«Марионетките»

О. Хенри

Марионетките

Полицаят стоеше на ъгъла на Двайсет и четвърта улица и една злокобно тъмна уличка близо до мястото, където железопътната линия минава над улицата. Часът беше два през нощта; изгледът — студена, мокра, неприятна тъмнина, простираща се до утрото.

С лека, но бърза походка откъм уличката се зададе човек с дълго палто и нахлупена над очите шапка, който носеше нещо в ръка. Полицаят се приближи към него учтиво, но с онази увереност, която произтича от съзнанието за власт. Късният час, съмнителната уличка, бързият вървеж на човека и това, което носеше, лесно се съчетаваха в „подозрителни обстоятелства“, които трябваше да бъдат изяснени от служителя на закона.

„Заподозреният“ спря с готовност и побутна шапката си назад, при което електрическите лампи осветиха безстрастно гладко лице с въздълъг нос и немигащи тъмни очи. Без да сваля ръкавицата си, той пъхна ръка в джоба на палтото, извади визитна картичка и я подаде на полицая. Полицаят я обърна към мъждивата светлина и прочете името — „Чарлз Спенсър Джеймз, доктор но медицина“. Улицата и номерът говореха за един толкова солиден и уважаван квартал, че биха охладили дори най-обикновено любопитство. Полицаят хвърли поглед към предмета в ръката на доктора — красиво лекарско куфарче с малки металически закопчалки, което потвърди гаранцията, която визитната картичка даваше.

— Благодаря, докторе — каза полицаят и отстъпи встрани, разтапяйки се от любезност. — Имаме заповед да бъдем изключително бдителни. Много разбойници са се навъдили напоследък и много обири стават. В такава нощ не е за излизане. Не че е толкова студено, но е влажно.

Като кимна с глава и каза една-две думи в потвърждение на тази оценка за времето, доктор Джеймз продължи все тъй забързан пътя си. Тази нощ това бе третият полицай, който приемаше визитната му картичка и великолепното куфарче като свидетелство за неговата почтеност и професия. Ако някой от тримата би си дал труд на сутринта да провери достоверността на тази картичка, той би я видял — само че написана на металическа табелка — на вратата на доктора, би намерил самия него — спокоен и добре облечен — в добре обзаведения кабинет (стига да не е твърде рано, защото доктор Джеймз ставаше късно) и би могъл да чуе от съседите най-хубави думи за неговите граждански добродетели, за предаността му към семейството и за успехите му като лекар през двете години, откакто живееше между тях.

Ето защо всеки от тези трима ревностни пазители на реда би останал крайно изненадан, ако можеше да надзърне в безупречното куфарче на доктора. Отваряйки го, той би видял най-напред изящен комплект от най-модерните инструменти, използувани от „касиерите“, както сега наричат себе си находчивите касоразбивачи. Особена направа и форми имаха всички тези инструменти — късият, но як лост, наборът от най-невероятни ключове, оксидираните бургии и пробои с най-чиста закалка, които прояждат студената стомана, както мишката прояжда буца сирене, и менгеметата, които се лепят като пиявици върху гладката врата на касата и измъкват секретната ключалка както зъболекар измъква зъб. В малък джоб от вътрешната страна на „лекарското“ куфарче имаше шишенце с нитроглицерин, сега празно до половината. Под инструментите се валяха смачкани банкноти и шепа-две златни монети общо осемстотин и трийсет долара.

В най-тесния си кръг от приятели доктор Джеймз бе известен като Финия грък. С първата половина на този загадъчен прякор се отдаваше признание на неговите сдържани джентълменски обноски: а втората половина означаваше на касоразбивачески жаргон „вожд“, „организатор“, човек, който, възползувайки се от името си и положението си, събира необходимите сведения, върху които те градят своите планове и безумни начинания.

Останалите членове на този отбран кръг бяха Скитси Моргън и Гъм Декър, „касиери“ специалисти, и Лиъполд Прецфелдър, бижутер от центъра на града, който имаше грижата за „камъчетата“ и други накити, събирани от работната тройка. Все добри и верни мъже, неразговорливи като Мемнон и измамни като Северната звезда.

Според преценката на предприятието работата през тази нощ бе донесла само скромно възнаграждение за положените усилия. Старомодната каса в невзрачната канцелария на една много богата старомодна манифактурна фирма би трябвало да пусне в събота вечер доста повече от две хиляди и петстотин долара. — Но те намериха в нея само толкова и си ги поделиха по равно още на самото място, както обикновено правеха. А бяха очаквали поне десет-дванайсет хиляди. По един от собствениците се бе оказал малко по-старомоден, отколкото е необходимо. Надвечер той бе прибрал у дома си повечето от наличните средства.

Доктор Джеймз продължи по Двайсет и четвърта улица, която не даваше никакви признаци на живот. Дори театралните любители, които обичат да се разхождат из този квартал, отдавна бяха в леглата си. От ситния дъждец по паважа се образуваха тук-таме локвички, които поемаха светлината на силните лампи и я връщаха разбита на хиляди искрици. Коварен вятър, мокър и хаплив, кашляше от пролуките между къщите.

Когато докторът се изравни с една висока тухлена къща, по-надменна от сестрите си, вратата й се отвори и по стълбата изтрополи разревана негърка. От устата й излизаха неразбираеми думи, предназначени вероятно за самата нея — когато ги сполети зло и са сами, хората от нейната раса така се тешат. Тя очевидно принадлежеше към старата подвластна класа от Юга — словоохотлива, дружелюбна, вярна и несломима; видът й доказваше това — дебела, чиста, с престилка и забрадка.

Това неочаквано привидение, излетяло от притихналата къща, едва не се блъсна в доктор Джеймз, който идваше отсреща. Мозъчната й енергия се прехвърли от говора към зрението, тя престана да ломоти и прикова изпъкналите си очи в лекарското куфарче.

— Слава богу! — благослови тя при вида на куфарчето. — Вие доктор ли сте, сър?

— Да, лекар съм — отвърна доктор Джеймз.

— За бога, елате да види господин Чандлър, сър. Той припаднал. Лежи като мъртво. Господарка Ейми ме пратила за доктор. Ох, бог знай откъде старата Синди щяло да намери доктор, ако вие не дошъл. Ако стар господар знае какво ставало, щяло да има пукотевица, сър, с пищови, щяло да ги натръшка всички. Ох, горкото агънце, господарка Ейми…

— Хайде заведете ме, ако ви е нужен лекар. Но за слушател не ме бива — каза доктор Джеймз и сложи крак на първото стъпало.

Негърката тръгна пред него, двамата влязоха в къщата и заизкачваха застланото с дебел килим стълбище. Подминаха един коридор, който се отклоняваше встрани, и при втория, слабо осветен както и другия, задъхалата се вече водачка свърна към преддверието, спря се за малко пред вратата и я отвори.

— Доведох доктор, госпожо Ейми.

Доктор Джеймз влезе в стаята и се поклони леко на младата жена, която стоеше до леглото. Той остави куфарчето си на един стол, свали си палтото, метна то връз куфарчето и облегалката на стола и пристъпи тихо и спокойно към леглото.

На него лежеше мъж, проснат, както бе паднал, облечен богатски и съобразно с модата; само обувките му бяха изути. Лежеше отпуснат и неподвижен като мъртвец.

Доктор Джеймз излъчваше някакво сияние — спокойна увереност и скрита сила, които бяха манна небесна за слабите и самотните между неговата клиентела. Поведението му действуваше обаятелно особено върху жените. Не става дума за задължаващата изисканост на модния лекар, а за една уравновесеност и увереност, за способността да преодолява съдбата, за съобразителност, покровителственост и всеотдайност. Имаше някакъв магнетизъм в спокойните му, ясни, кафяви очи; някаква скрита сила в несмутимото, едва ли не свещеническо спокойствие на гладкото му лице, което много подхождаше за ролята му на успокоител и утешител. Понякога, още при първата му визита, жените му доверяваха къде крият нощем диамантите си от крадци.

С лекота, добита от много практика, доктор Джеймз прецени само с един поглед подредбата на стаята. Мебелировката беше богата и скъпа. Същият поглед му даде точна представа и за жената. Тя беше дребничка и едва ли имаше повече от двайсет години. Лицето и говореше за очарователна хубост, сега засенчена по-скоро от постоянна тъга, нежели от злия печат на неочаквана скръб. На челото й, над едната вежда, личеше синина, получена, както прецени опитното око на лекаря, през последните шест часа.

Доктор Джеймз обхвана с пръсти китката на болния. Погледът му, почти словесен, питаше жената.

— Аз съм съпругата — откликна тя, говорейки с навяващата тъга южняшка интонация. — Преди десетина минути на мъжа ми му призля неочаквано. Той и преди е имал сърдечни неразположения — понякога много остри. — Това, че мъжът бе облечен, а и късният час, изглежда, я накара да даде допълнително обяснение. — Той беше навън до късно… на някаква вечеря, струва ми се.

Сега доктор Джеймз насочи вниманието си към пациента. В която от двете си „професии“ да работеше, той имаше навика да се отдава всецяло на „случая“ или на „операцията“.