«Чучула»

О. Хенри

Чучула

Той привлече вниманието ми още щом слезе от ферибота на Деброс Стрийт. Държеше се като човек, който из основи познава не само двете полукълба, а и цялата вселена, и влизаше в Ню Йорк като владетел на родово имение, завърнал се след дългогодишно отсъствие. Но въпреки това му държане, аз веднага реших, че никога преди кракът му не е стъпвал на хлъзгавите павета на Града на премногото халифи.

Носеше костюм със свободна кройка и неопределен синкавосив цвят и строга панама без финтифлюшките и кантовете, с каквито франтовете от севера обезобразяват това тропическо съоръжение, предназначено за човешката глава. И най-важното, в живота си не бях виждал по-грозен човек. Грозотата му не толкова отблъскваше, колкото стряскаше, тя идваше от грубите и крайно неправилни черти — почти като у Линкълн, които внушаваха изумление и почти страх. Така ще да са изглеждали демоните или злите духове, които рибарят е изтървал от запушената бутилка. Както узнах по-късно, той се казваше Джъдсън Тейт, но за удобство можем още от самото начало да го наричаме тъй. Носеше зелена копринена вратовръзка, промушена през топазена халка и бастун, измайсторен от гръбнака на акула.

Джъдсън Тейт се приближи до мен и започна да ме разпитва за улиците и хотелите на Ню Йорк, но с небрежния тон на човек, който просто в момента е забравил някои незначителни подробности. Нямах никакво основание да кажа нещо лошо за приятния хотел в търговската част на града, в който самият аз бях отседнал; така обедовечеряхме и пийнахме (за моя сметка) и бяхме готови да се настаним в креслата и да пушим в едно тихо кътче на фоайето.

Джъдсън Тейт очевидно го човъркаше някаква мисъл, която му се щеше да сподели с мен. Той вече ме имаше за свой приятел; и като гледах огромното му тъмнокафяво ръчище на моряк, което току размахваше под носа ми, за да подчертава всяка своя фраза, помислих си дали случайно не се смразява толкова лесно, колкото се и сприятелява.

Още щом този човек заговори, усетих в него някаква особена сила. Гласът му беше сякаш музикален инструмент, на който той свиреше майсторски и много убедително. Тейт не се мъчеше да те накара да забравиш грозното му лице; напротив, нарочно го излагаше на показ и го правеше част от очарованието на своята реч. Ако затвориш очи и тръгнеш по свирката на този мишелов, той ще те отведе чак до стените на Хамелн. По-нататък не можеш да отидеш, защото ти липсва детската непосредственост. Но нека той сам подбира мелодията към думите си, тогава, ако ти стане скучно, можеш да кажеш, че музиката е виновна.

— Жените — обяви Джъдсън Тейт — са загадъчни създания.

Стана ми някак чоглаво. Затова ли съм седнал с него тук да слушам тази древна като света хипотеза, този изтъркан, отдавна опроверган, нелогичен, порочен, чиста проба софизъм, тази прастара, досадна, долнопробна, нагла, лишена от всяко основание лъжа, измислена от самите жени, които всякак я поддържат, раздухват, разпространяват и натрапват хитро на целия свят посредством скрити, изкусни и коварни уловки, за да докажат, оправдаят и подкрепят собствените си чарове и замисли?!

— Не знам — казах аз, колкото да кажа нещо.

— Ти чувал ли си някога за Оратама? — попита той.

— Има нещо такова — отвърнах. — Май беше някаква босонога танцьорка или не… име на вилна местност, а може би на парфюм?

— Това е град — каза Джъдсън Тейт. — Крайморски град в една страна, за която не само нищо не знаеш, а и нямаш представа. Тази стана се управлява от диктатор, а населението й се занимава главно с революции и с гражданско неподчинение. Та именно там се разигра една жизнена драма с главни действащи лица Джъдсън Тейт, най-грозният човек в Америка, Фъргъс Макмаън, най-големият красавец от всички авантюристи в историята и литературата, и сеньорита Анабела Самора, прекрасната дъщеря на кмета на Оратама. И още нещо: единственото място в света, където вирее растението чучула, е Триента-и-трес, окръг в Уругвай. Страната, за която говоря, е богата на ценни дървесни видове, багрила, злато, каучук, слонова кост и какао.

— Не знаех, че в Южна Америка се намира слонова кост — отбелязах аз.

— Правиш двойна грешка, драги — възрази Джъдсън Тейт, като разпредели тези думи поне върху една октава от своя изумителен диапазон. — Съвсем не съм казал, че страната, за която става дума, се намира в Южна Америка — там аз се занимавах с политика, тъй че трябва да внимавам какво говоря. Във всеки случай играех шах с президента с фигури, измайсторени от носовите кости на тапир — местна разновидност от разреда PERISSODACTYLE UNGULATES, която се среща в Кордилиерите — а това, ако позволиш, е нещо дори по-хубаво от слонова кост. Но на мен ми се щеше да си говорим за любов, за приключения, за женската природа, а не за разни зоологически животни.

Петнайсет години аз фактически управлявах републиката, чийто глава беше Негово президентско величество деспот Санчо Бенавидес. Сигурно си виждал портрета му във вестниците — отпуснато смугло старче с рядка четина, от която бузите му приличат на валяка на фонограф, и със свитък в дясната ръка, досущ като първия лист на семейна Библия, където обикновено вписват рождените дни. Та този шоколаден диктатор беше по едно време най-личната фигура в цялото пространство между цветнокожата линия и паралелите на географската ширина. Можеше само да се гадае докъде ще го доведе жизнения му път — до Пантеона на славата или до Управлението по течните горива. Той сигурно щеше да получи прозвището Рузвелт на Южния континент, ако по това време президентското кресло не се заемаше от Гроувър Кливланд. Обикновено Бенавидес стоеше на власт няколко последователни мандата, после се оттегляше за малко, като сам назначаваше приемника си.

Но блясъка и славата на името Бенавидес Освободителя се дължеше не на самия него. А само на Джъдсън Тейт. Бенавидес беше само едно чучело. Аз му подсказвах кога да обяви война, кога да повиши митата върху вноса и кога да нахлузи парадните си гащи. Впрочем, не за това исках да ти разкажа. Въпросът е как успях да стана Главния. Ще ти кажа. Защото аз съм най-речовитият човек, произнасял някога гласни звуци, откакто Адам за първи път е отворил очи, отблъснал е енфието и е попитал: „Къде се намирам?“

Както вероятно си забелязал, по-грозен човек от мене няма, ако не броим лицата на първите дейци на Християнска наука в Ню Ингланд, изложени във фотографската галерия. Затова още от най-ранна възраст разбрах, че трябва да изкупвам грозотата си с красноречие. Така и правя. И постигам набелязаната цел. Когато стоях зад гърба на стария Бенавидес и говорех с неговия глас, всички велики задкулисни дейци от историята като Талейран, мисис де Помпадур и банкера Льоб изглеждаха в сравнение с мен толкова нищожни, колкото особеното мнение на меншеството в царската Дума. Моето сладкодумие вкарваше държавите в дългове или ги измъкваше от дългове, звукът на моя глас приспиваше цели армии на бойното поле, успокояваше бунтове и циреи, намаляваше данъци, разходи или свръхпечалби, а само с едно под свирване бях в състояние да привикам бесовете на войната или гълъба на мира. Мъжката красота, еполетите, пищните мустаци и гръцките профили никога не са били пречка за мен. Когато ме видят за първи път, хората потръпват. Но заговоря ли, след десет минутки те са мои освен ако не са достигнали последния стадий на ангина пекторис. Жени или мъже — печеля ги мигновено, никой не може да ми устои. Трудно е да се повярва, че жена може да хареса човек с моята външност, нали?

— Не сте съвсем прав, господин Тейт — казах аз. — Малко ли са случаите, украсявали историята и погубвали литературата, когато грозни мъже са спечелвали женското сърце? Аз мисля, че…

— Извинявай — прекъсна ме Джъдсън Тейт, — но ти не ме разбра добре. Чуй първо моя разказ.

Фъргъс Макмаън беше мой приятел. Ако говорим за красота, трябва да призная, че той я беше получил от безмитния магазин. Златисти къдри, засмени сини очи и правилни черти. Казваха, че той е копие на Хер Мес, бога на говора и красноречието, чиято статуя стои в някакъв римски музей. Предполагам, бил е немски анархист. Немците много обичат да стоят и да бръщолевят.

Но Фъргъс хич го нямаше в разговора. От малък му бяха внушавали, че щом си красив, успехът в живота ти е гарантиран. Да разговаряш с нето беше все едно да слушаш как капе вода в тенекиено канче до главата ти, когато ти се спи до смърт. Но с него станахме много близки, може би защото противоположностите се привличат, как мислиш? На Фъргъс му правеше удоволствие да гледа как бръсна уродливата си карнавална маска, която наричат лице; аз пък, като слушах немощното производство на гърлени звуци, което той нарича разговор, винаги се радвах, че природата ме е създала чудовище, но със златни уста.

Веднъж ми се наложи да сляза до същия този крайбрежен град Оратама, за да се справя с някои политически безредици там и да резна някоя и друга глава от тези на военните и митничарите. Фъргъс, който държеше концесията за производство на лед и кибрит в републиката, реши да ми прави компания.