«Незавършен разказ»

О. Хенри

Незавършен разказ

Ний вече не се вайкаме и не посипваме главите си с пепел, когато стане дума за ужасите на преизподнята. Защото дори проповедниците започват да ни учат, че бог е радий, етер или някаква смес с научно наименование и че най-страшното, което ний, грешните, можем да очакваме, е някоя химическа реакция. Това е приятна хипотеза, но у нас все още има останки от стария добродетелен страх от бога.

Има вече само две теми, на които човек може да говори, без да скъпи въображението си и без опасност да бъде опроверган. Можете да разказвате сънищата си, или — какво сте чули от някой папагал. Нито Морфей, нито папагалът имат право да се явяват в качеството на свидетели, а пък онези, които ви слушат, едва ли ще вземат да се заяждат с вас. И тъй, сюжет на моя разказ ще бъде едно безплътно съновидение, а не бръщолевенията на красивия бърборко, които — за съжаление и с извинение — предлагат доста по-малки възможности.

Сънувах сън, който стоеше дотолкова далеч от съвременното тълкуване на библейските текстове, че беше свързан със старата, почитана и без време загинала теория за страшния съд.

Архангел Гавраил наду тръбата си и онези от нас, които не се отзоваха на призива му, бяха изправени на разпит. Встрани от мен забелязах група професионални поръчители с черно облекло и яки, които се закопчаваха отзад; но, изглежда, имаше нещо нередно с имуществения им ценз, та едва ли щяха да могат да поръчителствуват за нас.

Едно крилато фанте, сиреч ангел-полицай, долетя при мен и ме хвана за лявото крило. Съвсем наблизо стояха, извикани на съд, няколко духа с много заможен вид.

— Вие от тази шайка ли сте? — попита ме полицаят.

— А кои са те? — отвърнах аз с въпрос.

— Ха — учуди се той, — че това са…

Но всичко това не е свързано с темата и само заема мястото, определено, за разказа.

Дълси работеше в универсален магазин. Тя продаваше било ширити, било пълнени чушки, било автомобили, било някакви други джунджурийки, каквито се предлагат в универсалните магазини. От припечеленото Дълси получаваше шест долара седмично. Остатъкът се вписваше в партидата й — графа „да взема“, и в нечия друга партида — графа „да дава“, в главната книга, водена от гос… пардон, ваше преподобие, казвате Първичната Енергия? Добре, значи, в главната книга, водена от Първичната Енергия.

Първата година Дълси получаваше пет долара на седмица. Би било поучително да се знае как е живяла с тези пари. Какво, не ви ли интересува? Много добре, вие вероятно се интересувате от по-големи думи. Шест долара е по-голяма сума. Сега ще ви разкажа как живееше тя с шест долара на седмица.

Един ден, в шест часа следобед, докато забождаше шапчицата си така, че иглата мина едва ли не на косъм от medulla oblongata, Дълси каза на колежката си Сади — момичето, което винаги обръща към купувача левия си профил:

— Знаеш ли, Сади, днес имам среща със Свинчо — ще ме води на вечеря.

— Какво говориш! — възкликна с възхищение Сади. — И това ако не е късмет! Свинчо е екстра момче и винаги води момичетата в екстра заведения. Една вечер беше завел Бланш в „Хофман“, а там има екстра музика и екстра публика. Ще си прекараш екстра, Дълси.

Дълси забърза към къщи. Очите й блестяха, а по страните й се разливаше руменина, която вещаеше близкия разцвет на живота — на истинския живот. Беше петък и тя имаше в джоба си петдесет цента — толкова й беше останало от заплатата за миналата седмица.

По улиците се изливаха потоци от хора, които излизаха от работа. Светлините на Бродуей сияеха и привличаха от мрака нощните пеперуди, които долитаха тук от десетки, от стотици мили, за да минат школата за опарване на крилата. Изискано облечени мъже, чиито лица наподобяваха лицата, които старите, опитни моряци изрязват от черешови костилки, се извръщаха и заглеждаха Дълси, а тя бързаше напред и не им обръщаше никакво внимание. Манхатън, този нощен кактус, вече разтваряше своите мъртвешко бледи, с тежък дъх цветове.

Дълси се отби в един евтин магазин и с петдесетте цента си купи дантелена якичка — имитация. Тези пари бяха определени за друго: петнадесет цента за вечеря, десет за закуска и десет за обяд. Освен това тя мислеше да добави десет цента към скромните си спестявания, а последните пет — да пропилее за дропсови бонбони — онези, от които бузата ти се издува като от зъбобол и които се топят толкова дълго, колкото и трае един зъбобол. Дропсът беше разточителство — едва ли не пир, — но какво е животът без удоволствия?

Дълси живееше в мебелирана стая. Между мебелираната стая и общежитието има разлика: в първия случай околните не могат да разберат кога гладуваш.

Дълси се качи в стаята си — на третия етаж откъм двора в една мрачна каменна къща в Уест Сайд. Тя запали газа. Учените казват, че най-твърдото от всички тела бил диамантът. Толкова по-зле за тях. Хазайките знаят едно вещество, пред което диамантът е глина. Те намазват с него главата на газовата горелка и човек може после да се качи на стол и да се мъчи да отчекне това вещество, докато пръстите му се разкървавят, но напразно. Дори с фуркет не можеш го откърти, затова нека го наречем неоткъртин.

И тъй Дълси запали газа. На тази светлина, равняваща се по сила на четвърт свещ, ще разгледаме стаята.

Кушетка, скрин, маса, умивалник, стол — виновница за тези неща беше хазайката. Останалото принадлежете на Дълси. На скрина бяха наредени нейните съкровища: порцеланова ваза със златничко, подарена й от Сади, рекламен календар от някаква консервна фабрика, съновен тълковник, оризова пудра в стъклена чинийка и кичур изкуствени череши, вързан с розова панделка.

На кривото огледало бяха подпрени портретите на генерал Кичънър¹, Уйлям Мълдун², Малбъроската херцогиня и Бенвенуто Челини³. На стената висеше гипсов релеф на някакъв ирландец с римски шлем, а до него — крещяща олеография, на която дете в лимоненожълто гонеше огненочервена пеперуда. Дълсиното разбиране за истинското изкуство се простираше дотук. И никога не бе разколебавано. Шушукания за плагиатство нито веднъж не бяха смущавали нейния покой. Нито един критик не бе повдигал многозначително вежди пред нейния невръстен ентомолог.

Свинчо трябваше да я вземе в седем. Докато тя се приготвя набързо, нека се обърнем дискретно на другата страна и да поклюкарствуваме.

За тази стая Дълси плащаше два долара седмично. В делник закуската й излизаше десет цента, едно кафе и едно яйце, които приготвяше, докато се обличаше. В неделя пируваше: телешки котлети и палачинки с ананас в ресторанта на Били срещу двадесет и пет цента плюс десет цента бакшиш за келнерката. Ню Йорк така предразполага към разточителство! Иначе обядваше и вечеряше в стола на универсалния магазин — шестдесет, цента седмично за обеда и долар и пет цента за вечерята. Вечерният вестник — покажете ми един нюйоркчанин, който може да мине без вестник! — излизаше шест цента, а двата неделни — единият заради колоната „Женитби, разводи и др.“ и другият за четене — десет цента. Всичко четири долара и седемдесет и шест цента. А освен това човек трябва да се облича, да…

Не, отказвам се. Чувал съм за невероятни евтини разпродажби на тъкани, за чудесата, които могат да се постигнат с игла и конец, но много не вярвам на такива приказки. Перото ми увисва безпомощно, когато реша да включа в живота на Дълси някои от онези радости, които се полагат на жената по силата на всички неписани, свещени, естествени и недействуващи закони на висшата справедливост. Два пъти тя е ходила на Кони Айлънд и се е возила на кончета. Досадно е да броиш удоволствията по години, а не по дни.