното селце Продановци, известно по-късно като Малки Самоков, е с цяло хилядолетие по-старо от Самоков. Древно село е и Доспей, кацнало в полите на Лакатишка Рила само на три километра югозападно от града. Жителите на тези, пък и на околните селца отколе се занимавали с рударство. Тъй е изникнал и днешният Самоков. Той се е струпал постепенно край маданите-само-кови, дали впоследствие и името на града. И понеже турските историци не го споменават във връзка с боевете за покорявано на страната, трябва да се обърнем към легендите. Три от тях представляват особен интерес. Първата говори за някакъв големец Бельо и построената от него църквица, втората разказва за сражението на Иван Шишман с турците при Седемте цареви кладенци, третата се занимава с двамина братя-боляри, Досю и Продан, и с тяхната участ подир идването на турците. Последните две легенди нямат пряка връзка с града и дори не говорят за него. Само първата говори за съществуването на някакво старинно поселище край самоковите на два-три километра южно от днешния град, близо до Бельова църква.

Според преданието Бельо е бил маданджия, или собственик на самокови за коване на желязо. Той е построил и малка църквица на около три километра южно от днешния център на града, току в предполието на планината. Храмът, обновен през 1869 година, и сега се нарича „Бельова църква“. До тая дата е представлявал малък параклис, полузаровен в земята, покрит с чимове, и с малки душници вместо прозорци. Вратичката е била ниска, по-късно цялата обкована в желязо — уж по поръка на хайдутина Чакър войвода. Вероятно поселището на легендарния Бельо и неговите хора е било някъде наблизо, досам гората, струпано около вече забравен мадан. Останки от зидове по тия места са се срещали докъм Освобождението. Селището не ще да е било малко, за да има нужда от своя църквица, но тъкмо присъствието на турци в околността е принудило нейните майстори да я съградят като катакомба, полузаровена в земята. Старата черквица в Мала Църква, недалече от водо-слива на Леви и Черни Искър, със запазени и до днес стенописи от XVII век, цялата стърчи над земята, понеже турци изобщо не са се поселвали в долината на Черни Искър. С други думи, дори да приемем Бельо като основател на днешния Самоков с неговото някогашно поселище над града, трябва да отнесем построяването на църквицата в годините непосредствено подир завладяването на тия места от турците.

Пък и турските историци не споменават Самоков, като описват сраженията с българи и турци но тия места или страховитата битка между Муса и Мехмед — двамината сина на султан Баязид, които си оспорвали бащиното наследство. Местността край днешния град, изглежда, е била завладяна на два пъти — веднъж в 1371 и втори път в 1382 година. Затова и хрисовулът на Иван Шишман за правдините на Рилския манастир е датиран от 1378 година. Ала в него не се споменава за Самоков. Не споменават и историците, описвайки боя между Муса и Мехмед, станал току под града, някъде към Чамурлия, и то чак към 1413 година. Поселището на Бельо край самоковите ще да е било или неизвестно, или по-маловажно от Чамурлия, доскоро Шишманово, сега залято от водите на пасарелския язовир. Възможно е околните жители да са го наричали Самоково. Ала нито старите пътешественици през нашите земи, нито църковните хроники не споменават селище с подобно име през XIV и XV век. Не се говори за него и във фермана на султан Баязид II от 1508 година, с който той подарява цяла Рила и околните селища на великия везир Кара Мустафа паша.