«Хигия в Солито»

О. Хенри

Хигия в Солито

Ако сте следили събитията на ринга, сигурно ще си спомните онзи мач в началото на деветдесетте години, в който един шампион и един претендент за тази титла се срещнаха само за минута и няколко секунди от другата страна на една гранична река. Надеждите на ценителите на истинския спорт рядко са били измамвани с такава кратка схватка. Репортерите се постараха да използуват всичко, каквото можеха, но ако се махне притуреното от тях, от мача оставаше само едно тъжно мигновение. Шампионът просто смаза с един удар жертвата си, обърна се с гръб към нея и каза: „Тоя вече няма да стане“, след което протегна дългата си като корабна мачта ръка, за да му свалят ръкавицата.

С това именно може да се обясни и обстоятелството, че рано-рано на другата сутрин на гарата в Сан Антонио от влака се изсипаха цял вагон крайно възмутени джентълмени с модни жилетки и крещящи вратовръзки. С това може да се обясни отчасти и плачевното положение, в което се оказа Макгайър Щуреца, след като скочи от влака и се тръшна на перона, раздиран от онази суха, жестока кашлица, така добре позната на жителите на Сан Антонио. В това време, още неразвиделило се напълно, по перона минаваше Къртис Рейдлър, скотовъдецът от окръг Нуесе — дай боже сянката му да бъде все тъй дълга!

Скотовъдецът, станал толкова рано, за да хване влака за своето ранчо, се спря при нещастния покровител на спорта и продума благо, с характерния за тексасеца проточен говор:

— Какво, зле ли ти е, приятелче?

Макгайър Щуреца, бивш професионален боксьор категория перо, жокей, шмекер, поклонник на чашката и специалист по всичко, погледна заканително човека, който бе го засегнал с обръщението „приятелче“.

— Разкарвай се, телеграфен стълб — изхриптя той. — Кой те е викал?

Нов пристъп на кашлица го накара да се запревива и той се облегна отмалял на близката количка за багаж. Рейдлър изчака да отмине кашлицата, като оглеждаше белите шапки, късите пардесюта и дебелите пури, които се тълпяха на перона.

— Ти май си от Севера, приятелче, а? — попита той, когато онзи се посъвзе. — Дошъл си да гледаш бокса, нали?

— Бокс! — изфуча Макгайър. — Игра на котка с мишка! Това беше подкожна инжекция. Заби му един в мутрата и го приспа така, че не знам как ще се събуди. Бокс ми било това! — Той се задави, изкашля се и продължи, но вече като че не говореше на скотовъдеца, а по-скоро изливаше болката си. — Нагласена работа. Но и най-големият хитрец би клъвнал на такава въдица. Бях заложил пет срещу едно, че това момче от Корк няма да издържи три рунда. Хвърлих всичко, до последния си цент, и вече усещах мириса на стърготините в нощното заведение на Джими Дилъни, което се гласях да купя. И изведнъж… Кажи ми, телеграфен стълб, колко трябва да се е шашнал човек, та да заложи всичките си мангизи на една такава шашма!

— Право говориш — каза едрият скотовъдец. — Особено щом париците са отишли. Я ставай, мойто момче, и върви на хотел. Ще те скъса тая кашлица. Да не е охтика?

— Ох, ти, как позна? — отвърна изчерпателно Макгайър. — Чичо доктор казва, че ще избутам още шест месеца, а може и година, ако си стегна малко юздите. Щеше ми се да си седна на задника и да се погрижа за себе си. Затова и рискувах на пет срещу едно. Бях надиплил хиляда доларчета. Спечелех ли, щях да взема заведението на Дилъни. Кой да предполага, че този дръвник ще се остави да го приспят още в първия рунд?

— Загазил си здравата, не ще и дума — каза Рейдлър, като гледаше миниатюрната фигурка на Макгайър, свита до количката. — Хайде сега иди на хотел и си почини. Може в „Менджър“, може в „Мавърик“, може…

— Може в „Пето авеню“, може в „Уолдорф-Астория“ — допълни подигравателно Макгайър. — Нали ти казвам, че фалирах? Сега съм готов просяк, имам само десет цента. Може би ще е полезно за здравето ми да замина за Европа или да извърша пътешествие със собствената си яхта… Ей, дай един вестник!

Той хвърли десетцентовата си монета на вестникарчето, взе един „Експрес“, облегна се по-удобно на количката и се захласна в описанието на своето Ватерло, раздуто, както се полага от изобретателната преса.

Къртис Рейдлър се справи с огромния си златен часовник и сложи ръка на рамото на Макгайър.

— Ставай, братле — каза той. — Имаме три минути да хванем влака.

Сарказмът, изглежда, беше в кръвта на Макгайър.

— Не си спомням да съм осребрявал чипове или да съм изкарал пари, откак ти казах преди малко, че съм фалит, но може би ти си видял такова, нещо? Я си върви по пътя, приятелю.

— Ще дойдеш с мене на ранчото ми — каза скотовъдецът — и ще стоиш там, докато се оправиш. След шест месеца ще бъдеш като нов. — Той вдигна Макгайър с една ръка и го повлече към влака.

— А с какво ще платя? — попита Макгайър, като правеше жалки опити да се освободи.

— За какво да плащаш? — отвърна изненадан Рейдлър.

Двамата се гледаха с недоумение, защото мислите им се разминаваха, подобно конически зъбчати колела — под прав ъгъл, въртейки се в различни посоки.

Пътниците във влака току поглеждаха към двамата и се чудеха на това рядко съчетание от два полюса. Макгайър беше педя човек и с тоя си вид можеше да мине за жител на Йокохама или дори на Дъблин. Святкащи като мъниста оченца, остри скули и челюст, насечени от белези, сухо, жилесто тяло, кърпено неведнъж — такова човече, нагло и заядливо като оса, виждаха не за първи път в този край. Рейдлър беше от друго тесто. Тази грамадина с неимоверно широки плещи и открита, кристално чиста душа обединяваше в себе си Запада и Юга. Точни портрети на този тип хора почти не са създавани, понеже картинните галерии са твърде тесни, а кинематоскопът е все още непознат в Тексас. В последна сметка такъв мъжага като Рейдлър може да се изобрази само на фреска — нещо огромно, просто, спокойно и неограничено от рамки.

Експресът ги отнасяше на юг. Зелените вълни на безкрайната прерия заливаха горите и те се гушеха пред тях на гъсти купове, разхвърляни на големи разстояния. Това беше страната на ранчото, владение на скотовъдните крале.

Макгайър седеше свит в ъгъла на седалката и приемаше с остро недоверие всяка дума на скотовъдеца. Какъв номер мисли да му свие този говедар, който го отвежда неизвестно къде? На него и през ум не можеше да му мине, че Рейдлър се ръководи от чиста човечност. „Той не е фермер — разсъждаваше пленникът, — но и на дребен мошеник не прилича. Какво ли крои? Отваряй си очите, Щурец, и го гледай в ръцете, когато тегли картите. И без това си вътре. Останал си само с пет цента и една скоротечница, така че стой кротко. Стой кротко и гледай какъв номер ти готви.“

В Ринкън, на сто мили от Сан Антонио, те слязоха от влака и се качиха на кабриолета, дошъл за Рейдлър. С него изминаха тридесетте мили от гарата до крайния пункт на своето пътуване. Поне тази част от пътя би трябвало да отвори очите на заядливия Макгайър за истинската цел на отвличането му. Кабриолетът се носеше като по кадифе през избуялата савана. Двете испански жребчета препускаха в равен, неуморен тръс, от който сегиз-тогиз се откъсваха и хукваха в неудържим галоп. Въздухът беше упоителен като вино и освежителен като сода и с всяка глътка от него пътниците поемаха и нежното ухание на полските цветя. Пътят се изгуби и кабриолетът заплува по зелените вълни на тревата, направляван от опитната ръка на Рейдлър, за когото всяка далечна горица беше ориентир, всяка извивка на ниските хълмове — сигурен знак за посоката и разстоянието. Но Макгайър, отпуснал се навъсен на седалката, наблюдаваше с недоверие скотовъдеца и не виждаше нищо наоколо си освен една безлюдна пустиня. „Какво ли крои? — тази мисъл го преследваше неотстъпно. — С какъв ли трик ще ми излезе тази върлина?“ При тези простори, ограничени само от линията на хоризонта и от четвъртото измерение, Макгайър си служеше с мерилото на градските улици, по които се бе движил.

Преди седмица, препускайки на кон из прерията, Рейдлър се беше натъкнал на изгубило се болно теленце, което мучеше жално. Без да слиза от коня, той вдигна нещастното добиче, метна го през седлото и го предаде на момчетата в ранчото, да се погрижат за него. Макгайър не можеше да знае — а и не би могъл да възприеме това, — че в очите на Рейдлър той беше, кажи-речи, същото, каквото и теленцето — болно, безпомощно създание, което се нуждае от незабавна помощ. Рейдлър имаше възможност да даде тази помощ и за него това беше достатъчно, за да пристъпи към действие. Такава беше неговата логика, такива бяха и разбиранията му. Макгайър беше седмият болен, който Рейдлър хващаше случайно в Сан Антонио, гдето се стичат хиляди зарад озона, който, казват, се носел над неговите тесни улички. Петима от тях му бяха гостували в ранчо Солито, докато оздравеят или укрепнат, а после се бяха сбогували със сълзи на очи, нямайки думи да изразят благодарността си. Шестият бе дошъл малко късно, но след толкова мъки най-сетне почиваше в мир и покой под сянката на едно дърво в градината.