«Църквата с наливното колело»

О. Хенри

Църквата с наливното колело

Лейкландс не фигурира в каталозите на модерните летни курорти. Самото селце, сгушено в ниските разклонения на Къмбърл а адската планинска верига¹ и край малък приток на река Клинч, наброява трийсетина къщи, разположени покрай изоставена теснолинейка. Човек неволно се пита дали релсите са се залутали насред боровата гора и са навлезли в Лейкландс от страх и самота или пък Лейкландс се е заблудил и се е сгушил покрай железопътната линия в очакване вагоните да го отведат у дома. Пита се още защо селцето е кръстено именно Лейкландс. Наоколо няма езера, а земите са толкова ялови, че не си заслужава да се споменават.

На половин миля от селцето се намира Игъл Хаус² — голямо, просторно старо имение, поддържано от господин Джосая Ранкин, за да предлага подслон на посетители, изявили желание да се насладят на евтин планински въздух. Забавно е как всичко в къщата се управлява не както трябва. Наместо да бъде ремонтирана в крак с времето, тя бе неизменен обект на какви ли не старовремски допълнения и бе потънала в онези създаващи уют немара и приятен хаос, които царят в собствения ви дом. При все това там получавате чисти стаи, вкусна и обилна храна, а вам се пада да свършите останалото с помощта на боровите гори. Природата е предоставила минерален извор, лозя и крокет… има дори и дървени вратички. Трябва да благодарите на Изкуството само за изпълненията на цигулка и китара, които се поднасят два пъти седмично на танците в селския павилион.

Обичайните гости на Игъл Хаус са онези, които търсят отдих като потребност и като удоволствие. Те са заети хора, които могат да бъдат оприличени на часовници, нуждаещи се от двуседмично навиване, за да обезпечат впоследствие целогодишното въртене на своите колелца. Там можете да видите студенти от малките южняшки градчета, от време на време по някой художник или геолог, погълнат от усилията си да разгадава древните пластове на хълмовете. Освен тях там летуват редовно няколко миролюбиви семейства, както и една или две отегчени дами, членуващи в религиозно общество, известни в Лейкландс като „школничките“.

На четвърт миля от Игъл Хаус се намира онова, което с основание може да се представи на гостите като „тукашна забележителност“, стига въпросното място да издава каталог. Това е стара, много стара мелница, която отдавна вече не отговаря на името си. Както казва Джосая Ранкин, това е „единствената църква с наливно колело в целите Съединени щати и единствената мелница на света с църковни пейки и орган“. Гостите на Игъл Хаус посещаваха старата мелница-църква всяка неделя и слушаха как проповедникът оприличава пречистения християнин на пресято брашно, стрито до непотребност между воденичните камъни на опита и страданието.

Всяка година в началото на есента в Игъл Хаус пристигаше един господин на име Ейбрам Стронг, който стана неизменен почитан и любим гост. В Лейкландс го наричаха „Отец Ейбрам“, защото косата му бе толкова бяла, лицето така енергично, благо и румено, смехът му толкова жизнен, а черните му одежди и широкопола шапка го караха да изглежда досущ като свещеник. Даже новодошлите го назоваваха с познатата титла само три или четири дни след запознанството си с него.

Отец Ейбрам идваше в Лейкландс отдалече. Живееше в голям и шумен град на северозапад, където притежаваше мелница — не някаква къщурка с църковни пейки и орган в нея, а огромна, грозна, подобна на планина воденица, около която товарните вагони пълзяха по цял ден като мравки около мравуняк. А сега чуйте какво ще ви разкажа за отец Ейбрам и за мелницата, превърната в църква, защото техните истории са свързани.

Преди доста време, когато църквата все още си била мелница, неин стопанин бил господин Стронг. На земята нямало по-весел, по-енергичен, по-зает и по-щастлив мелничар от него. Живеел в малка къща от другата страна на пътя. Десницата му била яка, ала не вземала много и планинците си носели зърното при него, въпреки че за тази цел трябвало да изминат много мили по стръмните скалисти пътища.

Радостта в живота на мелничаря била неговата дъщеричка Аглая. Без съмнение име твърде впечатляващо за едно малко русокосо момиченце, но планинците обичат звучните и гръмки имена. Майката го срещнала в някаква книга и това се оказало решаващо. Като съвсем малка самата Аглая категорично отказвала да приеме името си за ежедневна употреба и настоятелно се наричала „Дъмс“. Мелничарят и неговата съпруга често се опитвали да изкопчат от Аглая източника на това тайнствено наименование, но напразно. Накрая си изградили собствена теория. В малката градина зад къщата имало леха с рододендрони, към които момиченцето проявявало особен интерес и привързаност. Възможно било в „Дъмс“ то да е долавяло някаква родствена връзка със забележителното име на любимите си цветя.

Когато Аглая станала на четири години, двамата с баща й всеки следобед изнасяли в мелницата малко представление, което никога не се проваляло. Щом приготвела вечерята, майка й сресвала русите й коси, слагала й чиста престилка и я пращала от другата страна на пътя да доведе баща си. Видел ли я на прага, мелничарят пристъпвал напред, целият побелял от посипаното върху му брашно, махвал с ръка и запявал една стара, известна по този край мелничарска песен, която звучала приблизително така: „Колелото се върти, мливото се мели, мелничарят, целият в брашно, веселяк е и по цял ден с песен на уста е. Работата му спори, докато си мисли за своята любима.“

После Аглая се втурвала към него засмяна и викала:

— Хайде, тате, отведи Дъмс у дома.

Мелничарят я слагал на раменете си и се отправял към къщи без да престава да си пее. И това се повтаряло всяка вечер.

Един ден, само седмица след четвъртия си рожден ден, Аглая внезапно изчезнала. За последен път я видели да бере диви цветя край пътя пред къщата им. Малко след това майката излязла на двора, притеснена да не би детето да се отдалечи твърде много, ала не я видяла наоколо.

Разбира се, родителите направили всичко, което било по силите им, за да намерят дъщеричката си. Съседите се събрали и претърсили гората и планината на мили околовръст. Проверили стъпка по стъпка целия воденичен улей, както и потока далеч отвъд яза. От детето нямало и следа. Една-две нощи преди това в близката горичка си устроили бивак семейство цигани. Изказани били предположения, че може те да са откраднали момиченцето, но когато застигнали и претърсили фургона им, съмненията не се потвърдили.

Мелничарят останал в мелницата близо две години; после надеждата му да намери дъщеричката си угаснала окончателно. Двамата със съпругата му се преместили на северозапад. Минали няколко години и той станал собственик на модерна мелница в един от важните мелничарски градове в този район. Госпожа Стронг така и не се оправила от удара, причинен от загубата на Аглая, и две години след като се преместили на новото място, мелничарят останал сам да понася мъката си.

Когато Ейбрам Стронг се замогнал, посетил Лейкландс и старата воденица. Сцената била твърде болезнена за него, но той бил силен човек и винаги изглеждал приветлив и благ. Именно по онова време се вдъхновил да превърне старата воденица в църква. Лейкландс било твърде бедно селце, за да си има истинска, а още по-бедните планинари не били в състояние да помогнат. На двайсет мили околовръст нямало света обител.

Мелничарят почти не променил външния вид на постройката. Голямото наливно колело било оставено на мястото си. Младите хора, които идвали на църква, често издълбавали своите инициали в мекото и бавно изгниващо дърво. Язът бил разрушен и чистият планински поток бълбукал необезпокояван надолу по скалистото си корито.

Вътре във воденицата промените били по-големи. Тегличите, воденичните колела, ремъците и скрипците били махнати. Имало два реда с пейки и пътека между тях, както и малък повдигнат подиум с амвон в единия край. От трите му страни отгоре минавала галерия с места за сядане, до които се стигало по една вътрешна стълба. Поставили в галерията и орган — истински тръбен орган, който бил гордостта на църковната общност. На него свирела госпожица Фийби Съмърс. Момците на Лейкландс с гордост се редували да й помагат и да го помпат на всяка неделна служба. Проповедникът бил почитаемият господин Банбридж, който пристигал от „Катеричата хралупа“ на собствения си стар бял кон и не пропускал нито една служба. А за всичко плащал Ейбрам Стронг. На пастора давал по 500 долара годишно, а на госпожица Фийби — 200 долара.

Така в памет на Аглая старата воденица била превърната в благословия за общността, в която момиченцето бе живяло преди време. Изглежда краткият му живот бе донесъл повече добро, отколкото седемте десетилетия на много други. Но в нейна чест Ейбрам Стронг издигнал още един паметник.