«Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото»

1777
1 страница из 5
читать на одной стр.
Настроики
A

Фон текста:

  • Текст
  • Текст
  • Текст
  • Текст

Шрифты

  • Аа

    Roboto

  • Аа

    Garamond

  • Аа

    Fira Sans

  • Аа

    Times

  • Аа

    Iowan

  • Аа

    San Francisco

  • Аа

    SF Serif

  • Аа

    New York

  • Аа

    Helvetica Neue

  • Аа

    Arial

  • Аа

    Georgia

  • Аа

    Times New Roman

  • Аа

    Courier

  • Аа

    Courier New

  • Аа

    Menlo

  • Аа

    SF Mono

стр.

О. Хенри

Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото

— Лельо Елън — каза весело Октавия и лекичко запрати черните си кожени ръкавици към тържествената персийска котка, легнала на прозоречния перваз, — стигнала съм до просешка тояга.

— Много обичаш да преувеличаваш, Октавия — отвърна меко леля Елън и вдигна глава от вестника. — Ако нямаш дребни да си купиш бонбони, портмоненцето ми е в чекмеджето на бюрото.

Октавия Бопри си свали шапката, седна на ниското столче до леля си и обгърна колене. Но и в тази неудобна поза личеше колко грациозна е стройната й гъвкава фигура, облечена в стилен траурен костюм. Свежото й младежко лице и искрящите жизнелюбиви очи се опитваха да възприемат онази сериозност, която обстоятелствата видимо изискваха.

— Мила ми леличко, работата не е в бонбоните. Става дума за истинска, неприкрита, грозна бедност; чакат ме неплатени сметки, конфекционно облекло, почистени с бензин ръкавици и вероятно приеми в един часа следобед. Току-що идвам от адвоката, леличко, и: „Моля, мадам, пуснете нещичко на бедната. Цветя, госпожо? За бутониерата, господине? Моливи, моля, по три за пет цента — помогнете на бедната вдовица“. Добре ли го правя, леличко, или часовете по ораторско изкуство няма да ми помогнат да припечеля?

— Не можеш ли да бъдеш сериозна поне две минути — каза леля Елън и пусна вестника на пода — и да ми обясниш какво значи всичко това. Имуществото на полковник Бопри…

— Имуществото на полковник Бопри — прекъсна я Октавия, като подчертаваше думите си с драматични жестове — е солидно като въздушна кула. Недвижимите имоти на полковник Бопри са вятър. Акциите на полковник Бопри — вода. Доходите на полковник Бопри — разходи. Не познавам юридическите термини, които преди малко трябваше да слушам цял час, но на практика те означават точно това.

— Октавия — разтревожи се видимо леля Елън, — просто не мога да повярвам. Та той правеше впечатление на милионер. И ни го представи не друг, а семейство Де Пейстър.

Октавия се изсмя, после доби сериозен вид.

— За мъртвите само краят на поговорката, леличко. Милият полковник, какъв чудесен фалшификат се оказа! Аз изпълних честно всичко, което сделката изискване. Ето: очи, ръце, крака, младост, стар род, завидно положение в обществото — както се предвиждаше в договора — и никакъв друг капитал. — Октавия вдигна вестника от пода. — Но аз нямам намерение да „пискам“, както казват, тоест да оплаквам съдбата си, когато играта е изгубена. — Тя отгръщаше спокойно страниците на вестника. — „Курсове на акциите“ — това не ми е нужно. „Светска хроника“ — с това е свършено. А, ето моята страница: „Трудова борса — търсене и предлагане“. Какво ли би могъл да търси един Ван Дресър? Прислужнички, готвачи, пласьори, секретарки.

— Мила — трепна гласът на леля Елън, — недей да говориш така, моля те. Дори да си изпаднала в толкова плачевно положение, остават моите три хиляди…

— Ох, леличко, твоите три хиляди ще стигнат само за любимия ти китайски чай и за стерилизираното мляко за котката. Зная, че си готова да ми помогнеш, но предпочитам да падна отвисоко като Велзевул, отколкото да вися като Пери около задния вход и да се мъча да чуя музиката. Мисля сама да си изкарвам прехраната. Друго не ми остава. Аз… Ооо, съвсем бях забравила. Нещо е оцеляло при корабокрушението. Един загон, не, ранчо — чакай, къде беше? — в Тексас. Актив, както се изрази милият Банистър. Колко беше доволен, че е останало поне едно нещо „свободно от задължения“. Някъде в тези глупави книжа, които ме накара да взема от кантората му, има описание на ранчото. Ей сега ще го потърся.

Октавия намери пазарската си чанта и извади от нея голям плик, натъпкан с машинописни документи.

— Ранчо в Тексас — въздъхна леля Елън. — Това ми прилича повече на пасив, а не на актив. По тия места няма друго освен стоножки, каубои и фанданго.

— „Ранчо де лас Сомбрас“ — прочете Октавия в листа, изписан със злобнолилави редове — „се намира на сто и десет мили югоизточно от Сан Антонио и на трийсет и осем мили от Нопал, най-близката железопътна гара. Ранчото включва 7680 акра напоявани земи, правото на собственост върху които е утвърдено от щата, и двайсет и две квадратни мили, или 14 080 акра, част от които са наети при годишно подновяване на арендата, а друга част — закупена въз основа на двайсетгодишния щатски закон. В ранчото има осем хиляди породисти мериносови овце с необходимото количество коне, возила и други фермерски пособия; постройка (солидна) с шест стаи, обзаведени подходящо за климата. Всичко е оградено със здрава ограда от бодлива тел.

Сегашният управител е човек способен и надежден и в неговите ръце ранчото, което много би пострадало от небрежност и лошо ръководство, започва да носи доходи.

Полковник Бопри е получил това имение от един от западните напоителни синдикати. Правото, на собственост, по всичко личи, е перфектно. При правилно ръководство и при естественото увеличаване на цената на земята ранчото може да осигури на собственика си напълно прилични доходи.“

Когато Октавия завърши, леля Елън изпусна едно презрително „пфу“, доколкото й позволяваше доброто възпитание.

— В този проспект — каза тя с неизменната подозрителност на градския жител — не се споменава нищо нито за стоножките, нито за индианците. А и ти никога не си обичала овнешкото, Октавия. Не виждам каква полза смяташ да извлечеш от тази… пустош.

Но Октавия не я чуваше. Очите й гледаха някъде много надалеч, устните й се полуотвориха, а лицето й се озари от безумието на изследователя, от неудържимия устрем на търсача на приключения. Изведнъж тя сключи ликуващо ръце.

— Проблемата ще се разреши от само себе си, леличко — извика тя. — Отивам на ранчото. И ще заживея там. Ще свикна с овнешкото и дори ще се опитам да открия положителните черти в характера на стоножката, от почетно разстояние, разбира се. Точно това ми трябва. Нов живот на мястото на стария, който приключи днес. Това е изход, лельо, а не задънена улица. Представи си само: препускаш по безкрайната прерия, вятърът плющи в косите ти, връщаш се към майката земя, слушаш приказките на никнещата трева и дивите безименни цветя! Ще бъде прекрасно! Кое ще ми отива повече: да стана овчарката на Вато със сламена шапка и с гега, за да гоня вълците от овцете, или типичното късо подстригано момиче от западното ранчо — онова от снимките в неделните издания? Аз предпочитам второто. Във вестниците ще излезе и моята снимка — аз на коня, а от седлото виси пумата, убита собственоръчно от мен. И заглавие: „От Пето авеню в тексаската прерия“, а под него снимки на разкошната къща на Ван Дресър и на черквата, в която съм се венчала. В редакцията нямат моя снимка, но ще поръчат на някой художник да ме изрисува. Ще бъда дива, неопитомена, но ще опитомявам всичко около мен.

— Октавия! — събра леля Елън в една дума всички възражения, които не бе в състояние да изрече.

— Нито дума, леличко! Тръгвам. Виждам нощното небе, разстлано над земята като покрив. И ще се сприятеля отново със звездите, с които не съм разговаряла от малка. Много ми се ще да отида там. Всичко тук ми е дошло до гуша. Радвам се, че нямам никакви пари. Готова съм да благославям полковник Бопри за това ранчо и да му простя всичките му сапунени мехури. Нека животът там да е труден и скучен! Пада ми се! Сърцето ми беше затворено за всичко освен за една жалка амбиция. О, искам да се махна оттук и да забравя… да забравя!

Октавия изведнъж се отпусна на пода, скри пламналото си лице в скута на леля си и зарида, треперейки цялата. Леля Елън се наведе над нея и погали златистокестенявата й коса.

— Аз не знаех — каза меко тя. — Нищо не знаех, мила. Кой беше той?



Когато госпожа Октавия Бопри, по баща Ван Дресър, слезе от влака в Нопал, тя изгуби мигновено своята самоувереност, с която се отличаваше всяко нейно движение. Градчето беше възникнало едва напоследък и като че ли беше изградено набързо от неодялано дърво и плющящи платнища. И макар в поведението на хората, събрали се на гарата, да нямаше нищо предизвикателно, усещаше се, че всеки от тях винаги е готов да посрещне извънредни обстоятелства.

Октавия стоеше на перона пред телеграфната станция и се мъчеше да познае по усет кой в тази блъсканица е управителят на ранчото Де лас Сомбрас, комуто господин Банистър бе поръчал да я посрещне на гарата. Дали не е този високия, сериозен възрастен мъж със синя фланелена риза и бяла вратовръзка? Не, не е. Той мина покрай нея и когато погледите им се срещнаха, отвърна очи, както правят южняците при среща с непозната жена. Управителят би трябвало лесно да я открие, помисли си тя, малко ядосана, че трябва да чака. В Нопал надали са много младите жени, облечена в сиви пътнически костюми, последна дума на модата!

Комментарии к книге «Мадам Бо-Пип, стопанката на ранчото», О. Хенри

Всего 0 комментариев

Комментариев к этой книге пока нет, будьте первым!

РЕКОМЕНДУЕМ К ПРОЧТЕНИЮ

Популярные и начинающие авторы, крупнейшие и нишевые издательства