«Бракът — точна наука»

О. Хенри

Бракът — точна наука

— Казвал съм ти и друг път — обясняваше ми Джеф Питърс, — че женското коварство никога не ми е вдъхвало особено доверие. Дори в най-невинното мошеничество не можеш да разчиташ на жената като на съдружник и съавтор.

— Комплиментът е заслужен — казах аз. — Жените според мен с право могат да бъдат наречени честния пол.

— Та какво ли им пречи да бъдат честни? — възкликна Джеф. — Нали са пипнали мъжете било да правят шашми, било да работят наднормено заради тях. С жена можеш да вършиш бизнес само докато чувствата и цветът на косите й са все още естествени. Оттам нататък търси да я заместиш с някой корав, брадясал, тежко дишащ мъж с пет дечурлига и ипотекирана къща. Да вземем например онази вдовица, която ние с Анди Тъкър ангажирахме да ни помогне в осъществяването на едно наше планче за женитбено бюро в Кайро.

Имаш ли достатъчно пари за реклама — да речем, пачка, дебела колкото тънкия край на ок, — отваряй женитбено бюро, то носи пари. Ние имахме около шест хиляди и разчитахме да ги удвоим за два месеца — по-дълго с такава дейност човек не бива да се занимава, ако няма официално разрешение от щата Ню Джързи.

Ние скалъпихме обява горе-долу в тоя дух:

„Симпатична тридесет и две годишна вдовица, с красива външност, обичаща семейното огнище, с капитал от три хиляди долара и ценни имоти, желае да се омъжи повторно. Предпочита небогат мъж, но с нежно сърце, тъй като разбира, че истинските добродетели по-често се срещат между скромни и бедни хора. Няма нищо против по-възрастен и не особено красив мъж, стига да й бъде верен, да бъде добър стопанин и да знае в какво да вложи парите й.

За повече подробности пишете до Самотна, чрез Бюрото за женитби на Питърс и Тъкър, Кайро, щат Илинойс.“

— Дотук работата върви епидемично — казвам аз, когато стъкмихме това литературно съчинение. — Сега въпросът е откъде ще намерим тази жена.

Анди ме поглежда със спокойно раздразнение — той има навика да гледа понякога така.

— Джеф — казва той, — аз мислех, че вече си се отказал от реализма в своето изкуство. За какво ти е тази жена? Когато на Уолстрийт ти пробутват акции, които наполовина са вода, нима очакваш да ти пуснат морска сирена в нея? Какво общо има между едно обявление за женитба и една жена?

— Слушай, Анди — казвам му аз, — във всички мои незаконни отклонения от легалната буква на закона винаги съм се ръководил от правилото, че продаваш ли една стока, тя трябва да е налице, да е видима, да можеш да я покажеш на купувача. И само по такъв начин — е, и с внимателно изучаване на общинските наредби и разписанието на влаковете — съм успявал да избягна неприятности с полицията, каквито не можеш разреши дори с пет долара и една пура. Така че, за да приведем в изпълнение нашия план, трябва да доставим телом една симпатична вдовица — или друга равностойна стока — красива или не, с описалите в каталога качества или без тях. Иначе има опасност да се озовем при мировия съдия.

— Добре — пренаглася Анди първоначалното си мнение, — може би наистина ще е необходима вдовица, в случай че пощенските или съдебните власти решат да извършат ревизия в нашето бюро. Но, питам те, къде ще намериш вдовица, която ще се съгласи да си губи времето за брачни шашарми, които явно няма да доведат до брак?

Обясних на Анди, че вече имам наум точно такава вдовица. Преди година моят стар приятел Зики Тротър, който си вадеше хляба с вадене на зъби и продажба на сода по панаирите, беше направил жена си вдовица, изпивайки някакъв цяр за корем вместо отровата, с която имаше навика да се налюсква. Аз много пъти бях ходил у тях и смятах, че ще можем да привлечем на работа жена му.

Градчето, в което живееше тя, беше само на шейсет мили и аз веднага се метнах на влака. Намерих я в същата къща, със същите слънчогледи в градината и същите петли, накацали по коритото. Госпожа Тротър напълно отговаряше на описанието в нашето обявление, ако не смятаме красотата, годините и имуществения ценз. Но личеше, че не е трудна за обработка, а и не беше толкова грозна. Зарадвах се, че ще мога да почета паметта на Зики, като осигуря работа на вдовицата му.

— Почтена ли е работата, която ми предлагате, господин Питърс? — пита ме тя, след като й обясних какви са нашите планове.

— Госпожо Тротър — казвам аз, — ние с Анди Тъкър сме направили изчисление, че най-малко три хиляди мъже от нашата широка и нечестна страна ще се опитат, след като прочетат обявлението, да получат вашата прекрасна честна ръка, а заедно с нея и вашите несъществуващи пари и имоти. От тази бройка поне трийсет стотици ще могат да ви предложат в замяна полумъртвото тяло на ленивци и скитници, на нещастници и мошеници, полакомили се за вашето богатство. Ние с Анди — казвам — смятаме да дадем добър урок на тези социални паразити. Ние едва се въздържахме да не основем корпорация под названието „Велико морално и безпаметно злотворително бюро за женитба“. Разбирате ли сега каква цел си поставяме?

— Да, разбирам, господин Питърс — казва тя. — Отдавна трябваше да се досетя, че вие не сте способни да си поставите по-неблагородна задача. Но в какво ще се състоят моите задължения? Един по един ли ще трябва да отблъсквам тези три хиляди мерзавщини или на групи, на групи?

— Вашата работа, госпожо Тротър — казвам аз, — ще бъде по същество синамурна. Ще ви настаним в някой тих хотел и няма да имате никакви грижи. Ние с Анди поемаме цялата преписка с клиентите и изобщо цялата дейност на бюрото за женитби. Естествено — казвам, — възможно е да се случи някой по-пламенен и буен обожател, който да набере средства за билет за влака и да се яви лично в Кайро, за да завладее сърцето ви, ако все още има с какво. В такъв случай може би ще се наложи сама да се справите с това неудобство и да го изритате собственокрачно от вратата. Ще ви плащаме по двайсет и пет долара седмично плюс разноските за хотела.

— Дайте ми само пет минути — казва госпожа Тротър, — за да си взема пудриерата и да оставя у съседката ключа от входната врата, и можете да ме зачислите още отсега на заплата.

И така аз превозвам госпожа Тротър до Кайро, настанявам я в един семеен хотел — по-далеч от нашия, за да няма никакви подозрения и недоразумения — и обяснявам цялата работа на Анди.

— Знаменито! — възкликва той. — А сега, щом съвестта ти е вече спокойна и стръвта е подръка и налице, можем да започнем риболова.

И ние пуснахме нашето обявление във всички вестници, разпространявани в този край. Едно беше напълно достатъчно. Ако бяхме разширили рекламата, щеше да се наложи да наемем толкова чиновници и трайно накъдрени глави, че шумът от джвакането на дъвките би обезпокоил господин министъра на пощите.

Внесохме в банката две хиляди на името на госпожа Тротър и й дадохме книжката, за да я показва, ако някой постави под съмнение честността и почтеността на нашето предприятие, Знаех, че на госпожа Тротър може да се разчита и че не е опасно да внесем тия пари на нейно име.

Това единствено обявление ни създаде такава работа, че по дванайсет часа на ден не вдигахме глава и отговаряхме на постъпващите писма. А на ден идваха по сто. Аз и не подозирах, че в страната има толкова много нуждаещи се, но с широки сърца мъже, преливащи от желание да се сдобият с една симпатична вдовица и да поемат бремето на грижите за нейните пари. Повечето от тях признаваха, че нямат пукната пара и ся безработни и се оплакваха, че никой не ги разбира, но всички бяха убедени, че разполагат с такива запаси от любов и разни мъжки качества, че вдовицата ще направи най-големия удар в живота си, ако се възползува от тези запаси.

Всеки клиент получаваше отговор от бюрото на Питърс и Тъкър, с който биваше уведомяван, че вдовицата е дълбоко впечатлена от неговото искрено и интересно писмо и че тя го моли да й пише по-подробно и да приложи една своя снимка, ако това не го затруднява. Освен това Питърс и Тъкър уведомяваха клиента, че за да предадат второто писмо на красивата вдовица, е необходимо да получат хонорар от два долара, приложен в самото писмо.

Виждате колко прост и красив беше нашият план. Около деветдесет процента от тези доморасли благородници успяваха да се снабдят някак с по два долара и да ни ги изпратят. В това се състоеше и цялата работа. Е, ние с Анди се поозорихме и дори взехме да се оплакваме — лесно ли е цял ден да отваряш пликове и да вадиш долар по долар от тях?

Имаше и такива клиенти, не много наистина, които се явяваха лично. Ние ги препращахме на госпожа Тротър и тя вършеше останалото. Само трима-четирима от тях се върнаха в бюрото, за да си поискат пари за връщане. Когато започнаха да пристигат писмата от най-затънтените краища, ние с Анди взехме да вадим от тях по двеста долара на ден.